Professional

Превод на глава “Levinas Therapy as Discourse Ethics“

в книгата “Furthering Talk: Advances in the Discursive Therapies”

Автори: Glenn Larner , Tom Strong,  Peter Rober 

Превод: Борислава Мечева

В тази глава представям етичната философия на Левинас и разглеждам нейните последици за терапията като етика на дискурса, като представям и примери от практиката. Еманюел Левинас, който умира през 1995 г., е един от най-значимите континентални философи на нашето време (Critchley and Bernasconi, 2002). Подобно на френския си  съвременник Жак Дерида (1999), неговото мислене е повлияло на различни области на постструктуралистките изследвания, включително и на по-новите области като психология и терапия (Kunz, 1998; Gantt and Williams, 2002). Уникалният принос на Левинас е идеята, че преди всичко ние сме етични същества. Тази философия “на първо място етиката” е до известна степен личен отговор на ужасите на Втората световна война и Холокоста. Както казва Левинас (1995): „Погазването на етичното е началото на цялото насилие. Да се ​​признае това е много важно след събитията от 1933 до 1945 г.“ (с. 58).

За Левинас обаче, етиката е погазена не само от физическото насилие, но и от Западната философия на битието, която заличава хората, като ги свежда до понятия като разум или намерение. Войната и философията могат да имат подобни ефекти, но първата е „фиксирана в концепцията за тоталността, която доминира в западната философия“ (Levinas, 1969, p. 21). Да редуцираме живото преживяване на друг човек до крайни категории на нашето разбиране е тотален акт, насилие чрез езика. Вече не виждаме човека, а идея или репрезентация на неговото същество, дефинирано от културни, полови, физически, расови, психологически атрибути и т.н. Независимо дали сте нацист или философ (в случая на Хайдегер смущаващо и двете), да сведете другия до идея или концепция е дехуманизиращо и компрометира неговото различие и свобода.

The Saying and the Said (Казването и Kазаното)

Човекът не е абстрактно понятие, биологично единица или когнитивно същество, а някой, с когото говорим като част от отношенчески акт; поставяйки го под категория или етикет, излизаме извън отношението и преставаме да участваме в разговор. Действайки като външни наблюдатели, ние налагаме тотално значение или правило на тоталното значение, обективен начин на говорене и мислене за човек, който Левинас нарича “Казаното”. С опростени думи “Казаното” е обективното съдържание на това, което казваме, идеите, значенията и наблюденията, които искаме да комуникираме. Тази форма на дискурс е тотална и насилствена, когато натрапва смисъл на човек, пренебрегвайки това, което е уникално различно в него. Той разгръща това, което Мартин Бубер прословуто нарича „аз-то знание“, а не „аз-ти диалог“. “Казаното” третира „другия човек като нещо под моята власт“, ​​задушавайки отношението в тотален акт на разбиране (Levinas, 1993, стр. 40).

За разлика от това, “Казването” е отношенческият контекст на говорене и общуване с друг човек, диалогичната среща тук и сега с друго човешко същество. Фокусът е по-малко върху това какво се казва, а повече върху как или процесът на изричането му. Намерението е вокативно: да се ангажират другите в диалог, вместо да се използва езика по начин, който ги третира като обекти. Тук дискурсът е етичен процес на създаване на пространство за гласа на другия в диалог и разговор . Селфът не е дефиниран като Аз или То, а като Ти, където езикът пробива като „самото диалогично избухване на мисълта, излизаща от себе си“ (Levinas, 1993, p. 40).

И все пак за Левинас са необходими както “Казването”, така и “Казаното”: „Без “Казаното” няма философия и, което е по-важно, няма общество, справедливост, преценка или етика“ (Дейвис, 1996, стр. 79). В етичното отношение знанието, технологията и властта, които определят “Казаното”, са си там, но са там за другия. Ще коментирам това по-късно във връзка с това как дискурсивните терапевти използват езика и знанията в терапията.

С лице към Другия

Етичните отношения празнуват различието или другостта на човека или както казват Critchley and Bernasconi  (2002): „Етиката е местоположението на точка на другостта. . . която не може да бъде сведена до същото” (с. 15). Това, което установява най-вече, че другият човек е различен и напълно Друг от мен, е фактът, че има отделно тяло и лице. Това е нещо, което преживяваме или чувстваме: „Другият е това, което ме кара да чувствам и ме кара да мисля за това, което чувствам“ (Diprose, 2002, стр. 137). Етичните отношения започват с моето преживяване на друг човек като физически отделен от мен и същевременно близък до мен; това е подобно на духовно осъзнаване на уникалността и отделността на човешките същества.

За Левинас това, което е най-Другото в един човек, е лицето му като мощен израз на личностовостта (personhood) и фокусна точка за междуличностна комуникация. Тук Кричли и Бернаскони (2002) отбелязват: „Централната задача на работата на Левинас, по думите му, е опитът да се опише отношение с другия човек, което не може да бъде сведено до едно разбиране. Той намира това отношение в това, което нарича отношение „лице в лице“ (стр. 8)“. Изследванията на привързаността на бебета показват, че взаимното взиране в лицето е основен компонент на връзката между родител и бебе. За Левинас лицето е цялото ми преживяване или среща с друг човек, доколкото това надхвърля знанието или концепцията, които имам за тях: „Начинът, по който другият се представя, надхвърляйки идеята за другия в мен, наричаме лице” (Левинас в Critchley and Bernasconi, стр. 15). Това, на което говори лицето, е неуспехът ни да разберем другия, то е „прозрение, което се съпротивлява на концептуалното разбиране“ (Wyschogrod, 2002, стр. 195). Човек има тяло и лице отвъд моята представа или разбиране и не може да бъде уловен в предписана система от значения и език.

ЕТИКА НА ДИСКУРСА

С други думи, когато участваме в дискурс, хората имат уникално и индивидуално присъствие, което ги определя като друг, не мен, тяло и лице, което позволява отношението и разговорът да бъдат възможни. Тъй като хората вече имат значение, ние трябва да внимаваме относно използването на езика, с който можем да тотализираме тяхното преживяване: „Ближният е точно това, което има значение непосредствено, преди някой да му го припише“ (Levinas, 1987, p. 119). Ето защо за Левинас (1995) първият ход на дискурса винаги е етичен: „Езикът е общност и следователно отговорност за другия (стр. 123)“. Във физическото присъствие на друг има приветствие и протягане на ръка, жест, който признава човека за друг.

Това е, което Левинас нарича „мястото, предложено на непознатия“, което предоставя убежище или гостоприемство на ближния човек: „посрещането на другия или на лицето като ближен и като непознат, като ближен, доколкото той е непознат, човек и брат” (Дерида, 1999, стр. 68). Дискурсът започва с посрещането на другия като отделен или различен от мен. Другият е мой съсед с тяло, което изисква питателност и лице, което говори и поканва за приветстване. Етиката е посрещане на непознатия като физически отделен или друг и от такова приобщаване започва диалогът или дискурсът.

Селфът е етичен

Личността започва от ближния; хората не са несвързани мислещи същества, а са в диалог и са отговорни един за друг. Селфът не е структуриран като Аз, а като Ти Аз или лица в диалог и взаимоотношения; селфъ се дефинира в процеса на достигане до другия и посрещане в езика, разговора и дискурса. Хората са съставени от отговорност и етика: „Думата Аз означава Тук съм, отговарям за всичко и за всички“ (Левинас, цитиран в Дерида, 1999, стр. 55). Това, което идва на първо място, не е Селфът, а другият, опразване или отказ от себе си, което Левинас (1987) нарича „етично събитие на „приключване (на себе си – б.пр.) за другия““ (стр. 124).

Етиката преди дискурса

Етиката се предпредпоставя от дискурса или както казва Левинас: „Тази отговорност предшества диалога, обмена на въпроси и отговори. . . (цитирано в Дерида, 1999, стр. 56–7)”. Това, което прави възможен дискурсът, е преди всичко етичното достигане до другия, който е поставен преди себе си. Това просто смирение или междуличностна щедрост като интерес към другостта на човека, както в културен, етнически или полов смисъл, осигурява условията за дискурс като взаимен обмен между хората. За Левинас етиката като отговорност към другия е условие за дискурса. От етиката следва дискурсът. Или както Diprose (2002) коментира Левинас: „И това отказване от притежанието на селф се равнява на отваряне на себе си отвъд себе си чрез дискурс, разговор, език“ (стр. 140).

Говорещият или дискурсивният човек е преди всичко етичен и да бъдеш етичен означава да признаваш физическото присъствие на другия, особено лицето му. Преди да говоря, приветствам другия. Преди езика и субективността е етиката: „Да се ​​приближиш до Другия в дискурса означава да приветстваш . . . ” (Левинас, цитиран от Дерида, 1999, стр. 18). Преди Аз, преди думата, идва другият като “Казаното” между нас. Аз Друг. Другият конституира моя селф като комуникация в жестове или думи. Тъй като хората са дискурсивни същества, дискурсът зависи преди всичко от етиката. Тъй като селфът е преди всичко етичен, посрещането на другия винаги е отправна точка за дискурс. Това е, което Дерида (1999), следвайки Левинас, нарича етика на посрещането, където „дискурсът, справедливостта, етичната честност имат общо с посрещането на другия (стр. 35)“.

ТЕРАПИЯТА КАТО ЕТИКА НА ДИСКУРСА

Какво означава това за една дискурсивна терапия? Етичната среща не е просто дискурсивна, но предполага физическо и невербално преживяване на другия човек. Преди да може да се каже или направи нещо, терапевтът е там преди всичко за другия, както лицето на майката е там за нейното бебе, преди да бъдат изречени думи. Тази форма на връзка се случва свободно, тя е безусловна; това е недискурсивното състояние на дискурсивното, преодоляването на пропастта между две лица чрез това, което е неизказано и не може непременно да бъде изразено с думи, това, което Frosh  (2001) нарича неизразимото в терапията. Cohen (2002) описва тази преддискурсивна чувствителност, използвайки концепцията на Левинас за „майчина психика“:  „Другият морално срещнат е „в мен“, сякаш другият е буквално в моето тяло, болката на другия е моята болка, страданието на другия е моето страдание“ (стр. 46). Тук Селфът се дефинира етично като задължение към другия, сякаш другият присъства в мен. Дискурсът в терапията започва с това преддискурсивно посрещане или приемане на другия. Терапевтът знае и мисли с човека по начин, който е етично и диалогично отзивчив, повече от емпатията, това да-бъдеш-в другия определя какво е да си човек. Първо има ориентация към човека като различен, последвано от желание да се научи неговият език или култура и да се участва в дискурс. Тук използването на професионален език от терапевта е условно и зависи от това първо да научим и да владеем свободно езика на другия, като например описателните термини и метафори, които клиентът използва. Това, което казват клиентите, се поставя пред това, което казват и правят терапевтите; техните думи и значения са приети от терапевта. Това позволява възможността за реципрочен жест, при който клиентът е отворен да приеме това, което терапевтите имат да кажат и предложат. Този диалогичен процес е обмен лице в лице и споделяне на значение, поток от разговори между хора, който позволява да се развие общ език на разбиране. Каквито и професионални или клиентски езици да се говорят, това взаимно посрещане е това, което определя терапията като етика на дискурса.

Пример от практиката 1

(Следното е практическа илюстрация от диалог с реални клиенти със сменени имена).

Джей е високо интелектуално надарено 14-годишно момче, насочено към терапия поради неговата хронична негативност, само-омаловажаване, опозиционно поведение, социална изолация, академични неуспехи и почти пълно несъобразяване в клас или с домашната работа, всички проблеми продължаващи вече 7 години. В първоначалното семейно интервю попитах защо са дошли да ме видят.

Джей: Аз съм луд; родителите ми ме доведоха тук, за да ме предпазят от лудост.

Попитах Джей какво може да ги накара да мислят така.

Джей: Те са глупави.

Майка: Сложно е. Той не се справя в училище, не желае да участва в уроците, не желае да учи и не кани никого на гости.

Джей: Нямам приятели, мамо

Майка: Не се занимава със спорт.

Джей: Това означава, че съм мързелив.

Майка: И най-лошото от всичко е, че се е наранил няколко пъти, като си е надрал ръката.

Баща: Със занаятчийски нож.

Джей: Аз съм високо в списъка на лудостта.

Майка: Той е изключително интелигентен, но много нещастен в училищната среда. Той е щастлив да си е вкъщи, ако не говорим за училище.

Джей: Ако включва мисъл или енергия.

В този момент попитах какво мисли бащата.

Баща: Аз съм депресивна личност. Системите на света не ни подхождат.

Майка: Джей също е депресивен.

Джей: Светът е дупка.

Посрещащата позиция

Джей говореше с изключително чувство на сарказъм и ирония и се отнасяше особено презрително към консултирането. По-късно разбрах, че бащата е имал дълга история на тежка депресия, включваща лекарства и, също като Джей, не приемаше добре училището или терапевтите. В това първо интервю силно почувствах, че и двамата са изключително чувствителни към етикети като нормален/луд, както се вижда от начина, по който непрекъснато ги въвеждаха в разговора. Следователно съществена част от посрещането на това семейство беше да не ги прилагаме; предизвикателството за мен беше да не бъда терапевт, да интервенирам, без да интервенирам, да правя терапия, без да правя терапия. В термините на Левинас този път между знанието и незнанието оставя значението отворено и поставя човека на първо място пред езика на терапията.

В края на сесията казах на семейството, изправено пред такава сложност (както го нарече майката), че не мога да се осмеля да предложа решение, доколкото такова все още не е намерено, но бихме могли да говорим още, ако те пожелаят. След една година все още се срещаме всяка седмица за семейна терапия, мултисистемен подход, който включва редовни срещи с училището и най-близкия приятел на Джей. Сега Джей е значително по-малко депресивен и опозиционен, създава приятели, проявява повече интерес към работата си и участва в училище. При обсъждането на тези промени родителите потвърдиха, че моята етична позиция да не поставям етикети е била от решаващо значение.

Тук терапията е отношенческа позиция на посрещане на Джей и семейството му като Други. Терапевтът може да бъде рефлексивен или интерпретиращ по време на сесията и дори да предлага стратегии за промяна, но същността е как се прави това? В етичните взаимоотношения гласът на терапевта е един от останалите. Има колаборативно споделяне на идеи, инсайти, мислене и разбиране, където смисълът не е окончателен или пълен, а има уважение към неговата комплексност. Сред безкрайните репликирания на думи между Джей и неговите родители ми беше дадено пространство да говоря и да допринеса със собствените си мисли и рефлексии. Например, в една сесия интерпретирах силната враждебност между Джей и майка му по отношение на проблеми с привързаността и те бяха готови да слушат, защото аз първо ги бях изслушал. От моето посрещане бях посрещнат, което означаваше, че каквато и терапия да предоставях, имаше по-голяма вероятност да бъде приета. По-късно майката беше изумена, когато Джей наистина поиска да говори с мен насаме за положението в училище.

Отношението към Другия

В този смисъл терапията е преди всичко установяване на връзка между човек и човек. Каквото и да каже или направи терапевтът, най-важното е как той или тя е към другия. Терапевтът е заложник или домакин на другия, като го посреща в дух на гостоприемство. Тази етика е основата на терапията. Терапията не е просто технология, налагаща език на експертиза и знания, а първо въвежда етика на отношенията. Това е жест на гостоприемство, посрещане на другия на място, където може да се появи диалог като говорене между хора. Каквото и да се случи след това, под формата на терапевтични техники, стратегии или подходи, е второстепенно спрямо “Казването” лице в лице и диалога. Това е в съответствие с изследванията, които показват, че това, което допринася най-много за промяната, не е терапевтичната техника или модел, а „общите фактори“ във всички подходи, като терапевтичната връзка и дали терапевтът се възприема като съпричастен, грижовен и състрадателен (Miller and Duncan, 1998; Larner, 2001). Промяната не е резултат от отделно инструментално знание, а възниква от “Казването” между хората в стаята. Езикът на терапията не се натрапва на другите, а е гостоприемно средство за дискурсивно споделяне. Като се грижи да не налага предпочитан дискурс от позиция на власт, терапевтът помага на хората да говорят и да изградят свой собствен език на промяната. Тук терапията осъществява процес на отношенчески дискурс; споделен език на разбиране, който позволява съгласие относно целта на терапията, където има по-малък риск клиентът да се съпротивлява на езика и интервенциите на терапевта.

Пространство за мислене

Чрез етиката терапията се превръща в говорещо или дискурсивно пространство, в което е възможно мисленето, където клиентът и терапевтът се учат да мислят и отразяват заедно. Първата стъпка за терапевта е да приеме това, което другите казват. Тук мисленето не е лично, а се случва в присъствието на други, но също така трябва да бъде обезпокоявано от другия. Именно защото другият е друг, а не аз, аз съм длъжен да отговоря и да вляза в дискурс. Другият нарушава моята самодостатъчност, налагайки връзка извън мен чрез дискурс. Това нарушаване на моята автономия, което ме поставя във връзка с другите, е етика. Като приемам това, което е непознато и друго, обичайните ми схеми се нарушават и е възможно ново мислене и учене. Така с Джей и семейството му бях принуден да се изправя пред собствените си ценности и вярвания за това какво терапията може да бъде или да постигне. Ако просто поставях етикети (като опозиционен поведенческо разстройство) и съответното лечение, те биха отказали да участват. Ако исках да помогна, трябваше да се срещна с тях лице в лице и на свой ред те бяха поканени от моето присъствие и думи да обмислят възможностите за промяна. Това етично отношение е различно от етичния кодекс, който всички терапевти са длъжни да следват, като конфиденциалност и зачитането на личните граници (Sullivan, 2002). Освен професионалната етика, то присъства във всеки интерактивен момент като посрещане и говорене с другия. Каквото и друго да се казва или прави в терапията, етичните отношения префигурират как хората трябва да говорят един с друг. Тук терапевтите моделират етичен процес, при който хората биват дефинирани от тяхната отговорност помежду си в дискурс.

Пример от практиката 2

Кино е момче на 13 години с лека церебрална парализа, хронична енкопреза, енуреза и липса на умения за самообслужване при обличане и тоалет. Неговото физическо увреждане не е достатъчно сериозно, за да обясни тези трудности; по-скоро той отказва да се грижи за себе си. В училище той не може да учи или да изпълнява училищни задължения. Кино се представи като приветливо, приказливо момче, заемащо позата „Добре съм“, казвайки, че се радва на училището, без проблеми в академичния, социалния, личния или семейния си живот. Посланието от родителите беше точно обратното; били изтощени от дневен режим, който включвал поставянето му на тоалетна, за да не се цапа и избърсване на дупето, което той отказвал да прави. Последният въпрос стана фокусът на семейната терапия и след няколко интервюта споделих мнението си за затрудненото положение на Кино.

Размишлявайки със семейството, подозирах, че той не желае да порасне (което той свободно призна) и свързах този житейски избор с тревожността на родителите относно неговото увреждане от ранна възраст. По-широк системен проблем бе ролята на майката като болногледачка за своите възрастни родители в семейния дом. Изказах предположение, че рефренът на Кино е противоположен на парния влак Пуфящия Били в детските книжки, който, борейки се нагоре в планината, повтаря: „Мисля, че мога, мисля, че мога“. За Кино беше: „Не мога, следователно няма да направя“. И все пак като всички юноши Кино искаше да бъде възприеман като нормален и готин, особено от връстниците си и, в този смисъл той беше с лице на Янус, с едно лице, гледащо назад към безопасността и сигурността на детството, а другото напред. Казах, че въпреки всичко мога да разбера защо Кино може да не иска да порасне и разказах личен спомен от мой собствен инцидент с нацапване в ранно детство, когато като Кино изпитах удоволствието да седя в нечия топла грижа, без да обръщам внимание на света. Тук терапевтът се сблъсква с Кино лице в лице; в борбата с личната си дилема относно израстването, метафорично казано, аз бях в него и той беше в мен.

След това попитах семейството: „Какво може да примами момче на възрастта на Кино да порасне?“ Кино отговори, че би „желал“ (първият израз на ентусиазъм, който чух) да бъде с пет години по-голям, за да има достъп до напреднали технологии като компютърни игри. Последва оживена връзка между Кино и баща му, която беше различна и изненадваща, особено след като преди не бях усетил силна привързаност между тях. Попитах какво друго може да означава да си пораснал и за учудване на всички Кино каза, че в бъдеще той напълно очаква сам да бърше дупето си. Майката каза, че това е първият път, когато изобщо е чувала Кино да говори по толкова зрял, самосъзнателен и отговорен начин. Попитах дали технологията може да стане достъпна за Кино по-рано или по-късно и предложих система за поведенческо възнаграждение, използваща диаграми със звездички при справяне с нацапването, тъй като семейството ги беше използвало при предишни терапевти. От шест месеца Кино не си е изцапвал панталоните и всеки ден бърше дупето си. 

Как да си обясним такава промяна? На едно ниво може да се разглежда като семейна терапия, комбинирана с поведенчески техники (Carr, 2000), част от системен процес, който изследва значението на проблема; на друго е въвеждането на етично отношение, което е основно за процеса на промяна. Посрещането, което оказах на Кино и семейството му, позволи моите размисли и споделено “Казване” за израстването в личната и семейна история. Тук споделянето на моя личен опит, примера от книгата за парните влакове и други възможности нежно въвлякоха Кино в дискурс за промяна, където той стана по-отговорен към другите и към себе си.

МОДЕРЕН/ПОСТМОДЕРЕН ДИСКУРС В ТЕРАПИЯТА

„Разбира се, че обитаваме онтологичен свят на технологично майсторство и политическо самосъхранение. Наистина без тези политически и технологични структури на организация ние не бихме могли да изхраним човечеството. Това е големият парадокс на човешкото съществуване: трябва да използваме онтологичното в името на другия, за да осигурим оцеляването на другия, трябва да прибегнем до технико-политическите системи на средства и цели. . . Нямаме друг избор, освен да използваме езика и концепциите на гръцката философия дори в опитите си да ги надхвърлим” (Levinas, 1984, p. 64).

В този раздел обсъждам някои последици от Левинас и етиката на дискурса за модернисткия/постмодернисткия дебат в терапията. Предполагам, че това, което Левинас тук нарича онтологично, се проявява в тоталното използване на езика в съвременната психология и терапия днес, което предполага обективно познание за психологическото битие. При иначе известен като модел на учен-практик (scientist-practitioner) или практика, основана на доказателства в терапията, личното преживяване се диагностицира като индивидуална патология и се лекува по стандартни рентабилни начини, като биологична психиатрия или когнитивна терапия. 

Постмодерните или дискурсивните терапевти деконструират тази парадигма в полза на наративното, социално конструционисткото и отношенческото разбиране на хората в света (Gergen, 1999). Те критикуват пренебрегването на личния и отношенческия контекст в съвременната терапия и подчертават ролята на културата, джендър, политиката и духовността в психологическото благополучие (Larner, 2001). Модерните терапевти пък, от своя страна, развенчават неоснованата на доказателства психотерапия като глупава, необоснована и неефективна.

Постмодерната заблуда

Използването на Левинас в подкрепа на постмодерната, а не на модерната терапия би било подвеждащо, както предполага горният цитат. Така се поражда онова, което наричам постмодерна заблуда, която парадоксално създава яростна опозиция или принудителна двойственост между наратива и науката, модерното или постмодерното. Но този институционален или основополагащ ход повтаря самото тотализиране, което определя модерността; това е същата стара политика на изключителност, при която терапевтите, принадлежащи към една мисловна школа, тотализират и отхвърлят други такива (Larner, 2003). Науката за терапията се нуждае от етика, за да й придаде човешко лице, но не става дума просто за заместване на едното с другото, или едното, или другото, а по-сложна ситуация на “и двете”.

Както Левинас (1984) казва, онтологията е „необходима, но не е достатъчна (стр. 64)“, може да не успеем да избягаме от нейния език, но можем да въведем етичното отношение в нея. Тук езикът на етиката и битието съжителстват (макар и неудобно) като онтологично в името на другия, парадокс, който Левинас (1984) вижда като предоставящ „златна възможност за западната философия да се отвори към измеренията на другостта и трансцендентността отвъд Битието“ (стр. 64).

И науката, и етиката

Левинас отбелязва, че ако хората гладуват, етичните отношения не са полезни за никого; без технологията на съществуването не би имало личности или етика изобщо. По същия начин в терапията етичното отношение към другия ни задължава да адресираме психологическата болка и страдание, като използваме възможно най-добрите съвременни технологични средства. Например, ако клиентът е сериозно депресиран или психотичен, най-добрите практики като хоспитализация или медикаменти могат да бъдат животоспасяващи. Етичните терапевти имат прагматични съображения да прилагат това, което работи най-добре в терапията, като същевременно признават резултатите от изследванията, които установяват отношенческата позиция на терапевта като централна; както практически примери тук илюстрират, това, което правим в терапията, може да е по-малко важно от това как го правим.

Терапия за Другия

Точно както за Левинас “Казването” и “Казаното” вървят заедно, в терапията има двупосочна връзка между етика и наука или дискурс и модел, така че едното обогатява другото. Технологията в терапията може да бъде интегрирана като част от „да опишеш човешка среща“ (Levinas, 1963, p. 359). Предизвикателството е как да се прилагат знания и техники по етично чувствителен начин, т.е. кога това, което терапевтите казват и правят, е в услуга на другия. В етичното отношение човекът е на първо място пред теорията, знанието и техниката; те заемат второ място след човека, терапевтичния наратив и терапевтичните отношения. Различните теории и техники на съвременната психология и терапия ги има, но ги има за другия (Williams and Gantt, 2002). Следвайки Дерида, аз наричам това “и двете” (both/and) позиция на етика на гостоприемството (Larner, в пресата), друго име за това е дискурсивна мъдрост (Paré, 2003) или колаборативно влияние (Strong, 2000), която зачита всички езици и дискурси в психологията и терапията (Pare ́ and Larner).

Том Стронг: Напоследък си мисля за дискурса като за разговорна или концептуална имунна система – условен начин на съществуване в света или езика, който споделяме, това е привилегироване на определени версии на “Казаното” пред “Казването”. Разширявайки тази концепция, изглежда, че някои форми на „Казаното“ ни служат както за защита, така и по ориентирани към растежа начини, както правят определени традиции. Много конструкционисти използват езика на „ресурсите“, когато говорят за тези форми на „Казаното“ (истории, концепции, дискурси). Как може Левинас да се застъпи за терапия, която съчетава находчивостта на някои форми на „Казаното“ и едновременно участието на терапевта/клиента в „Казването“ на терапевтичния разговор?“

Глен Ларнър: „Харесва ми вашата метафора за дискурса като вид концептуална имунна система, която въвежда езика на биологията и тялото в дискурсивното мислене, което, както знаете, е било пренебрегнато поне в кръговете на семейната терапия и социалните конструкционисти. (Flaskas, 2002a). Дискурсът не е всичко и Левинас поставя голям акцент върху тялото и лицето, физическото присъствие на човека пред мен като Друг, който се преживява в “Казването” между нас. Сега каквото и да е “Казано”, се превръща в “Казване” или се превежда в отношенческия дискурс и в този смисъл Левинас отваря цялото поле на терапевтичното познание, за да бъде достъпно за дискурсивния терапевт; можем да използваме всяко терапевтично обучение и знания, които имаме, които са там за другия. И в днешно време би било безотговорно терапевтите да не използват определени ресурси на “Казаното”, например интервенции с най-добри практики за жертви на насилие, травма, депресия, самонараняване, тревожност и т.н. Например един суициден млад човек първо ще се нуждае от защита и безопасност за себе си; дискурсът може да последва по-късно (Larner).

Това, което е различно за етиката на дискурса, е как се използва терапевтичното знание, дали поставям етичното отношение към другия на първо място? Не че Левинас отрича знанието; по-скоро изхожда от етиката. Тъй като се проваляме в опита си да опознаем напълно другия, е необходим по-скромен начин на опознаване. Като етичен терапевт черпя от обучението и знанията от моята дисциплина по начин, който отваря това, което знам, към незнанието или към другостта на другия. Това означава, че ресурсите на “Казаното”, техниката и знанието за терапията се интегрират като “Казване” в терапевтичния разговор.

Пример от практиката 3

Момче на 14 години беше насочено към мен заради хронични кражби и лъжи към семейството. Той е осиновен от австралийско семейство на 5-годишна възраст, след като е прекарал детството и предучилищните си години в сиропиталище във Виетнам. Сега, когато поведението му попада в психологически категории като поведенческо и реактивно разстройство на привързаността, спирането дотук ни казва малко, особено като се има предвид, че резултатите от изследването на лечението на тези разстройства са вече примитивни (Carr, 2000). Докато чувам личния наратив на това момче, осъзнавам, че симптомите му са свързани не само със сериозно прекъсване на ранната привързаност, но и с изключителна травма и лишения, при които кражбата и лъжата в сиропиталището са от съществено значение за оцеляването. В разговора със семейството осиновители се появяват допълнителни системни и културни значения. Родителите имат високи християнски морални стандарти и смятат кражбата и лъжата за възможно най-срамното поведение и това ги е накарало да се усъмнят в собствения си родителски капацитет и да се съмняват в цялото осиновителско начинание. Това има значителни последици и за продължаващите проблеми с привързаността.

Да знаеш да не знаеш

Такава рефлексия отваря възможността за богат интегративен подход към терапията, който включва психо-образование относно привързаността и травмата, поведенческо управление на кражбата, семейна терапия, индивидуална терапия и обсъждане на културни и етнически различия (Larner). Етичното отношение осигурява връзка между тези различни езици. Тук модерната и постмодерната терапия се срещат заедно в името на другия, което позволява релевантните психологически познания от невропсихологията, изследването на травмата и привързаността на бебетата, междукултурните изследвания на осиновяването и т.н. да бъдат третирани с очарованието и уважението, което заслужават. Както всички терапевти, дискурсивните терапевти имат професионална отговорност да предложат мъдростта на това, което е известно и работи, разликата е, че се прилага по нетотализиращ начин. Етичните терапевти не се отказват от знанието и властта, а ги използват за справедливост, за овластяване на другите (Larner, 1995), което е част от парадокса на властта (Kunz, 1998).

Човекът е повече от описанието, но това не означава, че не мога да имам описания; по-скоро има пространство да се провалим в разбирането на другия човек. В позиция на незнаене терапевтите все още знаят, но важното е как знаят, по начин, който отговаря на човека. Етичните отношения включват позиция на незнание и знание, терапевтична позиция, която наричам „да знаеш да не знаеш“ (Larner, 2000). Тук моите терапевтични умения и професионално познаване на “Казаното” се използват за другия като “Казване”. Знам кога да знам и кога да оставя на клиента да знае. Има взаимодействие между различни начини на познание, което позволява взаимна връзка на влияние да се развие в разговора. В един момент клиентът знае, след това терапевтът знае или и двамата могат да знаят едновременно, но това, което е важно, е всеки да е готов да задържи знанието си смирено или в заден план достатъчно дълго, за да разговарят помежду си. При споделянето на терапевтично знание по нетотализиращ начин терапевтът демонстрира етика или как да бъдеш там за другия.

Този процес на любопитно, открито, прозрачно, гъвкаво и творческо изследване е обмен между знание и незнание, което Rober (2002) нарича „конструктивно хипотезиране“. Тук знанието е мисленето на терапевтите в присъствието на други, избухващо като диалог и език. По този начин историята на Кино по-горе ме вдъхнови да споделя собствения си опит и в отговор Кино можеше да сподели знанията си и да стане по-отговорен в процеса. Вътрешните мисли, които терапевтите имат в отговор на другите, се превръщат във външен разговор като “Казване” в сесията; опитът и знанията се споделят и клиентът се насърчава да прави същото. С Кино въведох моята хипотеза в семейния разговор като плавен опит да мисля в присъствието на други. Този незабавен отговор лице в лице на друг човек в дискурса е етика. Срещата ми с Кино му помогна да бъде по-отговорен към себе си и към другите. Въпреки че, както може да каже Левинас в етичното отношение, аз не мисля или знам толкова много, колкото трептя. Това е “Казването” на другия в мен.

Парамодерното

Тази интеграция между знание и незнание преодолява обичайната дихотомия между модерно и постмодерно, позициониране в “и двете”, което наричам парамодерно (Larner, 1994a). То се отнася до факта, че дискурсивните терапевти често работят в рамките на модерни организации за психично здраве, които изискват отговорна практика като условие за финансиране или заетост (Larner, 2003). Така като постмодерен социален конструкционист или наративен терапевт от мен се изисква професионално да работя с колеги в рамките на орбитата на модерните терапевтични дискурси като биологична психиатрия и когнитивна терапия. Тук деконструктивното предизвикателство е как да бъдем етични и едновременно с това да прилагаме основана на доказателства терапия като технология, която подобрява най-добрите практики за всички. Етичните терапевти могат да говорят определен терапевтичен език и да прилагат техники, като същевременно наблягат на терапевтичната връзка и какво е уникално и различно в личния наратив (Larner).

Питър Робер: Вие рефлектирате като терапевт върху философски източници и вдъхновения. Това е, което семейните терапевти правят през последните 30 години. Това, което ме поразява най-много обаче, е важността на етиката в написаното от вас и (почти) липсата на епистемологични въпроси. Това е доста необичайно в литературата по семейна терапия. Вие пишете: „В този смисъл терапията е преди всичко установяване на връзка между човек и човек. Каквото и да каже или направи терапевтът, най-важното е как се отнася към другия.” Наистина, понякога забравяме, че терапията е на първо място среща на две (или повече) смъртни човешки същества, които се опитват да осмислят живота си. Докато четях написаното от вас, започнах да се чудя защо семейните терапевти са вложили толкова много енергия в обсъждане на епистемологични въпроси и толкова малко в етични въпроси. Може би имате мисли за това?

GL: Благодаря за рефлексиите ви, на които ще отговоря накратко по ред. Както казвате, семейната терапия е поставила епистемологията пред етиката, което подозирам, че отразява модерния философски импулс, сред който дисциплината е основана от Бейтсън и неговите колеги в следвоенното системно мислене. След това семейните терапевти започнаха да оценяват естетическата основа на знанието, вместо да въздействат върху семейните системи, достатъчно беше да бъдат с хора в позиция на любопитство и системна мъдрост. С наративната метафора започнахме да оценяваме историите и да локализираме терапията в по-широк контекстуален, културен и политически етос. Създадена бе почвата етиката и социалната справедливост да станат първостепенни: ние знаем, защото сме в отношение с другия и сме отговорни за него. Така че виждам семейната терапия като постепенно преминала към етична епистемология, поради което Левинас може да е толкова актуален сега. Разбира се, моят аргумент е, че имаме нужда както от знания, така и от етика.

PR: Друго нещо, което ме очарова, е вашата идея, че мисленето се случва в присъствието на другите, но също така е “обезпокоено” от различието на другия. С моите думи бих говорил за изненада: това, което ме изненадва в контакта, който имам с моите клиенти, ме кара да се замисля и да се опитвам да разбера. Често използвам тази изненада като отправна точка на разговор и съвместно търсене на разбирателство. Приятно е да прочета, че наричате тази изненада, това нарушаване на автономията ми, етика.

GL: Да бъдеш изненадан или обезпокоен от другия върви заедно с етичните отношения като среща лице в лице с друг човек. Това излага терапевтите на точка на уязвимост и крехкост както в себе си, така и в другите. Защитната обвивка на знанието на терапевта е интимно и преживелищно информирана от другия; с други думи усещаш тяхното страдание, което е смущаващо, но това битие с другия разширява възможностите за промяна. В главата, написана от вас това, че Ели забива игла в майка си, беше изненадващо за вас и тази „игра“ ви покани да участвате по-пълно в семейното преживяване. От вашето безпокойство или изненада последва ново мислене и рефлексия. Подобен процес се случи с Kino, където бях достатъчно обезпокоен да си помисля за собствената си история за нацапване и това саморазкриване отвори по-широк разговор със семейството.

PR: Трето, това, което намирам за по-малко изненадващо (тъй като прочетох други ваши публикации), но е много важно, е борбата ви с дуализма модерно/постмодерно. Особено вашето предупреждение, че постмодернизмът понякога тотализира (когато се представя като по-добрия подход и се опитва да замени модернизма) и че се нуждаем от позиция “и двете” в този дебат. Също така в други дискусии търсите позиция “и двете”. Например: вашият възглед за властта като неизбежна, но също и като етична отговорност: „как мога да използвам силата и опита си смирено, с уважение и в услуга на благополучието на клиента“, това, което ми харесва в това, е, че имате етичен възглед на терапевт, но не и ограничаващ възглед. Според вашето виждане за терапията, има място за семейна терапия, психо-образование, теория на привързаността, игрова терапия и т.н., стига да се използват по ненасилствен, нетотализиращ начин.

GL: Добре казано, и тук аз се смятам за прагматик, подобно на моята колега семеен терапевт в Австралия, Кармел Фласкас (2002a, b). Като практикуващ от близо тридесет години намирам много терапевтични подходи за завладяващи и ценни или, както казах по-рано, промяната, независимо дали на ниво хора или на вселената, е многостранно, сложно и мистериозно начинание (Larner, 1994b). Тук съвременните и научни подходи към терапията като когнитивна терапия, невропсихологични изследвания или биологична психиатрия играят роля. Искам да видя терапевтичното поле като цяло да става по-дискурсивно и етично, вярвам, че това ще се случи и това е, което тази книга предлага. Следвайки Левинас, основният въпрос за мен е как знанието може да бъде етично ситуирано или използвано за другия.

Терапията като Друго

С други думи, има технология на битието и език на етичното, който отваря към трансцендентността и Другия; и двете вървят заедно въпреки напрежението. Науката не се отхвърля; по-скоро трансцендентността навлиза от само себе си. Често в терапията в реалния живот фино настроената терапия е нарушена от другостта, човекът не отговаря напълно на формулата и решението от “готварската книга” не е приложимо. Терапията се превръща в изключително изживяване; има прекъсване в обикновеното и всекидневно прилагане на терапевтичното знание или опит: „Другостта или странността на другия се проявява като извънредното par excellence: не като нещо дадено или преднамерено, а като известно безпокойство, като разбъркване което ни изважда от коловозите ни” (Waldenfels, 2002, p. 63). Както би го описал Левинас, етичното отношение е това, което надхвърля или навлиза във всяка терапия като напълно Друго. Прилагането на подход като когнитивна или семейна терапия е прекъснато и ние се сблъскваме с човека извън обсега или разбирането на терапевта. Терапевтът е поставен в странна връзка с Другия, където е възможен друг път напред. Понякога промяната може да се появи изневиделица под формата на случайни, но мистериозно предопределени събития, които наричам „чудеса“ или „наративи на съдбата“ (Larner, 1994b, 1998).

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Човек трябва да внимава да не установи един вид етична онтология на терапията, основана на предписани правила и процедури, които биха противоречили на същината на работата на Левинас. Освен това има практически последици от етичния подход към терапията. За Левинас началната точка на етичния дискурс е как друг човек ми повлиява на ниво лице в лице. Тук се подчертава физическото присъствие на другия и важността на посрещането, както и това, което се случва на невербално ниво на тялото. Етичният терапевт е настроен към вътрешното преживяване, което може да информира мисленето и рефлексията в присъствието на другия. По същия начин левинас-терапевтът е отворен да бъде обезпокоен или изненадан от Другия и от уникалното значение и история на хората в света. Това включва какво се случва както вътре, така и извън терапията.

Да репрезентираш другия просто в термините на психологическа категория или концепция е насилие над него; това е да превземеш друго човешко същество с езика или подхода. Терапевтът, който просто прилага техника или модел, стои извън другия и не е в етична връзка, в която човекът е поставен на първо място. Терапевти, които пренебрегват това етично отношение, рискуват да упражнят насилие в своята терапия, независимо от подхода, който използват. В същото време левинаският терапевт не би отрекъл обективността или науката в терапията, но се пита как технологията или професионалните знания могат да се прилагат етично. Тук етичното отношение може да се разглежда не като един от начините за извършване на терапия, а като позиция, възприета в рамките на който и да е терапевтичен подход или избран модел. Етичните терапевти са чувствителни относно това как използват терапевтичен език; връзката с другия винаги има предимство пред теорията, техниката или метода. Това, което е деконструирано, е тоталният подход на модерната терапия, който отменя личното, а не самите техники, което означава, че предварителното обучение и опит на терапевта могат да останат неразделна част от един етичен подход.

Докато Левинас би имал повече афинитет към отношенчески, контекстуални и базирани на значение терапии като наративна и семейна терапия или психоанализа (Cohen, 2002), етична позиция може да бъде възприета и в рамките на съвременните научни подходи като когнитивна терапия и биологична психиатрия. Доколкото терапевтите, работещи в рамките на тези модели, демонстрират отношенческо осъзнаване на сътрудничеството и нетотализираща употреба на езика, те са етични в левинаския смисъл. Това означава, че всички терапевтични подходи са достъпни за дискурсивния терапевт, който чрез приемане на позиция на гостоприемство към различни терапии може да се включи в уважителен разговор с по-научно ориентирани колеги относно централното място на етичните наративи (Larner, в пресата).

С други думи, от гледна точка на Левинас, напредъкът в дискурсивната терапия може да се прояви като връщане към модерната терапия и психология в консолидирането на това, което е полезно в услуга на другите. Както Pare ́ (2003) отбелязва, дискурсивната терапия не е „Новата марка X“, по-скоро етиката по-ключова от модела на терапия; това, което е различно, е как се прилагат интервенциите. Моето професионално обучение е в областта на психодинамичната и семейната терапия, но това не ми пречи да използвам аспекти на поведенческата и когнитивната терапия като част от етичните отношения. В този смисъл етиката на дискурса размива “Казването” и “Казаното” или модерното и постмодерното като парамодерно. Когато терапевтът позволява гласът на другия да бъде чут над шума на собствения глас, независимо дали става въпрос за вътрешния диалог на рефлексия или изреченото знание и мъдрост на професията, терапията въвежда етика. Какъвто и език на терапия да се говори, той принадлежи първо на другия; терапевтът е там за другия. Дерида казва, че Левинас мисли и преосмисля една и съща идея в изобилие от форми, сравнявайки работата му с море, което се плиска в един и същи бряг (Davis, 1996). Ако е така, брегът е Другият, безкраен свят извън нашето разбиране, където етичните отношения са свещени.

Professional

Д-р Нога Набаро е от майсторите в системната фамилна терапия, въпреки че, както самата тя казва “процесът към майсторството е незавършващ”. Тя е основател на SHINUI – Israel Institute for Systemic Studies, Family & Personal Change. За мен тя беше един от най-запомнящите се и креативни водещи на уъркшоп на конференция на EFTA-TIC в Малта през 2017 г. Ето какво казва тя за процеса към постигане на майсторство в терапията в своята статия от 2010 г. “On Becoming a Masterful Therapist: Issues of Advanced Training in Family Therapy”:

“Постигането на майсторско ниво е съзнателен, целенасочен, безкраен процес отвъд формалните обучителни изисквания. С увеличаването на професионалното ноу-хау и акумулирането на успешни преживявания, все повече се изискват уникални и различни качества от терапевта в напредналото обучение”. Д-р Набаро обобщава 10 качества, които правят терапевта ефективен в използването на професионалното ноу-хау и своя селф като уникален инструмент в терапията. “Натрупването на работен опит или постигането на висока академична степен не гарантират майсторство в терапията, но несъмнено допринасят за процеса на изграждане. Покриването на формалните изисквания е необходимо за получаване на лиценз. За постигане на майсторство е нужно чиракуване, личен опит (и качества), планиране и т.н. и това е незавършващ процес – професионален и личен”, пише д-р Набаро. Ето нейната метафора за процеса: 

“За се издигне от земята нависоко, орелът има нужда от голямо усилие на крилата си. Веднъж достигнал височина, той може да се наслаждава на гледката отвисоко докато се носи по въздушните течения, а тези на земята, да се наслаждават на гледката на неговото летене”. 

Ето още акценти от статията на д-р Набаро:

Нива на обучение:

Начинаещо ниво – през първите години обучаемите възприемат системното мислене, различните форми на човешките системи (семейства, двойки…), научават основни начини за разбиране на комплексността на системите и как да работят с тях. Обучаемите усвояват същността на цялото натрупано теоретично знание – емпирично и практическо, изучават основните школи и подходи, наблюдават работата на напреднали терапевти, усвояват професионални умения под супервизия (вкл. техники). Те работят по своето лично развитие (изследване на собственото семейство, ценности, убеждения, комуникационни умения). На това ниво ученето е упражнение в стъпките на танца и четенето на музиката на фамилната терапия. 

Междинно ниво – следващите няколко години; Разширяват се практическите умения и теоретичните знания, повишава се нивото на компетентност и свободата на терапевта. Практиката на терапевта става по-независима. Изучените подходи и развитите умения се прилагат към по-широк кръг проблеми, симптоми и ситуации. Възможностите се увеличават – терапевтът може да работи с различни възрасти, малки и големи семейства, семейства с хоспитализирани членове, семейства с 3 генерации, разводи и втори бракове, семейства с различен социо-икономически статус, хронични болести, тревожност, депресия, хранителни разстройства, сексуална и физическа злоупотреба и т.н. Разширява се обхватът на разбиране на семейната динамика и обхватът на интервенциите. Расте и увереността в себе си като част от терапевтичната система. На това ниво се развиват интереси към по-специфична проблематика или тип клиенти. Въпреки че все още супервизорът насочва мисленето и концептуализирането на случаите, много повече внимание се обръща на мнението на обучаемия и неговата себерефлексия. Акцент се поставя върху развитието на себе си и селфа като инструмент в терапията.   

На това ниво обикновено се случва докторската или пост-докторската работа, или се вземат курсове в определен подход (дългосрочно), продължават уъркшопите и продължаващото образование, супервизията става със супервизор по собствен избор. Терапевтите стават по-уверени, по-независими, повече открили кое пасва на собствения им стил и житейска философия и, желателно, по-отворени за нови идеи. Намалява нуждата от супервизия за сметка на нуждата от обсъждане с колеги. 

Напреднало ниво – незавършващо никога, то е безкрайно инвестиране в задълбочаването на разбирането, смело изпробване на нови идеи, разширяване на собствените граници. Това ниво е заемане на позиция на наблюдател спрямо собствената работа, работата на другите и новостите във фамилната терапия. Тук става развитие на по-високо на ниво на чувството за “селфа в системата” и “системата в мен” (self in the system and the system in me). Тези умения се придобиват в установени центрове по фамилна терапия или терапевтът основава свой такъв. 

А ето и какво пише д-р Набаро за красотата на напредналото ниво:

Отличителни характеристики на напредналия терапевт:

1. Придвижващи системата или части от нея (Цитат: “Masterful therapists are successful powerful movers in the system in which they intervene”). Това е способността да използват терапевтичното ноу-хау и селфа, за да могат съзнателно, целенасочено, буквално да придвижват системата или нейни части, без оглед на предпочитания теоретичен подход – планиране, повлияване, катализиране, фасилитиране на процеси на овластяване по посока, определена от колаборативното отношение с клиентите. Терапевтите знаят как да върнат властта в семейството, създавайки преживяване, при което семейството се превръща в този променящ, придвижващ системата – семейството се научава да въвежда различие в системите, в които семейните членовете живеят и работят. 

2. Напредналите терапевти успешно са развили способност да схващат семейната реалност отвътре (systemic insight – системен инсайт), както и мета-поглед (поглед отгоре), което им позволява да “влизат” и “излизат” в/от системата с лекота, защото ако не могат да се измъкнат от патерна, те няма как да създадат нов патерн в терапевтичната система. Терапевтът е “играч” в играта на семейството. Действията му влияят на системата и на всеки “играч” поотделно и, следователно, той действа по отношение на системата и на части от нея. Интеракциите на много нива (multi-level interactions) в системата определят действията на терапевта и обратното. От своя страна това рекурсивно отношение влияе на възприятието на терапевта. Системният инсайт е ориентиран към действие, той посочва непосредственото действие или решение за системата и не се подчинява на логика или рефлексия. Погледът отвън (осмислянето/рефлексията) се съпоставя с погледа отвътре (системният инсайт) в реално време. Това е концепцията на Бейтсън за двойно описание,, при Кармел Фласкас това е концепцията за “селфът вграден и въплътен”. 

3. Напредналите терапевти се радват на увеличена способност активно да използват ресурса на своя автентичен селф като богатство в терапевтичното взаимодействие. Те са способни да толерират, удържат и изразяват емоции, поведения, мисли, представи (със себе си и другите) и да влизат в роли (за сравнение например, Майкъл Унгар говори за 6 роли на пост-модерния супервизор/терапевт в статията си “Practicing the Postmodern Supervisor” от 2006 г.). Д-р Набаро цитира Карл Уитакър: “The good Family Therapist must be able to imagine him/herself do the undoable, think the unthinkable (дори онова, което за него е табу), feel the unfeelable (да чувства и удържа това, което не му се иска да чувства), see the unseeable (да вижда отвъд онова, което възнамерява да види). Уитакър е един от първите, които повярват в идеята, че терапевтът трябва да обръща внимание на спонтанните си отговори, чувства и фантазии като ценен източник на информация, с която да се работи и да се споделя със семейството. Набаро нарича това “дисциплинирана спонтанност”, не суров отговор, за да има полза от нея за терапията.

4. Напредналите терапевти работят на различни терени на фамилна терапия. Те работят с различни ситуации, проблеми, възрасти, социо-икономически статус, темпераменти, стилове, култури. Осъзнават връзката между ума и тялото, дори да не работят директно с нея. 

5. Напредналите терапевти генерират алтернативи с лекота. За тях са характерни креативност и иновация, гъвкавост пред лицето на комплексни и неочаквани ситуации, излизане от рамките, превключване на гледни точки, което води до необичайни отговори и алтернативни интервенции. Затова и могат да демонстрират сесии пред голяма публика с трудни случаи.

6. Имат академична нагласа към своята работа – реципрочно наблюдават своята работа и работата на другите и правят възможно другите да наблюдават тяхната работа и да я оценяват критично. Те концептуализират своята работа – “защо правя това и не съм направил това, как мога да го променя”.

7. Независими са в своето терапевтично мислене. Имат способността да генерират и измислят оригинални идеи за разбиране на системите, човешките дилеми и терапевтичните интервенции. Способни са на революционни нововъведения (например, както миланците измислят огледалото). В определен етап от развитието си въвеждат собствен подход или модел, което формулира нова школа в терапията. 

8. Имат ясни и гъвкави вътрешни граници, намаляващи необходимостта им да зависят от външни граници. Под граници разбираме физическо пространство, лично и междуличностно пространство, скрити и явни правила, табута, приемливо/неприемливо поведение, комуникация, мисли, чувства, граници свързани с интимността, системата от убеждения и т.н. Терапевтичната интеракция е там, където границите се срещат или се припокриват. Там лежи потенциалът за преживяване на трудност, но също потенциалът ни  за развитие; както за близост и заедност, така и за отделеност.

9. Готови са да бъдат изненадани и хванати неподготвени или, както казва д-р Набаро  “да навигират без карта” (защото обичайно ние планираме карта, за да избегнем ситуации, за които сме неподготвени, имаме хипотези, теория, идеи за продължение, за използване на техника и т.н.)

10. И последно, т. нар. “Wiser over Smarter” – предпочитат да са мъдри пред това да са умни. Това означава да могат да предвидят задънените пътища в терапията (терапевтичният импас) и да ги избягват, защото импасът е предпоставка за провал. 

Под “Wise” се разбира усета да избягваме задънени ситуации.

Под “Smart” – по-скоро да знаем как да излезем от задънена ситуация. Така че, мъдрият знае как да избягва ситуации, от които умният знае как да се измъкне. Естествено това не бива да превръща терапевта в твърде внимателен и неотправящ никакво предизвикателство. Това означава, че четенето на сложните карти на семейството е усъвършенствано дотолкова, че терапевтът да не попада в капани и пътища без изход. 

Винаги нашето действие е това, което прави различието. 


Източник: On Becoming a Masterful Therapist: Issues of Advanced Training in Family Therapy.  Human Systems: The Journal of Therapy, Consultation & Training, (Special Volume, Personal and Professional Development in Training, pp. 83-102.

Web-site: https://www.noga-nabarro.com

Professional

Естетична основа за фамилна терапия – Част 2

Продължение 

на превод на Глава VI на книгата на Bradford P. Keeney “Aesthetics fo Change”

ИСТОРИИТЕ: КРАЛСКИЯТ ПЪТ КЪМ ЕПИСТЕМОЛОГИЯТА 

Когато двама души взаимодействат, всеки от тях пунктуира потока на взаимодействието. Ако наблюдателят комбинира двете гледни точки, ще започне да се появява идея за цялото. Например, когато двете описания “Той мърмори и затова аз се оттеглям” и “Тя сe оттегля и затова аз мърморя” бъдат видяни заедно, това дава бърз поглед върху систематa на взаимодействие. Този поглед е нещо като да направиш серия от снимки на всеки от двамата в тази диадна система и дa поставиш снимкитe една до друга. Когато наблюдателят си представи тези пунктуации като последователности, ще може дa разпознае патерна, който ги свързва. Ако започнем да мислим за двете страни във взаимодействието, ние го виждаме като с две очи, всяко от които дава монокулярен поглед върху случващото се, но заедно те дават бинокулярен поглед в дълбочина. Това е поглед върху взаимоотношението, и в случая от примера ще видим това, което Бейтсън нарича „комплементарно взаимоотношение“. 

Разпознаване на патерни на взаимоотношения 

Виждането на отношението изисква двоен поглед и, съответно, двойно описание. Ако двойните описания на отношението се разделят и всяка част се приеме за нещо локализирано вътре в човека, се създава „тавтологичен принцип на обяснение“ [напр. “мърмори, защото е мърморко”, в текста се казва “dormitive principle”, буквално “успиващ”, бел. пр.]. Да видиш мърморещият съпруг, без да обмислиш оттеглящата се съпруга, може да доведе до третиране на „мърморкото“, а не на системата от взаимоотношения “мърморещ – отдръпващ се”. По същия начин, напр. да се разглежда “лидерството” като нещо, което се локализира в даден човек, означава да се генерира подобен “тавтологичен” принцип – обяснения като „Той води, защото притежава лидерски качества“. Винаги обаче, можем да попитаме наблюдателя, който прави подобно изявление, откъде знае, че описаният човек е лидер. Отговорът му непременно ще се позовава на поведението на „последователите“, като по този начин се връщаме към системата от взаимоотношения. С други думи, „Лидерството“ е извлечена половина от двойното описание „взаимоотношение лидер-последовател“. Като цяло, всички описания на личностните характеристики се състоят от извлечени половини от по-големи патерни на взаимоотношения.

Тъй като терапията се провежда в контекста на връзката терапевт-клиент, всеки опит да се идентифицират черти на успешен терапевт (или клиент) е фокус върху половината от връзката. Такъв възглед твърде лесно води до “тавтологични” принципи. След това клиницистите говорят за това какво кара терапевтите да бъдат успешни или какво кара клиентите да бъдат болни, лоши или луди. Алтернативният възглед е да се фокусираме върху моделите на взаимодействие между терапевт и клиент.

По същество двойното описание е епистемологичен инструмент, който позволява да се генерират и разпознават патерни от различен порядък. Въпреки че езикът, чрез ограниченията на своите специфични термини и структура, ограничава нашето познание, двойното описание предоставя начин за използване на езика за описание от по-висок порядък. Както две очи могат да извлекат дълбочина, две описания могат да извлекат патерн на взаимоотношението.

Когато Бейтсън изследва контекста, той отбелязва как простите действия са свързани в социална организация и „никое действие не е остров, всички действия са част от организирано взаимодействие”. Бейтсън (1979a) назовава две категории на процеса на взаимодействие (или два вида организация на системите – бел пр.) — комплементарно и симетрично взаимоотношение:

“Приложих термина “симетрично” към всички онези форми на взаимодействие, които могат да бъдат описани като конкуренция, взаимна емулация и т.н. (т.е. тези, при които действието на A от даден вид би стимулирало B към действие от същия вид, което на свой ред, би стимулирало А към по-нататъшни подобни действия…). За разлика от това, приложих термина “комплементарен” към последователности на взаимодействие, в които действията на А и Б са различни, но взаимно се напасват едно към друго (напр. доминиране-подчинение, показване-гледане, нужда-грижа).”

Обичайните ни начини да правим разграничения понякога изкривяват разбирането ни за взаимоотношението, тъй като ни насочват само към едната страна на разграничението. Един от начините за избягване на това изкривяване е да се говори за двете страни на разграничението едновременно, тоест да се използва двойно описание. Така разграниченията могат да се използват за създаване на описания на патерни и отношения.

Историите предоставят начин за изграждане на двойни описания и позволяват разпознаването на патерни от по-висок порядък. Както Bateson (1979a) предлага, „Една история е малък възел или комплекс от онзи вид свързаност, който наричаме релевантност“. Прехвърляйки нашите истории от ситуация в ситуация, ние създаваме контексти, които придават смисъл и структура на това, което правим.

В терапията това, което се появява, са истории и истории за историите. Историите разкриват как хората пунктуират своя свят и следователно предоставят ключ за разкриване на техните епистемологични предпоставки. Като цяло терапията е процес на сплитане на истории между системите на терапевт и клиент. Обръщането на внимание на симптоматичната комуникация е един от начините да чуете история. В психоанализата, например, “аналитикът трябва да бъде “разпънат” или “свит” върху “прокрустовото ложе” на историите от детството на пациента” (Бейтсън,1979a, стр.15) [Прокруст – герой от гръцката митология, който, при липса на съвпадение с размера на неговото легло на по-високите режел краката, а по-ниските разтеглял – Бел.пр.]. След това терапевтът изгражда своя собствена история в отговор на тази, която му е разказана. От кибернетична гледна точка, когато обменът на истории е структуриран в термините на обратна връзка, себекорекцията става възможна.

Историите, които хората изживяват, както и техните истории за тези истории са всичко, с което един терапевт трябва да работи. В този смисъл терапията е разговор, размяна на истории. Тази гледна точка се обсъжда от Szasz (1978): „Виждането на терапията като разговор, а не като лечение, изисква не само да видим, че е грешка да я класифицираме като медицинска интервенция, но също така да погледнем по нов начин предмета на реториката и да оценим нейната релевантност към психично изцеление“.

Warren McCulloch (1967) веднъж се шегува, че „психиатрията би била много по-добре, ако човек не можеше да говори“. Неговата гледна точка е, че терапевтите винаги се занимават с „разстройства на символната структура”. От тази гледна точка можем лесно да видим как книгата с поезия „Възли“ (Knots) на R. D. Laing (1970) е много по-точен каталог на психопатологията от всяка настояща или бъдеща версия на DSM. Поетичните етюди на R.D. Laing улавят патерни и отношения; те не са статични материализации, като напр. “биполярно разстройство” или “шизофрения”.

Вместо това Laing използва езика, за да конструира поетични истории, които въплъщават определени патерни. Ние можем да разпознаем „възела“ в цялостността на историята, а не в един отделен елемент.

В статия, озаглавена In Praise of Muddleheaded Anecdotalism („Възхвала на размътената анекдотичност“), Simon (1978) твърди, че учени като Bateson и Laing са анекдотисти. Той разграничава „анекдотистите“, които общуват повече аналогово, от „ортодоксалните емпирици“, които работят повече дигитално. Simon (1978) ) описва работата на анекдотистите по този начин: 

Те “размътват” своите теории с твърдения за контекстите, отношенията и посланията.  Вместо единични референти, те ни представят нива и пластове от значение. Вместо мислене „или – или“, те ни предлагат мислене „и – и“. Вместо отделни категории или дори линейни измерения, те ни предлагат йерархично подреждане (p. 24) 

Simon, следвайки Bateson преполага, че анекдотите предоставят алтернатива на „сухите, статистически обобщения“. Както отбелязва той, „Ако „мелодията“ отвън е хармонична с „мелодията“ вътре, е вероятно да постигнем един вид феноменологично разбиране – “Verstehende” [интерпретативно разбиране, чрез участие, наблюдателят трябва да се свърже, за да разбере – Бел. пр.](Simon, 1978, p.28). В историите намираме матрица за срещата си с тези взаимопреплитания. 

Не е изнанадващо, че поетите добре познават тези теми. Gary Snyder (1979), напр., описва поета като мит-пазител-лечител (“myth-handler-healer”): 

Поетът като “мит-пазител-лечител” също говори като глас за друго място, дълбокото несъзнавано, и се стреми към интегриране на вътрешните непознати сфери на ума с  личния интерес на съзнанието в настоящия момент. Външният свят на природата и вътрешният свят на несъзнаваното понякога се поставят в един фокус в работата на драматурзи, ритуалисти, артисти, поети. Това е друг пласт. Великите приказки и митове могат да дадат на едно малко изолирано общество широтата на ума и сърцето да не бъде провинциално, а да познае себе си като част от космоса.

За Snyder поезията е „инструмент, мрежа за улавяне, за хващане и представяне; остър ръб; лекарство или малко шило, което развързва възли“. Това дава чиста метафора за терапията, където възлите на психичния процес са въплътени в историите, конструирани от клиентите и терапевтите. Терапията, подобно на поезията, се опитва да развърже тези възли. 

ЕДНО НАЧАЛО 

Някак естествено е книга като тази да завършва с покана за начало. В този дух бих искал да отправя такава покана. Следното предложение е написано от Грегъри Бейтсън за конференция, която той и аз [Брадфорд Кийни – бел.пр.] организирахме през 1979 г. Моля да приемете това като официална покана да продължите да обмисляте какво означава да обхванете напълно естетическата основа за терапевтична промяна.

Много последователности са грешни или болезнени, социално разрушителни или индивидуално безумни. Те може да се нуждаят от активна интервенция. Но не това е фокусът на нашето внимание. Надявам се, че можем да проучим някои от предпоставките и навиците на нашето мислене, които стоят зад такива социални и индивидуални патологии. А също и предпоставките за здраве.

В нашата социална, индивидуална и психиатрична адаптация – в самите ни идеи за “адаптация” – има синдром, произтичащ от дисбаланс между идеите за количество и патерн. 

Уилям Блейк ни казва „Повдигнете въпроса за количеството в година на недоимък“ и намеква, че количествената преценка няма полезна функция във време на изобилие. Но ние в Америка от средната класа на 20-ти век, живеейки в матрица на нечувано изобилие, използваме количествени мярки на всяка крачка и във всеки контекст, подходящи и неподходящи. Комерсиализмът се комбинира с модни стилове в научния метод, за да ни съблазни в оргията и/или кошмара на количеството. Скучен кошмар на хомогенизация.

Надявам се, че можем да се фокусираме не върху количеството, а върху качественото разбиране. Ако наистина има свръхразвитие на количественото възприятие, трябва да има и недостатъчно развитие на възприятието и разбирането на качеството и патерните.

Тъй като нашият разговор отскача от количествените мерки към патерните и качеството, неизбежно (надявам се) ще се сблъскаме с естетически съображения. Надяваме се, че това може да стане основната тема на нашата дискусия.

Съществува ли свят на детерминизъм (взаимосвързана мрежа от необходими истини), без който нито едно прагматично разбиране на човешките събития не е възможно? Дали действието – целенасоченото действие – става сухо и патогенно, когато тази взаимосвързаност се пренебрегва или нарушава? Можем ли, може би, да започнем да правим списък с такива истини? За ритъма? За пространствения патерн? За ограниченията на организацията? Модулации на формата? На изказването? Има ли нужда от поезия, без която прозата е патогенна? 

Предлагаме като отправна точка за мислене и дискусия това, че вниманието към количеството, а не към патерна ни кара да игнорираме естетическите потребности: 

В отглеждането на деца и семейството. 

В архитектурата и храненето. 

В речта и реториката.
В образованието. 

В атлетиката и игрите.
В политиката и лидерството.
В науката.
В приложението на науката.
В медицинската и психиатричната практика. 

В международните работи.
Във философията и религията.
Дори в изкуството – поезията. 

Във всяка една от тези области на човешката дейност — дори и при криминалната — има проблеми с патерна, за които е отделено твърде малко формално мислене. Резултатът е разделяне на дискурса между прагматичното и естетическото, структурното и функционалното, вечното и мимолетното. 

Естетическата основа за семейна терапия изисква да имаме смелостта да конструираме и да се сблъскваме с различието. В контекста на диалога ние откриваме истина на взаимосвързаността/рекурсивната връзка. Както Бейтсън (цитирано в Brand, 1974) ни напомня: „Истината, която е важна, не е истина за предпочитанията, а истина за комплексността… на тотална еко-интерактивна непрекъсната мрежа… в която ние танцуваме, която е танцът на Шива. Танцът на Шива включва всички кибернетични комплементарности:

добро/зло, 

здраве/патология, 

естетика/прагматика, 

цяло/част, 

семейство/индивид, 

проста кибернетика/кибернетика на кибернетиката, 

рекурсивно/линейно.

Мъдростта или уважението към екологичното разнообразие и комплексността предполага кибернетично значение на любовта, което ни насърчава да прекрачим границите на индивидуалната си кожа и да обхванем тази по-комплексна ментална система. Mary Catherine Bateson (1977) предполага, че тази „дефиниция на любовта или на ума ни приканва да генерираме изцяло нови порядки на съществуване, в които човек бива ценѐн или обичан, тъй като възприема себе си в контекста на различни видове взаимоотношения и така се променя“. В терапията е необходимо да внесем тази форма на любов и мъдрост в менталните системи, които срещаме и ставаме част от тях. По този начин нашите различни пътища се превръщат в споделена ко-еволюция. 

ДИСКУСИЯ 

ТЕРАПЕВТ: Какво трябва да направя, за да стана артист в терапията? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Началната точка е практика. 

ТЕРАПЕВТ: Чрез практика мога да полирам огледалото си? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Това е само начало. Помни, че огледалото предлага външен свят, който е  отразен, както е отразен и този, който го полира. Накрая ти трябва да отидеш отвъд тези разграничения. Shenhsiu, главния монах в Петата Патриархия веднъж каза: 

Нашето тяло е дървото Бодхи

Умът ни е ярко огледало

Чрез полиране то се предпазва от прах

И не позволява друг да пада върху него

За да завърши този частичен поглед, Hui-neng, Шестият патриарх добавил: 

Няма дърво Бодхи

Нито огледало за полиране

Когато всичко е празнота

Къде може да падне праха?

ТЕРАПЕВТ: Но има по-всеобхватна страна на всяко разграничение, което размива самото разграничение. Кибернетичното взаимодопълване плерома/създание или цяло/част обхваща цялото ни знание. 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Правенето на разграничение е като да маркираш с чертичка лодката, за да отбележиш къде се намираш във водата. 

ТЕРАПЕВТ: Тогава защо да правя разграничения? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Може би, като форма на практика, това ще ти помогне да разбереш как да бъдеш артист в терапията. 

ТЕРАПЕВТ: Това ще ме направи ли артист? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Сещам се за една история: Един ден отдаден ученик на Дзен на име Басо практикуваше доста неудобна поза, която го караше да изглежда като жаба. Един Дзен майстор мина и попита: „Какво правиш?“ „Практикувам Дзен“, отговори Басо. “Защо практикуваш?” „Искам да постигна просветление и да бъда Буда“, каза ученикът.

След това Дзен майсторът взе една плочка и започна да я полира. Преданият ученик попита учителя: „Какво правиш?“ Дзен майсторът отговори: „Искам да превърна тази плочка в бижу.“ С озадачено изражение ученикът попита: „Как е възможно една плочка да се превърне в бижу?“ „Как е възможно да станеш Буда, като практикуваш Дзен?“ – отговори учителят. 

ТЕРАПЕВТ: Как е възможно да си артист, да си част от Дао (Пътят в Будизма – бел.пр.), да бъдеш допълваща, скромна част от нашата екосистема? Как да разбера? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Kuan Tsu веднъж каза: ”Човек желае да опознае е онова (т.е. външния свят). Но средството за познание, с което разполага е това (т.е. себе си). Как може да опознае онова? Само като усъвършенства това.” 

ТЕРАПЕВТ: Имам един последен въпрос. Какво би отговорил един артист на въпроса ми? По-конкретно, как един артист може да обясни това, което прави? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Сещам се за една последна история, разказана от Chuang-tzu (цитирано в Watts, 1975): 

“Чинг, главният дърводелец, извайваше от дърво стойка за окачване на инструменти. Когато беше завършена, работата изглеждаше на тези, които я виждаха, като свръхестествено изпълнение. И принцът на Лу го попита: “Каква тайна има в твоето изкуство?” 

“Няма тайна, Ваше височество — отвърна Чинг — и все пак има нещо. Когато се каня да направя такава стойка, аз се пазя от всяко намаляване на жизнената си сила. Първо свеждам ума си до абсолютен покой. Три дни в това състояние и забравям за каквато и да е награда, която мога да спечеля. Пет дни и започвам да забравям за всяка слава, която мога да придобия. Седем дни и вече нямам осъзнаване на четирите си крайника и физическата си структура. Тогава, без да мисля за Съдника в моето съзнание, умението ми става концентрирано и всички смущаващи елементи отвън изчезват. Влизам в някоя планинска гора. Търся подходящо дърво. То има необходимата форма, която след това да  доизработя. Виждам стойката в съзнанието си и след това се захващам за работа. Иначе няма нищо. Довеждам собствения си естествен капацитет във взаимоотношение с този на дървото. Това, което изглежда като свръхестествено изпълнение в работата ми, се дължи единствено на това.”

Chapter 6 “An Aesthetic Base for Family Therapy” in “Aesthetics fo Change” by Bradford P. Keeney

Professional

Естетична основа за фамилна терапия – Част 1

Превод на Глава V на книгата на Bradford P. Keeney “Aesthetics of  Change”

“Вярвам, че всяко действие, ако изобщо бива планирано,
трябва да бъде планирано на естетична основа”
(Грегъри Бейтсън)

СЪЗНАТЕЛНО НАМЕРЕНИЕ 

(Conscious purpose, по термина на Бейтсън, бел. пр.) 

Съзнателното намерение със своя стремеж да достигне специфична цел, не може да вземе предвид цялостните екологичен контексти. За съжаление, това ограничение често води до кибернетични накъсвания: например, съзнателното намерение на клиента да “контролира” симптоматичното поведение структурира симетрична битка между ума и тялото. 

Патологията възниква от изкривявания в епистемологията вкоренени в съзнателния порядък на ума. Съзнанието прави трансформации или модели на едни по-цялостни рекурсивни процеси. Вместо да мислим за съзнателните трансформации като за приблизителни модели на един по-всеобхватен рекурсивен патерн, правим грешката да вярваме, че този съзнателен приблизителен модел е пълен изоморф на това, с което се занимаваме. 

Съзнателният ум, например, може да моделира рекурсивен процес в термините на линейна структура. Понякога това може да е полезно, примерно ако искаме да проектираме тенис корт в нашата ливада. В други случаи, приблизителността е опасна. В тези случаи нашето взаимодействие със системата, базирано на непълен модел на тази система, заплашва нейната организация. Конструирайки линейна структура, ние съзнателно се стремим да изберем или максимизиране, или минимизиране на променливи в нашия свят, водещи до екологично накъсване и патология. Например, ако си представяме недостиг на гориво, ние просто започваме да дълбаем повече въглищни мини и петролни кладенци. Начинът, по който тези природни ресурси са част от взаимосвързана екология често бива игнориран. По същия начин, минимизираме вредителите чрез инсектициди с цел да максимизираме добива. Рекурсивната природа на кибернетичната система започва да ни преследва вбъдеще, когато открием отрова в собствените си тела.

Същият аргумент, касаещ съзнателното намерение се отнася до промяната в терапията. По същия начин можем да бъдем критични към подходи в терапията, които акцентират върху цел, контрол и техника. Примерно, има увеличващ се брой подходи, акцентиращи върху техниките. Те се опитват да извлекат от изкуството на Милтън Ериксън нещо като “рецептурник” как се прави терапия. Във връзка с терапията “по рецепта”, Бейтсън (цитиран в Keeney, 1977) казва, че “Милтън Ериксън работи в плетеницата на комплексността, докато те се опитват да приложат трик откъснато от комплексността. Този откъснат трик, следователно, върви противоположно на цялото и помага да се увековечи илюзията за власт”.

 

Може би трябва да гледаме на всяка “шапка с трикове” за лекуване или превенция на патология като екологично опасна, потенциално водеща до проблеми от по-висок порядък. Една алтернативна позиция е да се контекстуализират техниките на терапия като част от една по-всеобхватна естетична основа. От тази перспектива, проблеми възникват само когато нашата техника не е адекватно “опитомена” от по-високия порядък на кибернетичния процес. Както го обяснява Bateson (1972): 

Чистата целенасочена рационалност, неподпомогната от такива феномени като изкуство, религия, сън и други подобни, е неизбежно патогенна и разрушителна за живота; … нейната вирулентност произтича конкретно от обстоятелството, че животът зависи от взаимосвързани вериги на евентуалности, докато съзнанието, водено от човешкото намерение, може да види само къси дъги от такива вериги. (p.146) 

Този възглед предполага, че патологията може да бъде поддържана от терапевтите, които работят без естетична ориентация. Терапевт, който вижда себе си като еднопосочен властови агент, работи с частични дъги от [циркулярни] кибернетични системи. Такава позиция застрашава рекурсивно структурирания биологичен свят, в който живеем. Единствено мъдростта, “усещането или разпознаването на факта на циркулярността” (Bateson, 1972) може безопасно и ефективно да борави с екосистеми. 

Bateson (1972) смята, че медицинската наука е пример как работи неподпомогнатото съзнание. 

Лекарите имат цел: да излекуват нещо. Техните изследователски усилия, следователно, са фокусирани (тъй като вниманието фокусира съзнанието) върху къси линии на каузалност, които те могат да манипулират със средствата на лекарствата и други интервенции, да коригират повече или по-малко специфични и идентифицируеми състояния или симптоми. Винаги, когато се открие ефективен “лек” за нещо, изследванията в тази област спират и вниманието се насочва другаде. Ние днес можем да предотвратим полиомиелита, но никой не знае повече за системните аспекти на това интересно заболяване. Изследванията в тази област са спрели или в най-добрия случай са ограничени до подобряване на ваксините. 

Да имаме “торба с трикове” за лечение или превенция на списък от заболявания не ни дава никаква по-цялостна мъдрост. Екологията и популационната динамика на видовете е нарушена, бактериите са резистентни към антибиотици, връзката между майката и новороденото бебе е почти разрушена и т.н. 

Отново, стратегиите на интервенции, които не зачитат напълно екологията на проблемите, които се опитват да променят, ще посеят патология от по-висок порядък в системата. Следователно, ние сме отговорни да контекстуализираме нашите техники независимо дали принадлежат към медицината, образованието, инженерството или психотерапията.  Естетичната основа за нашите интервенции изисква техниката да бъде адекватно сдвоена с по-висок порядък на психичния процес, което означава несъзнавания порядък на ума. 

Ние предполагаме, че несъзнавания и съзнателния порядък на ума са свързани в рекурсивно взаимоотношение.  В по-широк смисъл, смятаме, че разнообразни научни дисциплини от невропсихология до психотерапия стигат до заключението, че биологичният свят е организиран в рекурсивни структури, независимо дали говорим за клетъчна активност, телесен метаболизъм, емоционален живот или междуличностни взаимоотношения. За да можем да разберем биологичните патологии се изисква да знаем как биват изкривени епистемологичните предпоставки на рекурсивните отношения – как бива изкривено това, което можем да наречем “биологични вечни истини”.   

Изкривявания възникват, когато съзнателните трансформации на несъзнателния процес не подлежат на последваща корекция от несъзнателния процес. Тази гледна точка не предполага, че съзнателният ум трябва да бъде обвиняван за патологията; по подобен начин несъзнателният процес не е коренът на нашия проблем. Патологията възниква, когато съзнателният и несъзнателният порядък на ума не са свързани рекурсивно като части от една самокоригираща се обратна връзка. 

Ние сме свободни съзнателно да конструираме линейни приближения на рекурсивните процеси, стига несъзнателният порядък на ума да може да коригира злоупотреба или неразбиране на тези непълни модели. Така съзнателно планираната терапевтична стратегия трябва да бъде обект на корекция от по-висок порядък. Накратко, естетичната основа за терапия възниква тогава, когато съзнателният и несъзнателният порядък на ума предоставят самокоригираща обратна връзка. 

За съжаление, познанието за кибернетиката и екологията може да не помогне да се облекчат грешките на съзнателното намерение. Необходимо е съзнателното познание и по-високият порядък на психичния процес да бъдат свързани в постоянна обратна връзка. Един от начините за постигане на тази връзка е да се развие уважение към екологията, както го описва Rappaport (1974): 

Може да се твърди, че повишеното познаване на екосистемите води до намалено уважение към тях и, по този начин, води до това, хората да са виновни и, впоследствие, наказани за това, което може да се нарече екологично високомерие. Може би това е така, защото познанието никога няма да може да замени уважението в отношенията на човека с екологичните системи…(p. 59) 

Тази идея е допълнително илюстрирана от история за конференция, организирана за хора, които са експерти по конференции. Както разказва Bateson (1979b): 

Всеки, който е експерт в провеждането на конференции, знае, че първата част от вашата конференция винаги ще бъде пропиляна в глупости – его ценности, установяване на позиции около масата, обсъждане на стайната температура и т.н. Приблизително по средата хората осъзнават, че не стигат доникъде и започват да работят. Хората на тази конференция на професионални организатори на конференции знаеха този факт и следователно не се притесняваха, че първата половина от тяхната конференция е пропиляна. Предполагаха, че по-късно ще започнат продуктивна работа. За съжаление, необходимо условие за по-нататъшната ви продуктивност е да се тревожите по време на фазата, в която не казвате нищо съществено. На тази конференция те продължиха да говорят глупости до самия край на конференцията – защото това така и не ги разтревожи. 

Съзнателното познание за рекурсивния характер на екосистемите не поражда непременно мъдрост. Уважението към екологията обаче е друг ред на познание. Кибернетичната епистемология предполага, че уважението към екосистемите следва естествено, когато терапевтът вижда себе си и се държи като част от по-всеобхватна психична система. Като преживяване, тази форма на уважение включва осъзнаването, че всяко конкретно чувство, възприятие или идея винаги е фрагмент от цялата система или контекста, който го въплъщава. 

ИЗКУСТВО И ЗАНАЯТ

Терапевтът може да бъде описан като артист или като занаятчия. Тези, които изключително практикуват, преподават и ценят определени набори от умения и техники, се характеризират като „занаятчии“ или „техници“. Тези терапевти понякога намекват, че терапията е аналогична на ремонта на кола или счупен стол, т.е. терапията е занаят, включващ полезни умения – „Ще го поправя“.

За един артист уменията и техниките на терапията са вторични спрямо една по-всеобхватна перспектива. Изкуството се занимава с екологичните последици от даден курс на действие, тъй като е вплетено в цялостен контекст. За един артист практикуването на дадено умение има значение от гледна точка на начина, по който то става част от цялостна екология – личност, социален контекст и свят. 

Както посочва Collingwood (1938/1975), както занаятчиите, така и артистите използват едни и същи умения и техники за конкретна цел, например за изграждането на сграда. Обаче за артиста има разлика, която се простира отвъд съзнателното използване на умения за постигане на предварително замислена цел. Тази разлика се отнася до това, как конкретното произведение е свързано с контекста, от който е част. 

Казано по друг начин, изкуството се занимава с рекурсивната връзка между несъзнателния и съзнателния порядък на психичния процес. Bateson (1972) обобщава това разбиране за изкуството:

Не че изкуството е израз на несъзнаваното, а по-скоро се занимава с връзката между нивата на психичния процес. От едно произведение на изкуството може да е възможно да се анализират някои несъзнателни мисли на артиста, но аз вярвам, че например анализът на Фройд на „Богородица на коленете на Света Анна“ на Леонардо пропуска смисъла на цялото упражнение. Артистичното умение е комбинирането на много нива на ума – несъзнателно, съзнателно и външно – за да изрази тяхната комбинация. Не става въпрос за изразяване на едно ниво (p. 464) 

Щом като изкуството включва рекурсивно взаимоотношение между различни порядъци на ума, то може да коригира ограничения възглед предложен от “неподкрепеното съзнание”. Както предлага Bateson (1972), изкуството може да има “позитивна функция в поддържането на това, което наричам мъдрост, т.е. в коригиране на твърде целевият възглед за живота, и да направи този възглед по-системен . . . ” (p . 147) . 

Когато изкуството се разглежда като мост между части от ума, ясно е, че артистът се позовава на рекурсивна връзка между така нареченото ляво и дясно мислене на мозъка. В случай на изкуство в Дзен будизма, ученикът избира дисциплина, която да овладее, като стрелба с лък, калиграфия или сервиране на чай. Техниката на обучение протича чрез ежедневна практика на определени компоненти на уменията. Всяко съзнателно внимание към “личностното израстване” или “просветлението” на ученика, което отвлича вниманието от ученето на техниката, се отхвърля бързо. Докато овладява техническите умения, ученикът също получава преживелищна дилема – коан. Тази „невъзможна загадка“ помага да се намали всяко погрешно чувство на гордост, което може да възникне при овладяването на техниката. Казано на западен език, егото на ученика се държи под контрол. По-точно, дуализмите биват обуздани – човек не приписва майсторството на себе си, а на по-всеобхватен контекст, от който азът е част. Общият ефект е, че техниката на Дзен ученика е организирана като допълваща част в една по-широка екосистема. 

По същия начин изкуството, независимо дали в терапията или в концертна зала, изисква мислене както на лявата, така и на дясната хемисфера. Това ни напомня преди всичко, че изкуството винаги включва техника. Човек никога не може да свири музика, освен ако преди това не е усвоена някаква форма на техника. Всеки опит да бъдеш в контекста на изкуството, без да си научил достатъчно техника, може да доведе само до свободно-асоциативна бъркотия. В терапията „преживелищните подходи“ понякога се тълкуват като означаващи избликване на несъзнателен процес. Това не е изкуство. В същото време акцентът върху техниката без оглед на по-всеобхватните естетически модели води до механично, стерилно изпълнение. Такъв е случаят със “стратегическите подходи”, които могат да пренебрегнат всяка естетическа основа и да се съсредоточат върху целенасочена, подобна на шах пунктуация на терапевтичната игра. Това също не е изкуство. Изкуството възниква, когато главата и сърцето стават части от кибернетична система, способна на екологична самокорекция. 

ПРАКТИКА

Всеки от нас избира или приема контекста, в който се състои животът ни. Промяната в контекста води до промяна на нашите навици на действие и преживяване. Например, студент по биология търпеливо ще изучава математика и природни науки, докато накрая частите информация започнат да се сливат в смислени патерни. Изведнъж той може да се пробуди и открие, че се превръща в биолог. По същия начин студентът по музика ще се дисциплинира да практикува упражнения, които може да изглеждат тривиални, докато радостта от това да бъдеш „музикант“ най-накрая се развие. Посвещаването на  дисциплината, както контекстът предписва, е избор, който прави разликата.

По същия начин терапевтът трябва да практикува и да чака търпеливо, за да постигне епистемологично преобразувание. Природата на „практиката“ е допълнително осветлена в разказа на Бейтсън за едно интервю (Bateson & Brown, 1975): 

Веднъж интервюирах едно японско момиче през войната за уважението в семейството. Тя описваше какво се случва когато бащата се прибере вкъщи от работа. Задавах въпроси и всичко беше така красиво описано в детайли, разказът течеше така красиво. И тогава тя каза “Но в Япония ние не уважаваме бащата” “Чакай малко, какво ми казваш сега?” “Ами виж, ние практикуваме уважение към бащата” “Защо правите това?” “В случай, че трябва да уважаваме някого.” 

Сега, шегата в това е, че японската идея за практика е различна от западната идея за практика. Западняците се смеят повече или по-малко, когато чуят това. Ние практикуваме, за да придобием умение, което след това е инструмент – при което аз, непроменен, сега имам нов инструмент, и това е всичко. Източният възглед е, че практикувате, за да промените себе си. Вие инкорпорирате практикуваната дисциплина в себе си и излизате от практиката като различен човек. Това е цялата теория на Дзен практиката, дзен и стрелба с лък, всички тези неща…


 

Посвещаването на една естетическа основа в терапията изисква да гледаме на терапията като на форма на практика. Подобно на Дзен, терапевтичната практика се превръща в контекст на обучение от по-висок порядък за терапевта.

В класическата си книга Дзен в изкуството на стрелбата с лък (1953/1971) Eugen Herrigel разказва за годините, които е прекарал в Дзен манастир. Това е история за епистемологична промяна и преживяванията, характеризиращи такъв преход. По време на своето Дзен обучение по стрелба с лък Herrigel ясно разбира, че „лъкът и стрелата са само претекст за нещо, което би могло да се случи и без тях, само път към целта, а не самата цел” (стр.22). По същия начин, терапията може да се разглежда като средство за епистемологичната промяна на терапевта. С други думи, терапията, както и стрелбата с лък, е просто контекст за практика. 

През 6-годишното си обучение Herrigel среща периоди на силно объркване в опитите си да овладее Дзен подхода към стрелбата с лък. Отново и отново неговият Учител произнася: „Правилното изкуство е без цел, без намерение! Колкото по-упорито се опитваш да се научиш как да изстреляш стрелата, така че да уцелиш целта, толкова по-малко ще успяваш в това и толкова повече ще се отдалечаваш от изкуството” (стр.51). Контекстът на терапията е сравним: Понякога колкото повече терапевтът се опитва да повлияе на промяната, толкова повече се отклонява от успеха. Предизвикателството е да се научиш да бъдеш търпелив и да чакаш колкото трябва.

Това търпение, или чакане колкото трябва, е метафорично описано от Дзен Учителя на  Herrigel’: 

Всичко е толкова просто. Можете да се поучите от обикновено бамбуково листо какво трябва да се случи. То се огъва все по-надолу под тежестта на снега. Изведнъж снегът се свлича на земята, без листото да се е помръднало. Останете така в точката на най-голямо напрежение, докато изстрелът “падне” от вас. Наистина е така: когато напрежението е изпълнено, изстрелът трябва да “падне”, той трябва да падне от стрелеца като сняг от бамбуково листо, преди стрелецът дори да си го е помислил. (p.71) 

В този интерактивен танц целият патерн на организация, а не съзнателно намерение или цел, предизвиква действието. Обратната връзка в терапията също демонстрира този процес. Тук цял патерн от циклични трансформации предизвиква промяна, а не съзнателното намерение на индивида. Подобно на сняг, падащ от бамбуково листо, проблемната система естествено бива водена до това да “пусне” проблемното си поведение и да се калибрира наново. 

Когато един терапевт е рекурсивно свързан с проблемна система чрез обратна връзка, двамата се превръщат в самокоригираща се кибернетична система. Дзен стрелецът по подобен начин става едно цяло с лъка, стрелата и мишената. В тази система ръката върху лъка е рекурсивно свързана с центъра на мишената. Когато това осъзнаване се постигне в Дзен, се появява друга рекурсивна връзка, „където учителят и ученикът вече не са две личности, а Едно“ (Herrigel, 1953/1971, p. 91). 

Herrigel (1953/1971) завършва своята история със сбогуването с Учителя: 

Трябва да те предупредя само за едно нещо. Ти стана друг човек през тези години. Защото това означава изкуството на стрелбата с лък: дълбоко и всеобхватно състезание на стрелеца със самия себе си. Може би за сега едва го забелязаш, но ще го почувстваш много силно, когато отново се срещнеш с приятели и познати в твоята страна: нещата вече няма да са в хармония както преди. Ще гледаш с други очи и ще мериш с други мерки. И на мен ми се е случвало, случва се на всички, докоснати от духа на това изкуство. 

Когато терапията се разглежда като средство за епистемологична промяна, последиците са идентични. Терапевт, който е част от такъв обучителен контекст, ще преживее своя свят по дълбоко различен начин – ще се е научил да разпознава и конструира патерни, които се свързват помежду си (“patterns that connect” – термин на Бейтсън – бел. пр.).

… to be continued …

Част 2 “Stories: The Royal Road To Epistemology” ще откриете в следващата публикация 

Professional

В статията “Миланският подход, история и еволюция”, публикувана във Family Process vol.60, 2021 двамата автори  Умберта Телфенер* и Пиетро Барбета* описват континуитета и промяната на курса на развитие на Миланския подход след отделянето на Мара Селвини-Палацоли и Джулиана Прата. Умберта Телфенер и Пиетро Барбета разказват за учението на Джанфранко Чекин и Луиджи Босколо от началото (1978) до днес. Статията подчертава два нови важни аспекта: 

*****************************************************************************************************************

КРАТКА ИСТОРИЯ на Миланския подход

Ние носим със себе си парченцата на нашето уникално съществуване (Angela Carter).

Промени в курса на развитие

Центърът за изследване на семейството в Милано е основан през 1971 от Мара Селвини-Палацоли, Луиджи Босколо, Джанфранко Чекин и Джулиана Прата (Selvini, Boscolo, Checcin & Prata, 1974, 1980a, 1980b). Четиримата психоаналитици решават да възприемат системна рамка, следвайки модела на прагматиката на MRI и използвайки термини като система, промяна на семейството, обратна връзка, лоялности, комуникация. 

“Paradox and Counter-paradox”, публикувана в Италия през 1975, а на английски през 1978, е вероятно първият опит да се приложи теорията на Бейтсън (един от най-важните транс-дисциплинарни епистемолози) за double-bind в клиничната практика. Double-bind е възприет като отношенческа хватка, която държи семейната патология: семействата изпадат в парадокс, тъй като не могат да напуснат емоционалното поле. Така, контра-парадоксът е замислен като основна терапевтична практика, стратегическа интервенция по време на сесиите, която да разплете парадокса, в който е изпаднало семейството. Така нар. идентифициран пациент е семейният член, чиято саможертва поддържа целостта на семейството. 

Когато излиза книгата на Бейтсън “Steps to an Ecology of mind” (Bateson, 1972), Миланският екип започва да възприема неговата кибернетична епистемология. Повлиян от идеите на Бейтсън, Миланският екип започва да става чисто системен (“системни пуристи”) (Boscolo, Checcin, Hofman & Penn, 1987, Hoffman, 2001). Техен основен фокус става контекстът и епистемологичните предпоставки, а практиката им все повече става отношенчески интерсубективен танц.  Въпросите в сесията все по-малко търсят линейна информация и все повече стават инструмент да се пертурбира терапевтичната система и така да се позволи възникването на различие. Финалните преформулирания вече не са стратегически предписания дадени отвън, а афективни описания, свързани с текущия терапевтичен процес. 

От 1978 натам историята на Миланския подход, която разказваме, засяга само терапията и обучението на Джанфранко Чекин и Луиджи Босколо. Джулиана Прата и Мара Селвини се отделят и поемат по друг път – те връщат идеята за учене по инструкция и акцентират въху техниките, които те учат да мислиш системно и отварят възможности (Barbetta, 2018; Barbetta & Telfener, 2019). При Миланския подход (Босколо и Чекин) обучаеми и обучители са потопени в “пир” от хипотези (Pearce, 1993), които адресират разликите между семейните членове, това как да се позволи на процеса да възникне, как да се подобрят личните гледни точки и нюансите в тях. Конструират се временни хипотези, които са нестабилни и никога финални, изоставена е идеята за клинична интерпретация. 

От началото на 80-те Босколо и Чекин развиват нов начин за правене на терапия. Те оставят настрани стратегическия подход и развиват метод на базата на “не се вклюбвай в хипотезата си”, което изцяло обръща позицията на терапевта. Стратегията се трансормира в стратегизиране (Penn, 1982, 1985; Tomm, 1987, 1988), изкуството да решиш коя временна хипотеза да използваш по отношение на текущия разговор. Методологията, която се развива от това включва циркулярни и рефлексивни въпроси, които възникват за целите на комплексността, пертурбирането и въвеждането на различие без да знаем къде ще стигне системата. Външно диктуваните стратегии вече не се считат за смислени. Стартегическите инструменти, изключително директивни и тактически, вече не се считат за подходящи, тъй като идват от дистанциран терапевт. Сега вече терапевтът е включен страстно в танца на системата.

През 1983 Карл Том организира конференция “Философи срещат клиницисти” в Калгари, в която участват Х. Матурана, Х. фон Форестър, Босколо и Чекин, П. Кронен и Б. Пиърс. Конструктивизмът и кибернетиката от втори ред стават дом на Миланския модел и в следващите 10 години.  Обучаемите започват да изучават Матурана и Варела (1980), Prigogine & Stengers (1984) и епистемологиятa на Х. фон Форестър (1884). Акцентът се премества към предпоставките, които организират взаимодействието и рамката, която дефинира “как знаем това което знаем”, както и върху възможността за промяна на отношенията, не на поведението. Темата за “езикуването”, както Матурана и Варела го наричат (1980), става един от маркерите за анализ на терапевтичния процес: действие, което позволява на хората да танцуват заедно. От техническа гледна точка, това отместване подобрява рефлексивните операции и въвежда идеята за наблюдаващата система – взаимоотношението на терапевта с наблюдаваната система и всеки значим друг. В тази рефлексивна епистемологична фаза от развитието на Миланския подход на комплексността се дава клиничен мандат: вниманието се фокусира върху предпоставките, вярванията, и митовете; изследва се времевата линия и всички нейни отрязъци. Миланските последователи все повече се дистанцират от идеята за нормативност, за това какви трябва да бъдат хората и семействата и преместват наблюдението си върху това как взаимодействат.  

Континуитет

От най-ранните си дни Миланската системна практика се занимава с тела в страдание (Scarry, 1985), където болката не може да бъде изказана и показва празнина в езика.  През 1963 Мара Селвини Палацоли публикува книга на италиански, наречена L’anoressia Mentale (Self Starvation). Заглавитето е стряскащо. Говорейки с гладуващи момичета в болницата, Селвини открива, че те “решават” да гладуват, въпреки че може да не осъзнават това: симптомът става решение. За какво решение говори Селвини? Очевидно става невъзможно (Selvini, 1963) с анорексията на дъщерята в семейството да се работи в психоаналитичен сетинг, психотерапевтичната практика трябва да се измести от индивида към семейството. 

Вторият опит с “тялото” е терапевтичната практика със семейства с “шизофренно взаимодействие” (Selvini, Boscolo, Checcin, Prata, 1975). Миланската група решава да допринесе към процеса на де-институционализация на психичната болест чрез фамилна терапия. Групата открива, че семейните членове проиграват ригидна система от взаимоотношения около позицията на идентифицирания пациент (IP). 

Двата опита от терапия с анорексия и шизофрения демонстрират, че акцентът на Миланската системна фамилна терапия е тялото: тялото на гладуващото момиче и фрагментираното тяло на шизофренната система въплътена в семейството като система, която оперира отвъд думите. Семейните тела с техните уникални различни double-binds, всъщност винаги са били във фокуса на фамилната терапия: нелингвистичен, пред-рефлексивен режим на работа с “knowing how” вместо “knowing that” (De Landa, 2016). Основно става значението на контекста, в който да разглеждаме позиционирането на хората.

Миланската група предлага процесен, еволюционен и комплексен начин на мислене, радостта от изследването на множество възможности, несъдене, неоценяване, ирония, лекота, капацитет да зачетеш адаптивната нагласа на всеки патерн на взаимодействие. Това става, когато обучители и професионалисти от цял свят идват за да участват в летните курсове Mount Isola, където се случват колаборативни обмени на клинични теми и където се формират първите локални международни екипи. 

Миланският подход взема конструктивистка позиция и разграничава епистемологията от онтологията. Въпреки това, не отхвърля онтологията. Можем да наречем техния конструктивизъм “изкуството на призмата, през която гледаме”, термин широко използван от Lynn Hoffman (Hoffman, 2001) и Luidgi Boscolo (Boscolo & Bertrando, 1993). Реалността може да бъде наблюдавана от безкраен брой гледни точки, въпреки че винаги има две гледни точки в две противоположни посоки: отвътре навън и отвън навътре. Понякога нещо, което изглежда смътно от една гледна точка, изглежда различно от друга по-маргинализирана, странична позиция: гещалтът се променя. Позиционирането е това, което дефинира формата. В терапията, епистемологичната позиция е тогава, когато работим с много различни гледни точки и обяснения, изследвайки предпоставките на всички хора. Съществува обаче също и нуждата да работим с “истинската” история, която навлиза в терапевтичното взаимоотношение (онтология). Ние трябва да използваме нашето тяло и интуиция,  да почувстваме, да се запитаме за възможното “сляпо петно” и предразсъдъци, които нашата теория незбежно поставя и ни пречи да видим нюансите. Това двойно ниво на описание е жизненоважно за терапевтите, които трябва да подобрят и трудни социални ситуации, с които се срещат. 

През 1980 миланците започват да изместват своето внимание извън терапевтичната стая като работят по общи случаи заедно с професионалисти от различен контекст. Семействата и психотерапията вече не са основен фокус на Миланската системна терапия. Босколо и Чекин преподават системното мислене като рамка, която може да бъде приложена във всякакви контексти (училище, болница, съдебна медиация, обществени институции, големи компании) по различни теми (семеен живот, осиновяване, насилие, приемна грижа и много други). Системното мислене става скелет, който позволява терапевтите да работят с много различни системи. Като представители на Миланския подход ние не се занимаваме специфично със семейства: ние разглеждаме проблем-детерминираните системи – хората, които споделят една и съща дефиниция за ”проблем” (Anderson, Goolisjian & Windermand, 1986) и наричаме “фамилна терапия” или “системна терапия” всяка интервенция на процесно ниво, която се занимава с комплексността. В системната рамка, за нас, да работим с един човек или цяло семейство, група или институция, предполага винаги да работим с комплексността на цялата система. Ние или открито работим със  значимите други, или ги вземаме предвид без директен контакт с тях. 

ОБРЪЩАНЕ КЪМ ТЕЛЕСНОТО

“Ако искаш да разбереш, научи как да действаш, защото начинът, по който действаш, определя това, което ще видиш” (Heinz von Foerester)

Новата тенденция в Миланската системна терапия се изразява от автори, които ние намираме за много съответни на идеите на Грегъри Бейтсън. Те не са имали директен контакт с него, но също като Бейтсън се интересуват от новостта, нестабилността, включването и несъответствието. Точно като Бейтсън, техните идеи създават нещо като “chaosmotic attractor” (Guattari, 1992): съюзът между хаоса и космоса, парадокс, който обединява две несъвместими позиции и става генеративен. Ние изучаваме Deleuze & Gattari (1980), Foucault (2008), Viveiros de Castro (2008) и много други. 

Сред скорошните развития в нашата школа идва и концепцията за “corporeal turn” – обръщане към телесното (De Landa, 2016; Farnell, 2012; Latour, 2005; Stiegler, 2019), обозначаващи действия и форми на въплътено познание. Тялото има значение отвъд медицинския организъм, неврологичната мрежа и психоаналитичната сексуалност; действията не са просто тема на културологична разлика.

До 1970те тялото и движението не са считани за активни ресурси, които могат да бъдат използвани като подход към социалните реалности, там където терапевтът не може веднага да разбере какво се случва. Семейните тела, по наше виждане, са много мощни взаимосвързани системи с правила, навици и неизговорени действия. Това, което сега наричаме “обръщане към телесното” е било характеристика на Миланския модел от самото начало, имайки предвид, че миланската група се занимава с взаимоотношението между телата и социално-политическите теми на ежедневния живот. Тези теми включват икономическия бум, деинституционализацията на психичното здраве през 80те, бежанците, търсещи убежище в днешно време, природни катастрофи и война, злоупотреба с деца, насилие над жени, пристрастяване към игри, хазарт, токсико-манията и възвръщането на репресивни институционални практики (Barbetta, 2019).

Пример от Pietro Barbetta:

Семейство Орлани идва в Центъра за работа с анорексия. Двамата родители – Героламо и Мария са лекари. Те имат две деца – Клаудио и Джана. Когато се появяват на вратата на Центъра в 8 вечерта в зимна вечер, двамата терапевти виждат тръбичка през носа на Джана, малко нежно момиче на 13. Не за първи път виждаме подобна непосредствена презентация на семейство. Въпреки това, всеки път, когато това се случи, виждаме тръбата като символ на още един участник идващ на сесията – смъртта. Този път възрастта, детското тяло, и милото изражение на Джана са толкова силни, че единият терапевт напълно се вцепенява. Сядат в терапевтичната стая, двамата терапевти един до друг, като че ли да си осигурят защита един на друг, докато семейството изглежда отворено и спокойно. Единият терапевт е замръзнал, другият обяснява обичайната информация за продължаване на сесиите, имена, правила за конфиденциалност, стъклото и т.н. През това време другият продължава да стои замръзнал и безпомощен. Когато обяснението свършва, “замръзналият” терапевт решава да “счупи леда”. Той се изправя и много тихо, с малки стъпки, приближава стола на Джана. Когато вече е до нея, той внимателно я пита: “Знаеш ли какво е това?”, посочвайки тръбичката от носа ѝ, а тя, докосвайки тръбичката отговаря “да, назогастрална сонда/тръба за хранене”, усмихвайки му се. Той продължава: “Позволяваш ли ми да я пипна?”, тя отговаря “Да”. Двамата докосват тръбата заедно. После терапевтът казва “Благодаря” и се връща в стола си, пемествайки се по-близо до семейството. Сега терапевтите могат да продължат разговора. 

По време на супервизия терапевтът казва: “Не мога да обясня какво се случи, то е като да съм докоснал Тора (Torah Scroll, свещен свитък/книга на евреите – Б.пр.), отървах се от “аурата”, мисля, че в този момент де-сакрализирах симптома”. Наричаме първата част от тази история “онтология” – това, което се е случило, чувствата, а втората част, това което терапевтът казва в супервизията – “епистемология”, неговото обяснение. 

Терапията продължава седем сесии и ние можем да продължим да разказваме как за седем сесии в рамките на една година Джана стана красива тийнейджърка, но това, което искаме да илюстрираме тук, това което наричаме обръщане към телесното не е решението да използваме нова или стара техника. Това не е просто да се движим в сесията. Това е по-скоро вкарване на малко или повече “миг на въплъщение” (Bateson, 1972, “From Versailles to Cybernetics”). В този случай читателят може да види, че нуждата да се използва тялото започва от терапевта, с уважение към семейството, към личността и в частност към т.нар. идетифициран пациент. Терапевтите не са имунизирани към усещания и чувства, точно обратното, те могат да ги използват със смирение, за да подобрят терапевтичната връзка. Те могат да бъдат любопитни за широките компетенции, притежавани от семейството за техния собствен живот. Ние наричаме тази компетентност “онтология”, не нещо теоретично, а нещо въплътено в техните навици. Ние наричаме “епистемология” всички хипотези, които ние като терапевти можем да развием за това, което се случва по време на сесията: клинична епистемология. Обръщането към телесното не означава, че използваме тялото по всяко време, без рефлексия, а по-скоро означава, че ние като терапевти трябва да се отървем от всякаква абстрактна теория, която рамкира семейството: системна теория, стратегически идеи и всякаква друга теория, която генерализира. 

В този режим движението се разбира като въображение. Животите са изразени чрез действия, чувства, преживявания и усещания в социалния домейн. На единици движение се придава значение и клиницистите им обръщат внимание, зачитайки езика на тялото, дълбоките вярвания и навиците – дори тези, за които няма думи, могат да бъдат изразени, те биват достигнати чрез доверие в интуициата си, както и през периферен разговор с използване на истории и анекдоти. Използването на тялото в терапията означава много неща: разглеждане на невербалната последователност, която клиентите показват и виждане на техните/нашите телесни усещания. По принцип, тялото на другия – клиент/пациент – не е основен фокус; основен фокус е взаимодействието между телата, танцът, който телата създават заедно в терапевтичната стая. 

Случай на Умберта

Във втора сесия аз хипотезирам, че Мария (на 19 г.), която идва при мен, оплаквайки се от страхове през нощта, невъзможност да заспи и генерализирана тревожност откакто е за първи път във връзка, вероятно е преживяла “злоупотреба” от някого, когато е била много млада.  Имам тази идея заради нейната подозрителност и страх от привързване, въпреки очевидно сравнително обикновеното семейство на произход. Вярвам на чувствата си, но знам, че питането не е достатъчно. Не искам по никакъв начин да налагам хипотезата си: хората често нямат думи за това, което им се е случило, дали защото се е случило в предвербалния период на тяхното израстване  или защото са блокирали спомена и нямат думи да го изразят. Решавам да играя с фигурки, както правя понякога. Моля я да избере някои, които описват нея и значимиите й връзки. Аз от своя страна избирам две, които описват нея на пръв поглед. Тя избира една за майка си (делфин, който плува в дълбоки води), една за брат си (розовата пантера, която изглежда разсеяна) и една за нейната нова любов (Чип и Дейл, герои-катерици на Дисни, прегърнати). Фигурите, които избира, за себе си са една плаха костенурка, която да опише нейната стеснителност, и едно заплетено кълбо прежда, което да опише нейната несигурност. За да я опиша, аз избирам диамант с много лица и кон с крила, който иска да лети високо в небето. Трябва да й напомня да намери образ за баща си. Тя избира крокодил с отворена уста и октопод с много пипала. Когато я помолвам да ми разкаже история за тези предмети, тя избира само някои от тях, избира катериците, делфина и коня с крила като обсъждаме защо е неспособна да лети и колко виновна и прилепена към земята се чувства.Това се превръща в метафора, с която работим в сесията: момиче, което иска да лети, но е държано на ниско, а сякаш майка й не я е научила да плува в дълбока вода. В петата сесия тя спонтанно се връща към фигурките, които е избрала, и се чуди защо е избрала крокодил за баща си. И си отговаря: “защото беше гаден и злобен, с майка ми определено, може би и с мен”. Това е всичко, което е казано експлицитно в нейните сесии. Ние ще работим по взаимоотношението по-натам в сесиите, въпреки че аз няма да изразя хипотезата си. Сякаш е достатъчно това, че съм формулирала мисълта в ума си, така че нейната еволюираща сила продължава да пертурбира. 

Друг пример:

Един ден Етно-клиничният екип, състоящ се от антрополог, психииатър и психолог-психотерапевт, получава обаждане от професионалист от социална услуга. Те представят, както го наричат много сложен случай, с който работят от 4 години. Някои от практиците смятат, че са допуснали грешки в подхода си и затова го пренасочват. Етно-клиничния екип ги кани да дойдат заедно. Срещата се провежда с 20 човека, които никога преди не са се срещали да координират своята работа. Те са психиатри от болница, други са психиатри в общността, психолози от услуги за деца, социални работници от социалните служби и хора от други институции. Те говорят за “чернокожа жена” – така ще я наричаме и ние (идентифицираният пациент), децата й в момента са под попечителство на бащата и тя не може да ги вижда по заповед на съдия от младежкото праводъдие. Съдията, между другото, не присъства на срещата. Той е взел решението си само на базата на документи. Етно-клиничният екип се интересува какво се е случило преди това и професионалистите от услугата разказват историята. В самото начало жената била агресивна към човек от екипа и към другите “чернокожи жени” в общността, където е настанена. Насочват я към социалните служби. Тя е изпратена и към регионалната психиатрия от Приемния център за бежанци и търсещи убежище, защото не говори. В психиатрията получава лекарство, след това е изпратена в социалните служби за оценка. Професионалистът, който прави оценката казва, че в този първи разговор с нея жената заявява, че е дъщеря на “бяла принцеса”. Професионалистът продължава: “нали разбирате, тя беше напълно психотична”. Психотерапевтът от Етно-клиничния екип пита: “Защо не си помислихте, че тя извиква някаква своя материална мечта в този момент, а веднага помислихте за психоза?” В цялата група този въпрос предизвика любопитна реакция, а професионалистът отговаря: “не съм го мислила по този начин, бях повлияна от това, че тя вече е преминала през психиатрична услуга и взех психозата за даденост, и че само трябва да потвърдя. Сега като го мисля, започвам да съжалявам. Дали е било грешка?…” След срещата с цялата проблем-детерминирана система ние се срещнахме и с “чернокожата жена”. Тя беше със свръх-тегло, гледаща в нищото, ръце върху краката, безизразно лице. Беше трудно да се говори с нея, но чувствата, разпознати и приети от антрополога, който знаеше много за нейния регион, помогнаха. Той ни разказа пред нея за региона, от който идваше тя. Така тя си позволи да стане “Igbo жена”, идваща от региона Igbo, който английските колонизатори са нарекли Нигерия. По-нататък, тя ни каза, че е Ogbanje, дъщеря на бяло божество от водата на потоците край нейното село. С цел да реконструираме историята заедно с нея – история, която хипотезирахме, не е поучителна, а много жестока – ние въведохме културен медиатор, човек от село близко до нейното, който работеше с нас в Италия и понякога говореше с нея на Igbo, понякога малко на английски, понякога малко на италиански. На една от сесиите терапевтът нарисува какво си мисли. “Аз виждам слон”, каза жената и терапевтът нарисува слон. “Името на слона е Кевин и Джонатан, моите деца”. Терапевтът написа имената до рисунката. За първи път жената заплака. След тази интервенция тя започна да става все по-активна в психиатричната общност и след известно време институциите позволиха на Ogbanje да види децата. Към този момент институционалните услуги вече се бяха оттеглили от сцената на терапията, както обикновено незбежно оплаквайки се от липса на време. Ние продължихме да работим с нейните спомени, докато тя стана “способна” да вижда децата и съпруга си отново на сесии с нас. След това историята е дълга и трудна.

В нашия свят ние използваме нашето име да обозначим себе си и говорим за себе си в първо лице, използвайки “Аз”, това принадлежи към нашата ежедневна “онтология”. Може да е трудно за нас да разберем личност, която променя името си при различни обстоятелства, като чернокожата жена, за която говорим. Тя е представила себе си със своето традиционно име, когато се е почувствала нежелана в Европа – отделена от децата, оценена легално като некомпетентна, сввръх-медикализирана – и с брачното си име, когато системната интервенция започва да събира системите около нея, започва да вижда отново съпруга и децата си, получава адвокат, който да защити правата й, намалява се дозата лекарства. Когато използва традиционното си име тя се чувства дебела и плешива, когато започва да живее отново, отслабва и косата й пораства: нейното тяло има онтологична рамка. Нейната реалност не е социален конструкт, а резултат от живяни чувства и истории. 

Това, което искаме да подчертаем в случая на Ogbanje е как социалните служби не се координират помежду си, а с използваната обща идея какво се случва могат да увековечат патологията. Колко опасно е да се приеме за даденост домейнът на психиатричната диагноза, при който ако човек идва от психиатрията,  говори странен език, казва странни неща, без значение кой е, то трябва да е психотичен. Още повече, ако изглежда със свръх-тегло, нейният говор не тече гладко, гледа празно в пространството, често поради самите лекарства, ако мълчи, сигурно е тежко болна и опасна за децата. Искаме да разберем колко полезно е да примемем разказаната история, как любопитството да слушаме без осъждане води до признаване, как търпението без спешност да разберем, води до движение и еволюция. Този случай илюстрира колко важна е връзката между тялото и социалните теми. Тази връзка проиграва форми на познание и разбиране. Кинестезията става сензорно усещане за клиницистите, определящо реципрочно позициониране; терапията става все повече отношенческа практика на резоаннс.

Ние подчертаваме и в двата случая нуждата на клинициста да се синхронизира към историята, да отвори телесните си усещания и да вярва на чувствата си със страст и нежност и без спешност да стигне някъде в сесията. “Би могло да съм аз” трябва да е водещият предразсъдък. 

Точно както писателят става етнограф или наблюдател на терен, така терапевтът трябва да разглежда не само думите на хората, които идват на терапия, но също жестовете, лицевият израз, тонът на гласа, други звуци. Също като в киното на неореализма, “хващането” на чувства от дистанция, временното спиране на действието, е базирано на позиционирането на тялото в контекста. Субектът е социалният контекст където са вградени телата, където се случва събитието в сцената на този конкретен момент. Доминантното лицево изражение (Guattari, 1992) на агресивен мъж, на стара жена, която живее на село, на властен управител, свикнал да командва другите, на потисната жена от средна класа, на дете насред война, те всички имат своите нюанси. Има и  разлики вътре във всяка категория – не всички потиснати жени средна класа имат еднакво лицево изражение, въпреки че със сигурност има общи неща. Лесно е например да се различи лицевото изражение на Сицилиански мигрант в Германия от това на управител, свързан с мафията. 

Ние не се занимаваме с части на тялото, а с цялата телесна последователност на взаимодействия, където всяка позиция е фотографски образ, следван от друг и от следващ, в продължаващата прогресия на взаимодействието. Извън обсега на своето зрение, наблюдателят, когато действа може да види нещо различно, което възниква от неговото действие. Интерактивният сетинг се подобрява, терапевтът танцува с клиентите и с всички значими други в проблем-детерминираната система. Сцената не е направена от герои, а е направена от последователности – също като това което Бейтсън донася от Бали, където работи с Маргарет Мийд – последователност от фотографски образи (1942). Системните терапевти работят с последователности: потиснати жени, психиатрични пациенти, завързани за леглото, ветерани, връщащи се от война, хора, измъчвани в Либия, деца, разделени от семействата си на мексиканската граница, бедни семейства с отвлечени деца за органи, отегчени домакини, буржоазни бракове, разглезени деца, съперничество между сиблинги, други последователности идващи от днешната антропоцентрична ера на земята, където маргиналността крещи. 

На изложба през 2018 в International Center of Photography в Ню Йорк фотографът Eugene Richards показва как камерата като инструмент може да послужи за “социално застъпничество, изследвайки трудни теми като бедност, расизъм, спешна медицина, наркомании, болести, американското семейство, остаряването, последиците от война и тероризъм…”(Barnes & Zagazagoitia, 2017). В една от най-предизвикващите снимки, направена в Денвър, Колорадо (Лекар, след загуба на пациент, 1987) всеки може да почувства отчаянието на лекаря при загубата на пациента: разтворена бяла манта, ръка върху главата, тялото стои безпомощно, лицето помрачено от тъга и дискомфорт. Веднага се разбира, че пациентът е беден, жертва на приватизираната здравна система на Колорадо, която не осигурява адекватно оборудване на Medicaid-болниците.

ЕПИСТЕМОЛОГИЯТА И ОНТОЛОГИЯТА КАТО КОМПЛЕМЕНТАРНИ ПОЗИЦИИ

Трябва да спрем да мислим в обичайния колковоз, да се усъмним в това, което вече си мислим, че знаем, в името на това, което все още не сме си представили дори (Eduardo Viveiros de Castro). 

В днешно време се стремим да не разделяме епистемологията от онтологията – предпочитаме да разглеждаме връзката между двете. Ако епистемологията се състои в анализа на предпоставките в контекста на отношенията, онтологията се състои в ядрото на всеки човек танцуващ заедно с другите. Онтологията и епистемологията не са две отделни преживявания. Връзката между двата домейна задължава терапевтите да останат във взаимоотношение тук и сега, използвайки личен стил: слушане вместо интерпретиране, внимание към резонанса, чувствителност, да бъдеш там. 

“Обръщането към онтологията” (ontological turn) е методологично предложение, базирано на антропологични и етнографски методи на описание (Wagner, 1981). В системната практика темата не е това, което е природата на реалния свят. Ние се интересуваме от създаването на условия, при които външния свят може да бъде наблюдаван като множество реалности (multiverse), със свои условия на ангажиране. Има социални онтологии: моралистични общности, където жената трябва да внимава как се облича; репресивни институции, където детето може да бъде психологически малтретирано; големи компании, където работниците са принудени да допринасят към замърсяването на околната среда под заплаха, че ще изгубят работата си; криминални общества и терористи, които купуват оръжия от обикновени легални фабрики; криминални фамилии (мафия), където лоялността е необходима, за да се поддържа “нормален вид”; бежанци, които не получават убежище в Европа, въпреки че идват от лагери и война. Как могат подобни реалности да се разглеждат като “лингвистична конструкция”?

Ние знаем, че терапията изисква интуиция, а интуицията изисква много практика, което е причината да караме студентите да влизат в сесиите още от първия ден на своето обучение. Това е въпрос на оставане в сесията, изследване на тайминга (последователностите на взаимодействието) (Boscolo & Bertrando, 1993), правене на различни взаимовръзки, научаване да се скиташ и луташ с другите, показвайки, че нашата експертиза не е диагностична, а буквално артистична, локална или театрална. Наричаме я терапевтичен перспективизъм, изкуство да работиш с различни гледни точки. Системният перспективизъм размества позицията на хората, за да се промени обменът на действия, докато се обсъждат различията без да се дисквалифицират едно друго. 

Историческите и социални отнологии помагат на терапевтите да възприемат позиция дори по отношение на тях самите. Терапевтите трябва да вземат страна чрез това да са наясно с категориите, които използват. Като системни етно-клинични терапевти, ние можем да слушаме директно от търсещите убежище, ние можем да докоснем раните по телата им причинени от бой, стрелба, изтезания (Barbetta, Finco & Rossi, 2018). Като професионалисти, трябва ли да избягваме тези социални и политически теми? Трябва ли да се придържаме към институционалния мандат да правим телата послушни? Това ли е нашият мандат? Ние не мислим така – както генерално, така и в частност в тези трудни времена на бягство от свободата (Fromm, 1941). Ние твърдим, че като терапевти трябва да заемем позиция, трябва да заемем страната на хората, които посещават психотерапия. В началото Boscolo & Checcin говореха за “неутралност” (Selvini, Boscolo, Checcin & Prata, 1980a), капацитетът да не се заема страна и да не се възприема нито една гледна точка като по-валидна от другите; след това те промениха концепцията си на “любопитство” – нагласата на клинициста да не “купува” хипотезата на системата. Ние развиваме по-натам концепцията за любопитство: 1. разпознаваме социалните аспекти, в които клиентът и значимите други са включени. 2. оставаме верни на еволюционната позиция – възможностите на текущата еволюция дори в отчаяни ситуации. Терапията не е само диалогична практика и работата с тялото по никакъв начин не е лесна. Ако телата не са само медицински или сексуализирани, ако не са послушни тела, как терапевтите развиват собствен стил да правят връзка? Системната терапия ни запознава с нежността в срещата с другия. Терапията не е нито антагонистична, нито авторитарна практика, защото антагонизмът и авторитаризмът изглежда са две страни на една и съща монета. Нежността предполага някои техники, които са част от обучението в Миланския подход. Те са същите, които възприемаме и в практиката си: действай с цел да увеличиш възможните избори (von Foerester, 1984); не се вклюбвай в собствените си хипотези (Checcin, 1987); задавай циркулярни и рефлексивни въпроси, за да поддържаш комплексността и да подобриш възможностите; избягвай всяка инструктираща практика; винаги се оглеждай за възможни непреднамерени изходи (Telfener, 2011). 

МИЛАНСКИЯТ ПОДХОД, КАКВО СЕ ПРОМЕНИ 

Labour well the Minute Particulars: attend to the Little Ones;

And those who are in misery cannot remain so long,

If we do but our duty: labour well the teeming Earth…

(William Blake)

Хипотезиране, циркулярност и любопитство са трите точки, които описват Миланския подход и остават непроменени. Те бяха единствените три технически аспекта, които подходът предлага, а цялото усилие беше съсредоточено в мисленето по системен и комплексен начин. В днешно време чувстваме, че сме въплътили системната епистемология, но трябва да работим с нови психопатологии и институционални динамики. Ние все още вярваме, че патологичните системи са заседнали, а не болни, и по тази причина са достойни за възхищение, понеже намират невероятни способности да се справят с живота, който постоянно се променя. Ние не се концентрираме върху наблюдаваната система, а вземаме предвид наблюдаващата система (von Foerester, 1984), което означава активно участие на клинициста в това, което става в терапията. Ние внимаваме да не споделяме същата гледна точка с проблем-детерминираната система (всички хора, които споделят едно виждане за проблема) и сме внимателни да не се свържем (collude) с доминантните идеи, за да останем способни да въвеждаме несъгласие и различие. В свят където клиентите влизат в контакт с различни здравни агенции това, което възниква е обща и споделена гледна точка, която става ятрогенна, тъй като засилва същите процеси и същата визия на системата, които я правят заседнала. В Миланския подход обръщаме внимание на динамиките, които рискуват да поддържат системата стабилна (т.е. заседнала – б.пр.). 

Това, което е ново в Миланския подход е нуждата от внимание към дискриминацията, бедността, социалните теми и човешките права. Ние се занимаваме със социални теми като маргинализацията, това, което ние системиците наричаме “out of order” (нещо извън конструирания ред), а психиатрите наричат разстройство. Нашето любопитство се насочва към социалните аспекти, които създават дискриминация и патология, ние се интересуваме от връзката между институционалните форми на нарушение на човешки права и новите форми на патология. Ние не се ангажираме с макро политика; политическите аспекти на нашите интервенции се занимават с “minutes particular” (малкият конкретен момент, в който нещо възниква – б.пр.) (Bаteson, 1972), които възникват в терапевтичния процес. На макро ниво ние откриваме несправедливост, насилие, тормоз в социалния домейн, но за нас е важно да не останем на това ниво, въпреки че споделяме обвинението. В “minutes particular” ние се опитваме да накараме чувствата да се появят и заедно да създадем линии на борба, (Deleuze & Gattari, 1980) което често променя телесната поза. В първия пример с гладуващото момиче ние виждаме как малкият жест на терапевта, който докосва тръбичката променя атмосферата, променя телесната поза на всеки в сесията. 

Важно е да помним, че личната история на терапевта влиза мощно в терапевтичния процес и има моменти в нашия живот и има теми, които ни правят временно уязвими и неспособни да се справим с тях. 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

За разлика от медицината, която основно се води от статистически вероятности, психотерапията работи с “тук и сега”, това, което възниква момент по момент/минута по минута. Това е свързано със стила и качеството, повече отколкото с количеството. Това което Pasolini и Deleuze наричат “свободен недирективен стил” в литературата и “свободен субективен образ” в правенето на филми, е как артистите подхождат към езика на своите герои, към техните лицеви и телесни движения (Deleuze, 1986; Pasolini, 1988): жаргон, диалект, акцент и език на тялото. Според Пасолини, стилът е въпрос на близост или дистанция между писателя и героя: дистанцията от една крачка е идеална. Системният терапевт по подобен начин би трябвало да се стреми да създаде нежно и афективно взаимоотношение с клиентите, само на една крачка разстояние. 

Миланският подход твърди, че основните симптоми на нашето време са социални симптоми. Ние не сме съгласни с мейнстрийм идеята за редуциране на всичко до мозъка и езика; ние предпочитаме да обозначаваме единици движение, изучавайки междутелесния социален/политически живот. Ние се стремим да развием капацитет да работим с емоциите (affections) във взаимоотношението, организирани от предпоставки, които възникват от динамиките на социалния свят. Историческата и социалната онтология се заниимават с променящи се симптоми, свързани с продължаващи промени в социалния пейзаж, в който живеем. Ние живеем в телата, които населяваме. 

***********************************************************************

Статията е със свободен достъп във Family Process, vol. 60, 2021 и в ResearchGate. Там може да бъде видяна библиографията към нея.

***********************************************************************

За авторите:

*Умберта Телфенер е фамилен терапевт с дългогодишен опит, ученичка на пионерите Босколо и Чекин, Х. фон Форестър, Лин Хофман и др. Преподавател в Centro Milanese di Terapia della Famiglia и в Sapienza University of Rome, бивш председател на Камарата на обучителните институти в Европейската асоциация по фамилна терапия (ЕФТА), от 2022 започна своя тригодишен мандат като президент на ЕФТА.

*Пиетро Барбета е фамилент терапевт, директор на Centro Milanese di Terapia della Famiglia и професор в University of Bergamo (UNIBG · Dipartimento Scienze Umane e Sociali) 

**************************************************************************

Няколко бележки под статията:

“Стратегизирането” (Tomm, 1987, 1988) не е просто промяна на думата “стратегия”. При стратегията има съзнателна цел (“conscious purpose”) (Bateson, 1972) на властовия терапевт; стратегизирането е гъркаво движение, където терапевтът, уважителен към семейството и уверен в промяната, фасилитира промяната, пертурбирайки системата с въпроси, които помагат на семейните членове да опишат себе си като автопоетични и гъвкави системи.

“Пертурбация” е термин на Maturana and Varela (1980). Терминът заменя термина “информация”. Информацията е количествен термин за комуникацията, която се предава от предаващия към приемащия. Пертурбацията е качествен жест във взаимоотношението, както пишат Матурана и Варела “Единият ориентира другия в когнитивния домейн”. С други думи, комуникацията не е информация, а пертурбация.

 Peggy Penn (1982, 1985) и Karl Tomm (1987, 1988) задълбочават работата по въпросите – методологият ана Миланската група.

 “Езикуването” не само език, а идеята за продължаващ процес, където езикът е само част от нещо по-комплексно (позициониране на тялото, език и жаргон, нещо по-различно: език в действие).

 Психоанализата приема възприятието за даденост, за системните мислители то е нещо фундаментално. За Бейтсън несъзнаваното е съставено от образи.

Елементът, който очарова Бейтсън е жестът/позата. Ние можем да дефинираме позата като взаимоотношение между различни органи: шамарът или милването означават две различни взаимоотношения между вътрешната част на дланта и бузата. Ако си студент по актьорство и се учиш да удариш шамар, преподавателят ще ти каже “Не се колебай! В този момент ти не си нищо друго, освен шамарът”.

Professional

Тук представям акценти от текст на Луиджи Онис от сборника “Origins and Originality in Family Therapy and Systemic Practice” от периодичните издания на ЕФТА (European Family Therapy Association). Луиджи Онис (1944-2016) е сред основателите на ЕФТА, един от най-уважаваните автори и сред най-посветените на интегрирането на системната терапия в публичните политики. Той е познат на колегите от семинара “Метафори и “плаващи” обекти”, организиран от Българска асоциация по фамилна терапия през 2019 в София с водещ Мари Жан Шон (Люксембург), която се позова на неговата книга “Тялото в контекст – фамилна терапия при психосоматични проблеми”. Текстът по-долу е преглед на развитието на системния модел от възникването му през 50-те години на 20 в. до днес. Най-важното му послание е извеждането на етичен принцип през признаване на ограниченията на който и да било възглед за света, вкл. системния, и разбирането на комплексността в синхрон с това, без претенция за изчерпателност и цялостност, която би довела до “тоталност” и “тоталитарност”.

Първите системни формулировки и влиянието на Грегъри Бейтсън

Общата теория на системите се поражда, когато настъпва криза в механистичния модел, тръгнал от Декарт и Нютон, който се характеризира с ригиден патерн на причинно-следствено взаимоотношение. При него анализът се прави на отделни компоненти и се търси линейна каузалност помежду им. Недостатъчността на този модел е видима, защото, както пише Берталанфи (1956) “в различни научни полета се появяват темите, засягащи цялото, динамичното взаимодействие и организацията”. Още повече, че механистичният модел не изглежда достатъчен да адресира изучаването на човешкото поведение, където системните концепции се оказват далеч по-полезни.

През ранните 1950 Грегъри Бейтсън и първата група изследователи около него се опитват да адресират чувствителната област на психопатология на шизофренията с помощтта на нов концептуален инструмент и предлагат една напълно иновативна идея (Бейтсън, 1956). В следващите 10 години системният модел, който Бейтсън постепенно развива, се основава на 3 допускания:

(1) Първото е, че индивидът е отворена система, способна на себерегулация в постоянен обмен със средата. Така единицата на изследване (по-късно дефинирана от Бейтсън като “unit of survival”) вече не е изолираният индивид, а индивидът “плюс” средата.

(2) Второто допускане е, че обменът между индивида и контекста не е обмен на енергия, а на информация, което предполага “ретро-активност” и, следователно, циркулярност; човешкото поведение се свежда до комуникация и, като отражение на тази ориентация, се формулира хипотезата, че симптоматичните поведения са комункационни поведения (т.е. симптомът е вид комуникация в контекст, бел моя).

(3) Третото допускане (и едно от най-значимите) е концепцията за психичния процес. За Бейтсън “умът”, в противовес на традиционния Картесиански дуализъм, не е отделен от сомата (тялото), а се характеризира със същата динамика на системна себеорганизация, която отразява организацията на всички функции и приема характера на мета-функция на по-високо ниво на комплексност. Бейтсън прави и следваща стъпка в този възглед за “психичното”: умът не е напълно идентичен с индивида, а обхваща също пътища и послания, които свързват индивида и средата в неразделима корелация. В това системно виждане, което вече е и екологично, индивидът не се адаптира към определена среда, а индивидът и средата ко-еволюират.

Дистанциятата от психоанализата по това време със сигурност не е свързана с факта, че тя се счита за интрапсихична теория, а заради това, че дори психоаналитичният модел се позовава на енергитични концепции, а не на информация.

Всъщност, прозренията, които Бейтсън има по онова време, днес се потвърждават от съвременните невронаучни изследвания. В частност това е откритието на огледалите неврони от група изследователи в Универистета Парма (Gallese et al, 1996, Rizzolatti et al., 1996, Rizzolatti and Sinigaglia, 2006), които показват ясно как психичните фукции са базирани на отношения, започващи на неврологично ниво: умът няма да се развие и да оперира без “храната”, която се осигурява от телесните отношения, от другите, от средата.

Въпреки огромната важност, която Бейтсън придава на психичните функции, първото приложение на системния модел към терапията в ранните 1960 сякаш възприема по ограничен начин тези негови идеи. Свеждането на системната теория към кибернетиката от 1-ви ред довежда до развитие на модел, изграден около идеята за “себекоригиране” и “хомеостаза”, а не около идея за потенциално развитие; Акцентът е върху наблюдаемата “прагматика”, а не върху “семантиката” на комуникацията и комплексността на значенията в полето на “психичното”. Така се приема, че терапевтът може да предостави “обективно” описание на системата и не се разпознава неизбежността на съ-участващо взаимодействие между терапевта и системата.

Въпреки че често са достигали отлични терапевтични резултати, авторите на “Прагматика на човешката комуникация” предлагат една системна епистемология, твърде редукционистка и все още много повлияна от механистичния модел. 

Горната епистемология претърпя огромна ревизия през последните 30 години на базата на изследвания в области, често несвързани с психотерапията и поведенческите науки, а с физиката, химията и биологията, което потвърждава съществуването на изоморфизъм между различните системи, а също стимулира полезна интеграция между различни полета на научното знание. Тази интердисциплинарна интеграция не позволява изпадане в редукционизъм. Тя се поражда в разпознаването на комплексните реалности и, следователно, се стреми да бъде видяна като наука за комплексността.

Епистемологичната ревизия на системния модел е маркирана от 3 срещи, описани по-долу:

Среща с еволюционната парадигма – от модел на хомеостаза към модел на еволюция

Първата група фамилни терапевти, които прилагат системен модел в работата си, т. нар. група на “прагматиката” (групата на Пало Алто – от Дон Джаксън, 1957, до Пол Вацлавик, 1967) работят със силно дисфункционални семейства със сериозни патологични състояния на един или повече семейни членове. Изглежда, че тези семейства са саморегулиращи се системи с тенденция да неутрализират всяко смущение на хомеостазата с помощта на негативна обратна връзка по такъв начин, че всяко поведение на който и да е от семейните членове, започвайки от симптома на идентифицирания пациент, сякаш работи за тази цел.

Тази концепция е все още повлияна от кибернетиката от 1 ред. Тя подчертава хомеостатичните аспекти на системата и, следователно, неглижира възможността за еволюция на симптомите. Само че в описанието на човешките системи като себерегулиращи се чрез повтарящи се и неотменими кръгове на негативна обратна връзка (loops), се губи един основен аспект: измерението на времето. Системата е равна на себе си и, следователно, е система без история. Несъмнено този модел все още има много общо с механистичния, въпреки че свързва симптома по циркулярен начин с останалите поведения в системата. Симптомът остава стабилизиращ елемент на системния безпорядък и е израз на патология. Динамиката на системата се оценява като игра от приноси към взаимодействието и се губят ценности, убеждения, значения и всички елементи между кръговете на обратна връзка, които са “вътрешни” за системата; терапевтът претендира за “неутрална” позиция и продължава да гледа на системата като на “наблюдаем обект”, рискувайки да затвърди единствената наблюдаема интеракция в настоящето, при което минало и бъдеще са размити.

Този хомеостатичен модел отдавна вече е надрастнат в системната терапия чрез значителни епистемологични модификации с позоваване на еволюционанта парадигма, което довежда до развитието на еволюционни модели. 

Идеите за това проникват от полето на термодинамиката – балансът на системата никога не е статичен, а постоянно динамичен, състоящ се от осцилации и флуктуации (“системи на не-еквилибриум”). Ако тези флуктуации достатъчно се увеличат като ефект от вътрешни или външни за системата пертурбации, системата достига до критична фаза, наречена “бифуркация”, отвъд която може да започне промяна в състоянието в непредвидими посока и изходи. Тази еволюционна тенденция е подкрепена от продължаващи циркулярни взаимодействия на позитивна и негативна обратна връзка, които осигуряват продължаващо развитие на системата, следователно можем да говорим за “еволюционна обратна връзка”, която показва, че системата никога не е равна на себе си.

Първият важен аспект на този въглед е, че въвежда дименсията на времето в системата (“лъч на времето” според Prigogine), което изразява необратимостта, а също различията в отделни моменти, маркиращи развитието на системата през времето. Изглежда, че тези развития премахват още от остатъците на механистичния модел. Първо, симптомът не е елемент, който се стреми да усили патологичната хомеостаза на системата, а е момент на екстремна нестабилност, точка на бифуркация, отвъд която са възможни различни посоки и еволюция към по-зрели статдии на развитие. Можете да си представите какво означава това, терапевтът да може да улови този еволюционен потенциал, съдържащ се в страданието и неясно изразен (“метафорично изразен”, бел. моя).

И второ, въвеждането в системата на диахроничното измерение на времето не само възвръща чувството на принадлежност към история, а въвежда значението на миналото не по плоската линейна концепция “миналото е причинило сегашното”, а в смисъл “миналото Е в сегашното” и продължава да живее в него чрез митовете и кохезивната цялост от ценности и значения, включени в образа, който семейната система има за себе си.

Този комплексен процес, разбира се, е опит да се преоткрие вниманието към психичния процес от теорията на Бейтсън; той е опит да се изследват основания, намерения, значения, които индивидите приписват на своето поведение. Това е връщане на индивида на системната сцена, то е отместване – от наблюдаемата прагматика към семантиката на поведенията. За терапевтите това е едно по-дълбоко ниво, под наблюдаемите интеракции, “вътрешен свят” в семейството, където индивидите са интензивно включени и което можем да наречем “митично ниво”, “емоционалното лепило” на семейството, замесено от възгледи, вярвания, ценности и споделени чувства. Изследването на това ниво, също като пътя на неговото конструиране, обикновено обхваща три-генерационни измерения и изключително обогатява клиничната практика. Тези измерения обикновено са пред-вербални и предсъзнателни и поканват много метафоричен и аналогов език в методите и интервенциите на терапевтите (примерно метафори, “плаващи обекти”, скулптури…).

Срещата с парадигмите на конструктивизма и себе-наблюдаващата система

Тази стъпка в епистемологията много повече касае терапевтичната връзка в сравнение с предишната.  Тя поставя под съмнение възможността за “неутралност” на наблюдателя, разделянето на наблюдателя от наблюдвания обект и възможността за обективно описание като функция на това разделяне.

Това е още една област, в която Бейтсън е пионер и вдъхновение. По-късно, т.нар. “кибернетика от втори ред” по терминологията на von Foerester (1984, 1994), биологичните изследвания на Maturana и Varela (1980) върху себе-наблюдението на системите (self-referential system) и конструктивистките насоки в психотерапията, обясняват “конструктивистката циркулярност” между наблюдателя и наблюдаваната система. В терапевтичната система терапевтът винаги е част от своето собствено наблюдение, което значи процес на “себе-наблюдение” и “себепозоваване” на системата. Всъщност терапетът става част от системата в момента, в който започва наблюдението си. И парадоксално, той няма как да знае това, преди да е част от нея. Ето защо представата на терапевта за системата никога не може да бъде напълно обективна, защото терапетвът в същото време спомага за конструирането на реалността, която се опитва да опише.

Смяната от епистемология на описанието към епистемология на конструирането, от епистемология на наблюдаваната система към епистемология на себе-наблюдението, означава поне два важни резултата:

Първият се отнася до когнитивната сфера: когато веднъж изостави мита за неутралност и разделяне на налюдателя от наблюдението, терапевтът оттегля претенцията си за обективно знание за терапевтичната реалност като някаква “абсолютна истина”.

Вторият се отнася по-директно към терапевтичния процес: терапевтът губи своята дистанцирана и “външна” позиция и трябва да се окаже от претенцията, че контролира терапевтичния процес и предсказва изходите от него. Неговата функция е да въведе в системата елементи на по-високо ниво на комплексност, да разшири обхвата на избори в стереотипния и едностранчив възглед, който системата има за собствената си реалност, така че тя да може да я преоцени и да рестартира процеса на своята еволюция. Но системата сама ще създаде формата и посоката на промяната, превръщайки се в “архитект на своето собствено лекуване” (изразът е на Бейтсън).

Признавайки креативността и автономния капацитет на системата, терапевтичният процес се освобождава от манипулации и контрол. Това е причината днес нагласи и техники на “инструктиране” и “предписание” да са заменени с други диалогични видове, в които се предлага предефиниране на ситуацията, което значи, че се предлагат алтернативни възгледи за реалността. В същото време разпознаването на терапевта като “ко-констриуращ” терапевтичната реалност въвежда идеята за нов тип етика, “етична функция” (Keeney, 1995, von Foerester, 1994). Терапетът става “ко-конструиращ” както дефиницията на проблема, така и еволюцията и изхода от страданието. В тази рамка радикално бива ревизирана концепцията за “хроничност”: това вече не е естествен резултат от самия проблем, както би казала медицинската традиция, а е “функция на терапевтичната връзка”.

Среща с възгледа за комплексността

Тази епистемологична ориентация повлиява много както на системния възглед, така и на терапията, като въвежда комплексна структура от нива: поведенческото, което е “тук и сега” и диахроничното ниво на историята и нейните значения, феноменологията на настоящото взаимодействие и семейните митове, спецификите на индивидите и характеристиките на системата, към която принадлежат, терапевтичната система и системата за подкрепа/лечение като съ-участници в конструирането на реалността.

Ценността на този епистемологичен подход е и в опита да се възстанови мултидименсионалността на психичния процес, вдъхновила концепциите на Бейтсън. Това е зрялост, която характеризира системната терапия днес.

Днешните развития в системното поле имат много резонанс с други форми на психотерапия, вкл. с психоаналитичното поле. Всички тези нива на реалност са циркулярно свързани и, в своята автономност, са комплементарни помежду си (а не дихотомно противоположни) – като метафората на Morin (1977), “това, което е свързано заедно, за да формира една тъкан” и за да останем в тази метафора, можем да добавим, че нишките на тази тъкан, от една страна, запазват своята специфичност, но от друга, дефинират своя вид и функция като част от общ сценарий.

Към етика на комплексността

Да поставим себе си в полето на комплексността не остава без последици на методологично ниво.

Първо, заради рекурсивната връзка на множеството нива, традиционната Картесианска дихотомия на противоположностите е заменена с комплементарност. След това логиката от типа “или/или” (или вътрепсихично/или отношенческо, или вътрешен/или външен, или индивид/или семейство) се заменя от логиката на диалогична свързаност от типа “и/и” (и вътрепсихично, и отношенческо; и вътрешен, и външен свят; и индивид, и семейство).

Второ, епистемологията на комплексността се различва от всеки “холистичен” модел, който претендира, че е всеобхватен и изчерпателен и, изхождайки от такива предпоставки, рискува да се превърне в догматичен., защото не допуска други възгледи за реалността; тези възгледи за “тоталност” водят до “тоталитаризъм”.

Обратно, ако има ключова дума в парадигмата на комплексността, то това е “плурализъм”. Потребността от плурализъм на гледните точки произхожда от осъзнаването, че всеки модел, вкл. системния, има своите ограничения и винаги е частичен. Винаги има още различни гледни точки от различни ъгли на наблюдение, които да бъдат зачетени, което пък може да ни доведе до по-добро приближение на знанието ни до реалността чрез сравнение и интеграция между тези гледни точки. В този смисъл, призмата на комплексността разкрива богатството на урока на Бейтсън, където само “различието е матрицата на информацията и знанието” (1972). През призмата на комплексността, обаче, може да се направи още един коментар: има последици, които отиват много отвъд полето на психотерапията. Ако в психотерапията това е отпадане на догмите, в по-широкия социален контекст възгледът за комплексността промотира култура на уважение и толерантност. В днешната култура нуждата от възгледа за комплексността е видима в лицето на възраждащите се расизъм, дискриминация към малцинствата, насилие над жените и децата и отхвърляне на “разнообразието”, които драматично характеризират днешното общество. Поради тази причина вярваме, че системното мислене, вдъхновено от комплексността, има функция отвъд специфичното поле на психотерапията – етична функция.

Източник:

Onnis, L. (2016). From Pragmatics to Complexity: Developments and Perspectives of Systemic Psychotherapy in M. Borcsa, P. Stratton (eds.) Origins and Originality in Family Therapy and Systemic Practice, European Family Therapy Association Series