Professional

Д-р Нога Набаро е от майсторите в системната фамилна терапия, въпреки че, както самата тя казва “процесът към майсторството е незавършващ”. Тя е основател на SHINUI – Israel Institute for Systemic Studies, Family & Personal Change. За мен тя беше един от най-запомнящите се и креативни водещи на уъркшоп на конференция на EFTA-TIC в Малта през 2017 г. Ето какво казва тя за процеса към постигане на майсторство в терапията в своята статия от 2010 г. “On Becoming a Masterful Therapist: Issues of Advanced Training in Family Therapy”:


“Постигането на майсторско ниво е съзнателен, целенасочен, безкраен процес отвъд формалните обучителни изисквания. С увеличаването на професионалното ноу-хау и акумулирането на успешни преживявания, все повече се изискват уникални и различни качества от терапевта в напредналото обучение”. Д-р Набаро обобщава 10 качества, които правят терапевта ефективен в използването на професионалното ноу-хау и своя селф като уникален инструмент в терапията. “Натрупването на работен опит или постигането на висока академична степен не гарантират майсторство в терапията, но несъмнено допринасят за процеса на изграждане. Покриването на формалните изисквания е необходимо за получаване на лиценз. За постигане на майсторство е нужно чиракуване, личен опит (и качества), планиране и т.н. и това е незавършващ процес – професионален и личен”, пише д-р Набаро. Ето нейната метафора за процеса: 


За се издигне от земята нависоко, орелът има нужда от голямо усилие на крилата си. Веднъж достигнал височина, той може да се наслаждава на гледката отвисоко докато се носи по въздушните течения, а тези на земята, да се наслаждават на гледката на неговото летене”. 

Ето още акценти от статията на д-р Набаро:


Нива на обучение:

Начинаещо ниво – през първите години обучаемите възприемат системното мислене, различните форми на човешките системи (семейства, двойки…), научават основни начини за разбиране на комплексността на системите и как да работят с тях. Обучаемите усвояват същността на цялото натрупано теоретично знание – емпирично и практическо, изучават основните школи и подходи, наблюдават работата на напреднали терапевти, усвояват професионални умения под супервизия (вкл. техники). Те работят по своето лично развитие (изследване на собственото семейство, ценности, убеждения, комуникационни умения). На това ниво ученето е упражнение в стъпките на танца и четенето на музиката на фамилната терапия. 


Междинно ниво – следващите няколко години; Разширяват се практическите умения и теоретичните знания, повишава се нивото на компетентност и свободата на терапевта. Практиката на терапевта става по-независима. Изучените подходи и развитите умения се прилагат към по-широк кръг проблеми, симптоми и ситуации. Възможностите се увеличават – терапевтът може да работи с различни възрасти, малки и големи семейства, семейства с хоспитализирани членове, семейства с 3 генерации, разводи и втори бракове, семейства с различен социо-икономически статус, хронични болести, тревожност, депресия, хранителни разстройства, сексуална и физическа злоупотреба и т.н. Разширява се обхватът на разбиране на семейната динамика и обхватът на интервенциите. Расте и увереността в себе си като част от терапевтичната система. На това ниво се развиват интереси към по-специфична проблематика или тип клиенти. Въпреки че все още супервизорът насочва мисленето и концептуализирането на случаите, много повече внимание се обръща на мнението на обучаемия и неговата себерефлексия. Акцент се поставя върху развитието на себе си и селфа като инструмент в терапията.   

На това ниво обикновено се случва докторската или пост-докторската работа, или се вземат курсове в определен подход (дългосрочно), продължават уъркшопите и продължаващото образование, супервизията става със супервизор по собствен избор. Терапевтите стават по-уверени, по-независими, повече открили кое пасва на собствения им стил и житейска философия и, желателно, по-отворени за нови идеи. Намалява нуждата от супервизия за сметка на нуждата от обсъждане с колеги. 


Напреднало ниво – незавършващо никога, то е безкрайно инвестиране в задълбочаването на разбирането, смело изпробване на нови идеи, разширяване на собствените граници. Това ниво е заемане на позиция на наблюдател спрямо собствената работа, работата на другите и новостите във фамилната терапия. Тук става развитие на по-високо на ниво на чувството за “селфа в системата” и “системата в мен” (self in the system and the system in me). Тези умения се придобиват в установени центрове по фамилна терапия или терапевтът основава свой такъв. 


А ето и какво пише д-р Набаро за красотата на напредналото ниво:


Отличителни характеристики на напредналия терапевт:


1. Придвижващи системата или части от нея (Цитат: “Masterful therapists are successful powerful movers in the system in which they intervene”). Това е способността да използват терапевтичното ноу-хау и селфа, за да могат съзнателно, целенасочено, буквално да придвижват системата или нейни части, без оглед на предпочитания теоретичен подход – планиране, повлияване, катализиране, фасилитиране на процеси на овластяване по посока, определена от колаборативното отношение с клиентите. Терапевтите знаят как да върнат властта в семейството, създавайки преживяване, при което семейството се превръща в този променящ, придвижващ системата – семейството се научава да въвежда различие в системите, в които семейните членовете живеят и работят. 


2. Напредналите терапевти успешно са развили способност да схващат семейната реалност отвътре (systemic insight – системен инсайт), както и мета-поглед (поглед отгоре), което им позволява да “влизат” и “излизат” в/от системата с лекота, защото ако не могат да се измъкнат от патерна, те няма как да създадат нов патерн в терапевтичната система. Терапевтът е “играч” в играта на семейството. Действията му влияят на системата и на всеки “играч” поотделно и, следователно, той действа по отношение на системата и на части от нея. Интеракциите на много нива (multi-level interactions) в системата определят действията на терапевта и обратното. От своя страна това рекурсивно отношение влияе на възприятието на терапевта. Системният инсайт е ориентиран към действие, той посочва непосредственото действие или решение за системата и не се подчинява на логика или рефлексия. Погледът отвън (осмислянето/рефлексията) се съпоставя с погледа отвътре (системният инсайт) в реално време. Това е концепцията на Бейтсън за двойно описание,, при Кармел Фласкас това е концепцията за “селфът вграден и въплътен”. 


3. Напредналите терапевти се радват на увеличена способност активно да използват ресурса на своя автентичен селф като богатство в терапевтичното взаимодействие. Те са способни да толерират, удържат и изразяват емоции, поведения, мисли, представи (със себе си и другите) и да влизат в роли (за сравнение например, Майкъл Унгар говори за 6 роли на пост-модерния супервизор/терапевт в статията си “Practicing the Postmodern Supervisor” от 2006 г.). Д-р Набаро цитира Карл Уитакър: “The good Family Therapist must be able to imagine him/herself do the undoable, think the unthinkable (дори онова, което за него е табу), feel the unfeelable (да чувства и удържа това, което не му се иска да чувства), see the unseeable (да вижда отвъд онова, което възнамерява да види). Уитакър е един от първите, които повярват в идеята, че терапевтът трябва да обръща внимание на спонтанните си отговори, чувства и фантазии като ценен източник на информация, с която да се работи и да се споделя със семейството. Набаро нарича това “дисциплинирана спонтанност”, не суров отговор, за да има полза от нея за терапията.


4. Напредналите терапевти работят на различни терени на фамилна терапия. Те работят с различни ситуации, проблеми, възрасти, социо-икономически статус, темпераменти, стилове, култури. Осъзнават връзката между ума и тялото, дори да не работят директно с нея. 


5. Напредналите терапевти генерират алтернативи с лекота. За тях са характерни креативност и иновация, гъвкавост пред лицето на комплексни и неочаквани ситуации, излизане от рамките, превключване на гледни точки, което води до необичайни отговори и алтернативни интервенции. Затова и могат да демонстрират сесии пред голяма публика с трудни случаи.


6. Имат академична нагласа към своята работа – реципрочно наблюдават своята работа и работата на другите и правят възможно другите да наблюдават тяхната работа и да я оценяват критично. Те концептуализират своята работа – “защо правя това и не съм направил това, как мога да го променя”.


7. Независими са в своето терапевтично мислене. Имат способността да генерират и измислят оригинални идеи за разбиране на системите, човешките дилеми и терапевтичните интервенции. Способни са на революционни нововъведения (например, както миланците измислят огледалото). В определен етап от развитието си въвеждат собствен подход или модел, което формулира нова школа в терапията. 


8. Имат ясни и гъвкави вътрешни граници, намаляващи необходимостта им да зависят от външни граници. Под граници разбираме физическо пространство, лично и междуличностно пространство, скрити и явни правила, табута, приемливо/неприемливо поведение, комуникация, мисли, чувства, граници свързани с интимността, системата от убеждения и т.н. Терапевтичната интеракция е там, където границите се срещат или се припокриват. Там лежи потенциалът за преживяване на трудност, но също потенциалът ни  за развитие; както за близост и заедност, така и за отделеност.


9. Готови са да бъдат изненадани и хванати неподготвени или, както казва д-р Набаро  “да навигират без карта” (защото обичайно ние планираме карта, за да избегнем ситуации, за които сме неподготвени, имаме хипотези, теория, идеи за продължение, за използване на техника и т.н.)


10. И последно, т. нар. “Wiser over Smarter” – предпочитат да са мъдри пред това да са умни. Това означава да могат да предвидят задънените пътища в терапията (терапевтичният импас) и да ги избягват, защото импасът е предпоставка за провал. 

Под “Wise” се разбира усета да избягваме задънени ситуации.

Под “Smart” – по-скоро да знаем как да излезем от задънена ситуация. Така че, мъдрият знае как да избягва ситуации, от които умният знае как да се измъкне. Естествено това не бива да превръща терапевта в твърде внимателен и неотправящ никакво предизвикателство. Това означава, че четенето на сложните карти на семейството е усъвършенствано дотолкова, че терапевтът да не попада в капани и пътища без изход. 

Винаги нашето действие е това, което прави различието. 


Източник: On Becoming a Masterful Therapist: Issues of Advanced Training in Family Therapy.  Human Systems: The Journal of Therapy, Consultation & Training, (Special Volume, Personal and Professional Development in Training, pp. 83-102.

Web-site: https://www.noga-nabarro.com

0

Professional

Естетична основа за фамилна терапия – Част 2


Продължение 

на превод на Глава VI на книгата на Bradford P. Keeney “Aesthetics fo Change”


ИСТОРИИТЕ: КРАЛСКИЯТ ПЪТ КЪМ ЕПИСТЕМОЛОГИЯТА 

Когато двама души взаимодействат, всеки от тях пунктуира потока на взаимодействието. Ако наблюдателят комбинира двете гледни точки, ще започне да се появява идея за цялото. Например, когато двете описания “Той мърмори и затова аз се оттеглям” и “Тя сe оттегля и затова аз мърморя” бъдат видяни заедно, това дава бърз поглед върху систематa на взаимодействие. Този поглед е нещо като да направиш серия от снимки на всеки от двамата в тази диадна система и дa поставиш снимкитe една до друга. Когато наблюдателят си представи тези пунктуации като последователности, ще може дa разпознае патерна, който ги свързва. Ако започнем да мислим за двете страни във взаимодействието, ние го виждаме като с две очи, всяко от които дава монокулярен поглед върху случващото се, но заедно те дават бинокулярен поглед в дълбочина. Това е поглед върху взаимоотношението, и в случая от примера ще видим това, което Бейтсън нарича „комплементарно взаимоотношение“. 


Разпознаване на патерни на взаимоотношения 


Виждането на отношението изисква двоен поглед и, съответно, двойно описание. Ако двойните описания на отношението се разделят и всяка част се приеме за нещо локализирано вътре в човека, се създава „тавтологичен принцип на обяснение“ [напр. “мърмори, защото е мърморко”, в текста се казва “dormitive principle”, буквално “успиващ”, бел. пр.]. Да видиш мърморещият съпруг, без да обмислиш оттеглящата се съпруга, може да доведе до третиране на „мърморкото“, а не на системата от взаимоотношения “мърморещ – отдръпващ се”. По същия начин, напр. да се разглежда “лидерството” като нещо, което се локализира в даден човек, означава да се генерира подобен “тавтологичен” принцип – обяснения като „Той води, защото притежава лидерски качества“. Винаги обаче, можем да попитаме наблюдателя, който прави подобно изявление, откъде знае, че описаният човек е лидер. Отговорът му непременно ще се позовава на поведението на „последователите“, като по този начин се връщаме към системата от взаимоотношения. С други думи, „Лидерството“ е извлечена половина от двойното описание „взаимоотношение лидер-последовател“. Като цяло, всички описания на личностните характеристики се състоят от извлечени половини от по-големи патерни на взаимоотношения.


Тъй като терапията се провежда в контекста на връзката терапевт-клиент, всеки опит да се идентифицират черти на успешен терапевт (или клиент) е фокус върху половината от връзката. Такъв възглед твърде лесно води до “тавтологични” принципи. След това клиницистите говорят за това какво кара терапевтите да бъдат успешни или какво кара клиентите да бъдат болни, лоши или луди. Алтернативният възглед е да се фокусираме върху моделите на взаимодействие между терапевт и клиент.

По същество двойното описание е епистемологичен инструмент, който позволява да се генерират и разпознават патерни от различен порядък. Въпреки че езикът, чрез ограниченията на своите специфични термини и структура, ограничава нашето познание, двойното описание предоставя начин за използване на езика за описание от по-висок порядък. Както две очи могат да извлекат дълбочина, две описания могат да извлекат патерн на взаимоотношението.

Когато Бейтсън изследва контекста, той отбелязва как простите действия са свързани в социална организация и „никое действие не е остров, всички действия са част от организирано взаимодействие”. Бейтсън (1979a) назовава две категории на процеса на взаимодействие (или два вида организация на системите – бел пр.) — комплементарно и симетрично взаимоотношение:


“Приложих термина “симетрично” към всички онези форми на взаимодействие, които могат да бъдат описани като конкуренция, взаимна емулация и т.н. (т.е. тези, при които действието на A от даден вид би стимулирало B към действие от същия вид, което на свой ред, би стимулирало А към по-нататъшни подобни действия…). За разлика от това, приложих термина “комплементарен” към последователности на взаимодействие, в които действията на А и Б са различни, но взаимно се напасват едно към друго (напр. доминиране-подчинение, показване-гледане, нужда-грижа).”


Обичайните ни начини да правим разграничения понякога изкривяват разбирането ни за взаимоотношението, тъй като ни насочват само към едната страна на разграничението. Един от начините за избягване на това изкривяване е да се говори за двете страни на разграничението едновременно, тоест да се използва двойно описание. Така разграниченията могат да се използват за създаване на описания на патерни и отношения.

Историите предоставят начин за изграждане на двойни описания и позволяват разпознаването на патерни от по-висок порядък. Както Bateson (1979a) предлага, „Една история е малък възел или комплекс от онзи вид свързаност, който наричаме релевантност“. Прехвърляйки нашите истории от ситуация в ситуация, ние създаваме контексти, които придават смисъл и структура на това, което правим.

В терапията това, което се появява, са истории и истории за историите. Историите разкриват как хората пунктуират своя свят и следователно предоставят ключ за разкриване на техните епистемологични предпоставки. Като цяло терапията е процес на сплитане на истории между системите на терапевт и клиент. Обръщането на внимание на симптоматичната комуникация е един от начините да чуете история. В психоанализата, например, “аналитикът трябва да бъде “разпънат” или “свит” върху “прокрустовото ложе” на историите от детството на пациента” (Бейтсън,1979a, стр.15) [Прокруст – герой от гръцката митология, който, при липса на съвпадение с размера на неговото легло на по-високите режел краката, а по-ниските разтеглял – Бел.пр.]. След това терапевтът изгражда своя собствена история в отговор на тази, която му е разказана. От кибернетична гледна точка, когато обменът на истории е структуриран в термините на обратна връзка, себекорекцията става възможна.

Историите, които хората изживяват, както и техните истории за тези истории са всичко, с което един терапевт трябва да работи. В този смисъл терапията е разговор, размяна на истории. Тази гледна точка се обсъжда от Szasz (1978): „Виждането на терапията като разговор, а не като лечение, изисква не само да видим, че е грешка да я класифицираме като медицинска интервенция, но също така да погледнем по нов начин предмета на реториката и да оценим нейната релевантност към психично изцеление“.

Warren McCulloch (1967) веднъж се шегува, че „психиатрията би била много по-добре, ако човек не можеше да говори“. Неговата гледна точка е, че терапевтите винаги се занимават с „разстройства на символната структура”. От тази гледна точка можем лесно да видим как книгата с поезия „Възли“ (Knots) на R. D. Laing (1970) е много по-точен каталог на психопатологията от всяка настояща или бъдеща версия на DSM. Поетичните етюди на R.D. Laing улавят патерни и отношения; те не са статични материализации, като напр. “биполярно разстройство” или “шизофрения”.

Вместо това Laing използва езика, за да конструира поетични истории, които въплъщават определени патерни. Ние можем да разпознаем „възела“ в цялостността на историята, а не в един отделен елемент.

В статия, озаглавена In Praise of Muddleheaded Anecdotalism („Възхвала на размътената анекдотичност“), Simon (1978) твърди, че учени като Bateson и Laing са анекдотисти. Той разграничава „анекдотистите“, които общуват повече аналогово, от „ортодоксалните емпирици“, които работят повече дигитално. Simon (1978) ) описва работата на анекдотистите по този начин: 


Те “размътват” своите теории с твърдения за контекстите, отношенията и посланията.  Вместо единични референти, те ни представят нива и пластове от значение. Вместо мислене „или – или“, те ни предлагат мислене „и – и“. Вместо отделни категории или дори линейни измерения, те ни предлагат йерархично подреждане (p. 24) 


Simon, следвайки Bateson преполага, че анекдотите предоставят алтернатива на „сухите, статистически обобщения“. Както отбелязва той, „Ако „мелодията“ отвън е хармонична с „мелодията“ вътре, е вероятно да постигнем един вид феноменологично разбиране – “Verstehende” [интерпретативно разбиране, чрез участие, наблюдателят трябва да се свърже, за да разбере – Бел. пр.](Simon, 1978, p.28). В историите намираме матрица за срещата си с тези взаимопреплитания. 



Не е изнанадващо, че поетите добре познават тези теми. Gary Snyder (1979), напр., описва поета като мит-пазител-лечител (“myth-handler-healer”): 


Поетът като “мит-пазител-лечител” също говори като глас за друго място, дълбокото несъзнавано, и се стреми към интегриране на вътрешните непознати сфери на ума с  личния интерес на съзнанието в настоящия момент. Външният свят на природата и вътрешният свят на несъзнаваното понякога се поставят в един фокус в работата на драматурзи, ритуалисти, артисти, поети. Това е друг пласт. Великите приказки и митове могат да дадат на едно малко изолирано общество широтата на ума и сърцето да не бъде провинциално, а да познае себе си като част от космоса.



За Snyder поезията е „инструмент, мрежа за улавяне, за хващане и представяне; остър ръб; лекарство или малко шило, което развързва възли“. Това дава чиста метафора за терапията, където възлите на психичния процес са въплътени в историите, конструирани от клиентите и терапевтите. Терапията, подобно на поезията, се опитва да развърже тези възли. 



ЕДНО НАЧАЛО 

Някак естествено е книга като тази да завършва с покана за начало. В този дух бих искал да отправя такава покана. Следното предложение е написано от Грегъри Бейтсън за конференция, която той и аз [Брадфорд Кийни – бел.пр.] организирахме през 1979 г. Моля да приемете това като официална покана да продължите да обмисляте какво означава да обхванете напълно естетическата основа за терапевтична промяна.


Много последователности са грешни или болезнени, социално разрушителни или индивидуално безумни. Те може да се нуждаят от активна интервенция. Но не това е фокусът на нашето внимание. Надявам се, че можем да проучим някои от предпоставките и навиците на нашето мислене, които стоят зад такива социални и индивидуални патологии. А също и предпоставките за здраве.

В нашата социална, индивидуална и психиатрична адаптация – в самите ни идеи за “адаптация” – има синдром, произтичащ от дисбаланс между идеите за количество и патерн. 

Уилям Блейк ни казва „Повдигнете въпроса за количеството в година на недоимък“ и намеква, че количествената преценка няма полезна функция във време на изобилие. Но ние в Америка от средната класа на 20-ти век, живеейки в матрица на нечувано изобилие, използваме количествени мярки на всяка крачка и във всеки контекст, подходящи и неподходящи. Комерсиализмът се комбинира с модни стилове в научния метод, за да ни съблазни в оргията и/или кошмара на количеството. Скучен кошмар на хомогенизация.

Надявам се, че можем да се фокусираме не върху количеството, а върху качественото разбиране. Ако наистина има свръхразвитие на количественото възприятие, трябва да има и недостатъчно развитие на възприятието и разбирането на качеството и патерните.

Тъй като нашият разговор отскача от количествените мерки към патерните и качеството, неизбежно (надявам се) ще се сблъскаме с естетически съображения. Надяваме се, че това може да стане основната тема на нашата дискусия.

Съществува ли свят на детерминизъм (взаимосвързана мрежа от необходими истини), без който нито едно прагматично разбиране на човешките събития не е възможно? Дали действието – целенасоченото действие – става сухо и патогенно, когато тази взаимосвързаност се пренебрегва или нарушава? Можем ли, може би, да започнем да правим списък с такива истини? За ритъма? За пространствения патерн? За ограниченията на организацията? Модулации на формата? На изказването? Има ли нужда от поезия, без която прозата е патогенна? 

Предлагаме като отправна точка за мислене и дискусия това, че вниманието към количеството, а не към патерна ни кара да игнорираме естетическите потребности: 

В отглеждането на деца и семейството. 

В архитектурата и храненето. 

В речта и реториката.
В образованието. 

В атлетиката и игрите.
В политиката и лидерството.
В науката.
В приложението на науката.
В медицинската и психиатричната практика. 

В международните работи.
Във философията и религията.
Дори в изкуството – поезията. 

Във всяка една от тези области на човешката дейност — дори и при криминалната — има проблеми с патерна, за които е отделено твърде малко формално мислене. Резултатът е разделяне на дискурса между прагматичното и естетическото, структурното и функционалното, вечното и мимолетното. 


Естетическата основа за семейна терапия изисква да имаме смелостта да конструираме и да се сблъскваме с различието. В контекста на диалога ние откриваме истина на взаимосвързаността/рекурсивната връзка. Както Бейтсън (цитирано в Brand, 1974) ни напомня: „Истината, която е важна, не е истина за предпочитанията, а истина за комплексността… на тотална еко-интерактивна непрекъсната мрежа… в която ние танцуваме, която е танцът на Шива. Танцът на Шива включва всички кибернетични комплементарности:

добро/зло, 

здраве/патология, 

естетика/прагматика, 

цяло/част, 

семейство/индивид, 

проста кибернетика/кибернетика на кибернетиката, 

рекурсивно/линейно.


Мъдростта или уважението към екологичното разнообразие и комплексността предполага кибернетично значение на любовта, което ни насърчава да прекрачим границите на индивидуалната си кожа и да обхванем тази по-комплексна ментална система. Mary Catherine Bateson (1977) предполага, че тази „дефиниция на любовта или на ума ни приканва да генерираме изцяло нови порядки на съществуване, в които човек бива ценѐн или обичан, тъй като възприема себе си в контекста на различни видове взаимоотношения и така се променя“. В терапията е необходимо да внесем тази форма на любов и мъдрост в менталните системи, които срещаме и ставаме част от тях. По този начин нашите различни пътища се превръщат в споделена ко-еволюция. 


ДИСКУСИЯ 

ТЕРАПЕВТ: Какво трябва да направя, за да стана артист в терапията? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Началната точка е практика. 

ТЕРАПЕВТ: Чрез практика мога да полирам огледалото си? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Това е само начало. Помни, че огледалото предлага външен свят, който е  отразен, както е отразен и този, който го полира. Накрая ти трябва да отидеш отвъд тези разграничения. Shenhsiu, главния монах в Петата Патриархия веднъж каза: 


Нашето тяло е дървото Бодхи

Умът ни е ярко огледало

Чрез полиране то се предпазва от прах

И не позволява друг да пада върху него


За да завърши този частичен поглед, Hui-neng, Шестият патриарх добавил: 

Няма дърво Бодхи

Нито огледало за полиране

Когато всичко е празнота

Къде може да падне праха?


ТЕРАПЕВТ: Но има по-всеобхватна страна на всяко разграничение, което размива самото разграничение. Кибернетичното взаимодопълване плерома/създание или цяло/част обхваща цялото ни знание. 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Правенето на разграничение е като да маркираш с чертичка лодката, за да отбележиш къде се намираш във водата. 

ТЕРАПЕВТ: Тогава защо да правя разграничения? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Може би, като форма на практика, това ще ти помогне да разбереш как да бъдеш артист в терапията. 

ТЕРАПЕВТ: Това ще ме направи ли артист? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Сещам се за една история: Един ден отдаден ученик на Дзен на име Басо практикуваше доста неудобна поза, която го караше да изглежда като жаба. Един Дзен майстор мина и попита: „Какво правиш?“ „Практикувам Дзен“, отговори Басо. “Защо практикуваш?” „Искам да постигна просветление и да бъда Буда“, каза ученикът.

След това Дзен майсторът взе една плочка и започна да я полира. Преданият ученик попита учителя: „Какво правиш?“ Дзен майсторът отговори: „Искам да превърна тази плочка в бижу.“ С озадачено изражение ученикът попита: „Как е възможно една плочка да се превърне в бижу?“ „Как е възможно да станеш Буда, като практикуваш Дзен?“ – отговори учителят. 

ТЕРАПЕВТ: Как е възможно да си артист, да си част от Дао (Пътят в Будизма – бел.пр.), да бъдеш допълваща, скромна част от нашата екосистема? Как да разбера? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Kuan Tsu веднъж каза: ”Човек желае да опознае е онова (т.е. външния свят). Но средството за познание, с което разполага е това (т.е. себе си). Как може да опознае онова? Само като усъвършенства това.” 

ТЕРАПЕВТ: Имам един последен въпрос. Какво би отговорил един артист на въпроса ми? По-конкретно, как един артист може да обясни това, което прави? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Сещам се за една последна история, разказана от Chuang-tzu (цитирано в Watts, 1975): 


“Чинг, главният дърводелец, извайваше от дърво стойка за окачване на инструменти. Когато беше завършена, работата изглеждаше на тези, които я виждаха, като свръхестествено изпълнение. И принцът на Лу го попита: “Каква тайна има в твоето изкуство?” 

“Няма тайна, Ваше височество — отвърна Чинг — и все пак има нещо. Когато се каня да направя такава стойка, аз се пазя от всяко намаляване на жизнената си сила. Първо свеждам ума си до абсолютен покой. Три дни в това състояние и забравям за каквато и да е награда, която мога да спечеля. Пет дни и започвам да забравям за всяка слава, която мога да придобия. Седем дни и вече нямам осъзнаване на четирите си крайника и физическата си структура. Тогава, без да мисля за Съдника в моето съзнание, умението ми става концентрирано и всички смущаващи елементи отвън изчезват. Влизам в някоя планинска гора. Търся подходящо дърво. То има необходимата форма, която след това да  доизработя. Виждам стойката в съзнанието си и след това се захващам за работа. Иначе няма нищо. Довеждам собствения си естествен капацитет във взаимоотношение с този на дървото. Това, което изглежда като свръхестествено изпълнение в работата ми, се дължи единствено на това.”


Chapter 6An Aesthetic Base for Family Therapy” in “Aesthetics fo Change” by Bradford P. Keeney

0

Colleagues

 Рефлексии от Международната конференция, организирана от

Българска Асоциация по Фамилна Терапия на 02-03 юни 2023 г.

 

“Out of every hundred people

those who always know better:

fifty-two.

Unsure of every step:

almost all the rest.

Ready to help,

if it doesn’t take long:

forty-nine.

Always good,

because they cannot be otherwise:

four—well, maybe five.

Able to admire without envy:

eighteen.

Led to error

by youth (which passes):

sixty, plus or minus.

Those not to be messed with:

forty and four.

Living in constant fear

of someone or something:

seventy-seven.

Capable of happiness:

twenty-some-odd at most.

Harmless alone,

turning savage in crowds:

more than half, for sure.

Cruel

when forced by circumstances:

it’s better not to know,

not even approximately.

Wise in hindsight:

not many more

than wise in foresight.

Getting nothing out of life except things:

thirty

(though I would like to be wrong).

Doubled over in pain

and without a flashlight in the dark:

eighty-three, sooner or later.

Those who are just:

quite a few at thirty-five.

But if it takes effort to understand:

three.

Worthy of empathy:

ninety-nine.

Mortal:

one hundred out of one hundred—

a figure that has never varied yet.”

 

 

 

Това е поемата “A Word on Statistics” на WISŁAWA SZYMBORSKA, полска поетеса, нобелов лауреат. Прочете ни я Hans Christian Michaelsen, Председател на камарата на националните организации по фамилна терапия (NFTO –  National Family Therapy Organizations Chamber) към Европейскатa асоциация по фамилна терапия (EFTA) при откриването на конференцията “Овластяване на тихите истории за доверие, подкрепа и човечност”, организирана от Българска асоциация по фамилна терапия (БАФТ) на 2 и 3 юни в София.

 

95% от нас (хората) заслужаваме емпатия, 100% сме смъртни.

 

Срещата ни с колеги от 17 европейски страни беше топла и човешка, и напълно равнопоставена. С преживяване за лекота – в духа на традицията на irreverence завещана ни от Gianfranco Cecchin, един от пионерите на фамилната терапия – място на отвореност към нови идеи, там където ничия позиция не е супер ценна, а всеки е отворен да бъде повлиян от другия и да повлияе с приноса си.

 

КОНТЕКСТЪТ

Българска Асоциация по Фамилна Терапия се залови да организира тази конференция в специфичен социален контекст – никога социалната отговорност и въпросът за ролята на психотерапията като политически участник не са стояли с толкова голяма сила. В частност, системните терапевти винаги сме се чувствали сигурни в несигурността, тъй като това е основен принцип на нашата професия. В последните години, обаче, това се промени. С пандемията, изолацията, дигиталната самота, климатичните промени и войната големите ни социални системи постепенно, но със зашеметяваща бързина се поляризираха до такава степен, че загубата на комплексност и отхвърлянето на разнообразието станаха основни характеристики на нашето общество. Това доведе до повишено институционално насилие, авторитаризъм и експлоатация на бъдещето в името на извличането на незабавна изгода. Осъзнаваме, че точно както при аксиомите на комуникацията – “Не е възможно да не комуникираш/ всичко, което правим или не правим е комуникация” (You cannot not communicate – Paul Watzlawick) – не можем да не се позиционираме в системата и всичко, което правим или не правим, на практика е заемане на позиция. Новите реалности неизбежно ни водят до “препрочитане” и преосмисляне на системните концепции и системния модел, най-вече през етичното, и улесняват еволюцията на модела. При това, ни карат да си задаваме въпроси около позициите, които заемаме в широките системи, в публичните разговори, в терапевтичните разговори, в терапевтичните системи, в институционалните контексти, в които практикуваме и т.н. В системния модел това се свързва с епистемологичните избори, които като терапевти правим; призмата, през която избираме да погледнем на проблемите, с които идват нашите клиенти или на реалностите, в които живеем. Свързва се и с диалектиката, разбирана като употреба на езика в отношенията с другия, с общността, с обществото; начинът, по който говорим едни с други и доколко осъзнаваме какви ценности се съдържат в обясненията, които използваме.

 

В такъв контекст, подобен на крайъгълен камък, БАФТ събра екип от 15  доброволци – системни фамилни терапевти с различен стаж, с ентусиазъм да допринесат, но и с дълбоко разбиране за отговорността на момента и за силата на свързването, не само в емоциите, но и в значенията. Една от областите на споделено значение беше нашето заглавие:

 

Овластяване на тихите истории за доверие, подкрепа и човечност”,

 

…като напълно синхронен елемент от визията за развитие на EFTA, за която научихме на 2-ри юни при откриването на конференцията от Президента на ЕФТА, Umberta Telfener.

 

Системно мислене и социална справедливост

 

Свързаност помежду ни в EFTA и обмен на идеи

 

Корените и еволюцията ни в EFTA през личните ни истории на среща с пионерите на фамилната терапия

 

Това са три посоки на развитие понастоящем в голямото ни професионално семейство, а ето и конкретните действия, които произтичат от начина, по който разбираме контекста и своята позиция като терапевти:

 

1. В София EFTA стартира работна група Social Justice and Systemic Thinking с 10 участници от 6 страни (Италия, Белгия, България, Гърция, Полша, Черна гора), която да придвижи мисленето, чувствителността и отговорите към социалните несправедливости и връзката им с психичното здраве. Групата ще събере терапевтични и обучителни практики, които въплъщават нашето разбиране за културните, джендър, расовите, социалните и икономическите неравенства. Ще осмисляме собствената си привилигирована позиция, как партнираме на клиенти в различието и каква е активността ни, за да променяме контекстите, в които практикуваме, по посока на повече справедливост.

 

2. EFTA поддържа т.нар. EFTA Conversations, които се провеждат онлайн с предварително насрочена дата и регистрация за участие. Добрата новина беше участието на все повече професионалисти, не само психотерапевти, разширяването на мрежата на системното мислене, равнопоставен диалог между различни подходи и гледни точки и укрепване на връзките между европейски колеги.

 

3. Третата посока на действие, която поддържа чувството ни за принадлежност, е “Gossip in front of the family”, по израза на Mara Selvini Palazzoli.Тепърва EFTA започва да събира на уебсайта си личните истории на колеги, които са се срещали с пионерите на фамилната терапия и тяхната мъдрост. Пишейки този текст, не може да не споделим собственото си усещане, свързано с тази инициатива. Постмодерният ход на развитие на системния модел и многото му специфични разклонения понякога изглеждат далечни и откъснати от началото. Сякаш напълно сме променили пътя, но всъщност не е така. Изумително е, че препрочитайки старите текстове и четейки между редовете, много от идеите, на които се опираме днес, са там имплицитно заложени, като поглед в бъдещето от онзи контекст на 40те-60те години на миналия век. Хората, които лично са общували с първите фамилни терапевти като Gianfranco Cecchin, Luigi Boscolo, Salvador Minuchin, и много други със сигурност знаят това.



КАК СЕ РОДИ ЗАГЛАВИЕТО

Няколко месеца преди конференцията Бордът на NFTO попита кое е значима тема за нас в този момент. С нагласата, че ще допринесем с няколко различни идеи, които да бъдат доразвити и обобщени от тях, за да резонират с по-широкия европейски контекст, очертахме следното:

 

Във времена на война и сблъсъци на ценности и визии за бъдещето, институционално насилие и крещящи наративи за власт и превъзходство, които подкопават солидарността на ежедневна база, ние като терапевти се питаме, през призмата, през която гледаме, можем ли да видим, да чуем и да дадем глас на тихите истории на човечно отношение, доверие, солидарност.

 

Три нишки се свързаха, за да оформят загавието ни. Първата е болезнено позната на всички ни – това е историята на нашия общ контекст в света и в Европа през последните години – огромните кризи, които идваха една след друга – пандемията, войната в Украйна, земетресенията в Турция и Сирия…

 

Втората нишка е свързана с нашия локален контекст в България, с нашата история. Тя е пропита с преживяването за подкопано доверие между хората и идващата след него тежка загуба на подкрепа и на човечност помежду ни. С истории за оцеляване, в които няма място за други ценности, истории за принуда, наблюдаване, докладване, криене… С войната в Украйна започна да се говори за тази безбрежна социална травма в България и се оказа, че за много от хората около нас времето на социализма не е отминало. Че редица истории са престояли в пространството на „все още неизказаното“ в обществото ни, ако използваме израза на Harlene Anderson. И ето, че един спусък ги отключи, отвориха се скрити пропасти, откриха се високи стени, спуснаха се завеси, които са пребивавали като призраци помежду ни.

 

Третата нишка, която се вплете в заглавието, се отнася до момента, в който трите авторки на текста, който сега четете, говорим за организацията на конференцията и настоящия контекст. След разговора ни се появи репортаж от мястото на земетресението в Турция. Това беше история на жена, извадена изпод срутена сграда. Беше стояла там два дни, в тъмното, в отчаяние, в страх. Но през пукнатините в бетонната стена, паднала над нея, тя започнала да чува гласовете на своите спасители. Ключовата дума „пукнатина“ отключи помежду ни разговора за маргиналните истории за триумф на човечността – за инициативите на хора като Манол Пейков, Николай Рахнев и Лазар Радков за създаване на общности на подкрепа във време на объркване и несигурност, където страните са разкъсвани от конфликти и грижата за нуждаещите се в обществото не е на преден план.

 

Заговорихме за тези тихи истории, които се раждат като малки пукнатини в бетонната стена, но когато се подсилят, имат потенциала да я разрушат. Социалният конструкционизъм ни учи, че ние създаваме реалността в обмена помежду си. Този възглед в полето на системното мислене и психотерапия развиват Harlene Anderson, Lynn Hoffman, Michael White, David Epston и други. Той ни вдъхнови да мислим за промяната в доминантния наратив в обществото ни, когато искаме тази голяма бетонна стена да падне. И надеждата ни е в пукнатините – в тихите истории за отношения на доверие и подкрепа. В човечността.



ПЪТЯТ ДО ТУК

Българска асоциация по фамилна терапия навършва 25 години тази година (2023). Много хора са проправили пътя до тук. Част от процесите са придобили устойчивост, други са останали назад във времето с ценността на това, че не сме били пасивни, а поне сме опитали. Преди създаването на Асоциацията, още през 80те години на миналия век, със съдействието на няколко прогресивно мислещи психиатри, две български групи биват обучени от Институт “Антропос” в Гърция, а 4 човека преминават едномесечна специализация по фамилна терапия там (по разказ на Женя и Румен Георгиеви). Въпреки че изглежда като “underground” инициатива, в контекста на комунистическата психиатрия на 1980-те това на практика е нещо голямо заради поетия риск. По-късно инициативата прераства като се свързва с конференция по психиатрия на социалистическите страни, в която George Vassiliou от “Антропос” демонстрира работа с реални семейства. Аналогията с развитието на системното мислене в глобален мащаб е очевидна, въпреки че в България това се случва 30-40 години по-късно. Първите изследвания на екипа на Gregory Bateson, а по-късно, на основания от Don D. Jackson – Mental Research Institute в Пало Алто (1940-те – 1950-те), в областта на комуникацията (по-конкретно, комуникацията в семейства с шизофренно болен член) отместват разбирането за локализацията на проблема от индивидуалната органика към отношенията между хората (семейните членове). Това моментално бива припознато от възникващото през 60-те години движение анти-психиатрия, което иска да се противопостави на репресивните методи на връзване, медикализация и изолация в психиатрията по онова време. Системното мислене в България сякаш има подобно начало.



Българската асоциация по фамилна терапия е основана през 1998 г. Немалка част от първите обучени са психиатри. Първите професионалисти по фамилна терапия в България са обучени по всички стандарти на EFTA – теория, практика под супервизия в реално време, личностно развитие.  По същото време се сформират асоциациите и дружествата на повечето психотерапевтични модалности в България.



Следват времена на оптимизъм с организиране на две Балкански конференции, в София и в Белград, в които участват Gianfranco Cecchin, Tom Andersen и Karl Tomm. Обучителната програма по фамилна терапия се развива и установява като съвместна инициатива на Нов Български Университет и Institute of Family Therapy London, а Sara Barratt има огромна заслуга за това. Тя значително повлиява промяната в културата на учене в общността – от безкритично следване на авторитети към учене от връстници и плуралистичност в обучителния и супервизионния процес. За съжаление, следват и години на несигурно развитие и затваряне, с редуване на периоди на колаборативност и конкуренция в контекст на оскъдни ресурси.

 

БАФТ се отвори отново към международното си развитие през 2015 г. като паралелно с това започна да се грижи за продължаващото професионално развитие на членовете си. От тогава се организират редовни тренинги с международни лектори, групи за посещение на международни конференции, български уъркшопи и форуми.


Понастоящем сме отграничени и разпознаваеми като професия, но пък скъсахме първоначалната си връзка с психиатрията. Или пък тя скъса с нас, за добро или зло – днес в България се говори за остарели методи, несправедливост, мизерия и нарушение на човешки права в психиатрията. Фамилната терапия от своя страна се практикува основно в частна практика с широк диапазон и многообразие от теми, проблеми и отношения. Обратен на нашия пример е моделът на Финландия, където се развива система за психиатрична грижа на базата на Open Dialogue – едно от най-новите развития на системния модел – при което в 80% от случаите изцяло се избягва медикаментозно лечение.



За организирането на конференцията с участие на NFTO узряхме най-вече благодарение на нагласите си за приобщаване и равнопоставеност помежду ни, на мисленето, че всеки добавя нещо, за да се движим заедно напред и на стремежа да поддържаме връзките помежду си и да се развиваме заедно в периоди на предизвикателства. Сега сме част от споделените значения на EFTA, но си даваме сметка, че в България все още сме “тиха история” в институционалната рамка на разбиранията за психично здраве и предстои да пропукваме много стени.



КРЪГЛА МАСА ЗА СИТУАЦИЯТА В ЕВРОПА

По наша покана, в бързо интервю, представители на всички присъстващи национални организации на Конференцията споделиха дали имат закон за психотерапията в своята страна, припозната ли е системната психотерапия като отделна модалност и дали психотерапията се заплаща от държавния бюджет под някаква форма.

Макар, че в 8 от страните все още няма закон за психотерапията и все още на много места достъпът до тази услуга през държавните институции е ограничен, чухме за важните стъпки, които са направени от колегите ни, за да бъде психотерапията (и в частност системната психотерапия) възможна за повече хора в страната им:

– има активна изследователска дейност за установяване на ефективността и приложимостта й;

– регистър на системните психотерапевти с пре-регистриране на всеки 5 години;

– наличие на организация, която обединява всички психотерапевтични модалности и дефинира стандартите за психотерапия в страната в съответствие с Европейската Асоциация по Психотерапия;

– лобиране и намиране на съмишленици в лицето на други организации (например такива, които са насочени към осигуряване на правата на децата);

– дори да няма закон за психотерапията, в много държави има специфични локални регулации, които дават възможност за покриване на услугата от държавата, застрахователни компании, социални служби и др.

– в повечето страни системната терапия е разпозната като легален метод на психотерапия.


С това кратко споделяне не събрахме статистическа информация, която да анализираме. Случи се нещо по-смислено. Зароди се преживяването за това колко сме близки до колегите ни от различните европейски страни – и в борбите си, и в стремежите си. Разбрахме, че много от страните са в процес дълги години по тази тема и подобно на нас са имали съмнения за това дали ще бъде от полза да се намеси държавата в тази регулация, както и лутане за това кой да е регулиращият орган или как и от кого да бъде заплатена услугата. В рамките на тази дискусия, продължила и на следващия ден, събрахме подкрепа и идеи, за да продължим да работим за тази обща кауза – все повече хора и семейства в България да имат достъп до психотерапия.



Уверихме се, че за колегите ни от останалите европейски страни, както и за нас, системната перспектива е нещо, което има място не само в психотерапевтичен контекст, но и в контекста на социалните услуги, различни институции, разнообразни социални системи и обществото като цяло. EFTA и в частност NFTO са ангажирани с процесите на регулиране и акредитация на системната психотерапия в отделните страни. Общата работа на NFTO е насочена към това доколкото е възможно процесите за регулиране, разпознаваемост, достъпност и заплащане на фамилната терапия да бъдат подкрепени да се случват едновременно в отделните държави. Също както се случва с процесите, които касаят стандартите за обучение, супервизия и практикуване на професията. Това ни дава увереност и надежда да не изоставяме тази тема – да продължаваме да я диалогизираме, въпреки настоящата ситуация в страната ни, както и липсата на политическа воля години наред.



РЕФЛЕКСИИ ЗА БЪДЕЩИТЕ НИ ПОСОКИ НА РАЗВИТИЕ

Да сме домакини на тази конференция, беше възможност за придвижване в някои от основните посоки, в които полагаме целенасочени усилия да развиваме асоциацията ни. Една посока е укрепването на връзките с голямото ни психотерапевтично семейство (EFTA, БАП), създавайки пространство за диалог, обмен на идеи и бъдещо развитие, в което да могат активно да се включват членовете на БАФТ. В същото време конференцията е продължение на намерението ни да имаме по-стабилен контакт и с по-широките социални системи – с колеги, работещи в социалната, образователната и здравната система в страната, които взеха участие в събитието и които често присъстват на наши обучителни семинари.

 


Друга инициатива, която се надяваме, че вече можем да наречем традиционна в тази посока, е нашият декемврийски Форум “Системни практики”. Форумът е насочен към всички, които имат интерес да прилагат системното мислене в професионалния си контекст или просто да се запознаят с него, независимо в каква професионална сфера се развиват.

 

В същото време, като да сме част от фрактал –  можехме да чуем за сходни стремления, протичащи в EFTA, споделени от президента й – Umberta Telfener. Идеи за необходимостта от по-осезаемо излизане на системното мислене извън кабинета на системния психотерапевт, изграждане на връзки с по-широката общност и използването на системния подход като ресурс при справяне с предизвикателствата на съвремието.

           

Ценно беше пространството на конференцията, което имахме за свързване и рефлексия между членовете на БАФТ. Това беше значително затруднено през последните три години. През тях броят на членовете на БАФТ се увеличи почти двойно, но срещите ни на живо бяха сведени до минималното, поради ограниченията по време на пандемията. Когато рестрикциите отпаднаха, някак бяхме свикнали с това да се виждаме само на екрана. Много от новоприетите в асоциацията колеги нямаха възможност за пълнокръвна среща с останалите, а в месечните ни срещи се усещаше значителен отлив и увеличаваща се дистанция. Но знаем, че живите системи намират своя начин да се развиват. Така се случи и с нас – въпреки отлива от месечните срещи, започна работа в по-малки тематични работни групи, каквато беше и групата на доброволците, включили се в организацията на конференцията. Други такива са – работната група за българската адаптация на скалата SCORE, комисията по етика, комисията по стандарти, работни групи по организация на други събития. Така вместо един контекст за свързване и обмен (месечните срещи), се оказахме с множество такива контексти, в които хората бяха свободни да се включват според своя интерес. Надяваме се, че ще успеем да задържим тази промяна и да я развиваме още занапред.



Бавното ни придвижване към утвърждаване на нашите професионални граници, етика и стандарти също намери място на конференцията, така че да бъде продължен отворения безкраен диалог по тези въпроси. Живеейки в това динамично време на постоянно променящ се контекст (liquid modernity – Zygmunt Bauman) и огромно разнообразие от перспективи, си даваме сметка, колко е важно да поддържаме непрекъснат диалога за професионалните ни етика и стандарти, както помежду ни, така и в самите нас. Благодарни сме, че в тази насока на развитие, вървим заедно с Българската асоциация по психотерапия – “Нужна е свобода, но са нужни и рамки”, както беше казано в поздравителните думи от БАП.  Европейската асоциация по фамилна терапия също е в процес на преосмисляне и предстояща промяна на стандартите за акредитация на индивидуални членове и обучителни институти/програми, така че да бъдат в съгласие и с промените в Европейската Асоциация по Психотерапия.

 

Ние всички търсим пролуките и “това звучи като психотерапия”…



Nothing is small, nothing is great

there are worlds within us.

Small things form parts of the large

Large things form part of the small –

a drop of blood is a world of its own

with a sun and planets,

the sea is drop

a tiny part of our body.

God is in us and we are in God.

The primeval light is everywhere and the light is where life is –

and everything is movement and light

(Edvard Munch)


от
Борислава Мечева
Петя Варчева
Теодора Гергинова

0

Colleagues

Автор: проф. Шийла Макнами, PhD,  Департамент по комуникации, Университет на Ню Хемпшир, САЩ



Превод: Мария Арнаудова, Институт по фамилна терапия – България
Редакция: Маргарита Халачлийска, Институт по фамилна терапия – България



Ясно е, че етиката не може да бъде формулирана (Витгенщайн).

 

Областта на психотерапията (както повечето професионални области) е натоварена със загриженост за етичното действие, където „етичното действие“ обикновено предполага „да правиш правилното нещо“. И все пак, когато работим в рамките на постмодерната чувствителност – свят, който прегръща несигурността и непрекъснатата промяна , за сметка на  сигурността и стабилността и локални/историческо/културални особености, а не универсални закони – отговорът на въпроса, кое се счита за етична практика, изисква изцяло различен фокус внимание.


Традиционно вярването е, че можем да съдим хората и техните действия, като по този начин се правят оценки за целесъобразността или етичното качество на тези действия. Критериите за етично действие в рамките на традиционната ориентация се приемат за емпирично подкрепени и приложими в различни контексти. В постмодернизма обаче ние изместваме нашия фокус по два важни начина: (1) от вярването, че може да има един, единствен набор от критерии за етична оценка, на всяко конкретно действие и (2) от поставянето в центъра на индивидите и техните действия към процесите на свързване. Тези промени изискват да подходим към въпроса за етично действие по коренно различен начин.



Традиции на психотерапията

 

Като всяка друга културна институция, психотерапията е пропита с широка гама от очаквания. Едно коварно очакване е идеята за дефицит или слабост в човека. Казано направо, хората ходят на терапия, защото те „имат“ някакъв вътрешен недостатък. Че недостатъкът е психоза или брачни проблеми има малко значение. Най-важното е да се коригират недостатъците в рамките на човека. Въпреки че терапевтичният процес често е оправдан на  основание, че дава възможност на тези, които са зависими поради своите недостатъци, има важен аспект, за който е вярно обратното. Диагнозата, централен аспект на традиционната психотерапия, често е основно средство за обезвластяване. Логиката на обезвластяването става най-ясна в работата на Мишел Фуко (1973). По думите на Фуко, когато подлагаме себе си на изследвания от различно естество, ние се предаваме на дисциплинарните режими, които ни етикират и обясняват с техните термини. Всяка дисциплина, всеки уникален модел на психотерапия, предоставя свой собствен специален речник за категоризиране и обясняване на проблемите, които клиентите носят в терапевтичния контекст. Когато пренасяме тази терминология в ежедневието си, говорейки за нашата депресия или нашата тревожност, ние участваме в отношения на власт – на практика разширяваме контрола на дисциплинарните режими. Когато нашите дисциплини започнат да влияят на обществената политика и практика, ние оставаме ограничени в техните термини. Когато диагностичната терминология все повече се санкционира от системите за грижа, става все по-трудно да се избегне. И когато фармацевтичните компании печелят все повече от лечението на етикетираните, те допринасят за обезсилването на индивида.


Нека разгледаме само за момент конкретните последици от индивидуалистичния фокус в психотерапията, свързано с въпросите на етиката и отговорността. Тъй като има много направления на психотерапията, където се набляга на преминаването отвъд личния или психологически дистрес, професията изисква преди всичко да се установи диагноза, преди да се премине към разрешаване на проблема или лечение. Всъщност, тъй като психотерапията се свързва тясно с медицинската професия, преобладаващото вярване е, че за да се случи, се изисква диагноза. Може ли един терапевт да знае как да лекува клиент, ако оперира без ясна представа, на първо място какъв е проблемът на клиента? За лечение на проблем се изисква диагностика. Тук са от значение два въпроса: (1) въпросът за диагнозата, като идентифициране на дефицит, който се намира в лицето и (2) въпросът за диагнозата като необходим разговор (особено в психотерапията) който се върти около идентифицирането на проблемите, причините за проблемите и разрешаването на проблемите. Тези теми не са непременно разделими и имат значителни последици за това, което смятаме за етично и отговорно взаимодействие. И все пак позволете ми да разширя малко всеки от горните проблеми, за да задам контекст за алтернатива.


Диагнозите. Централно тук е наблюдението, че диагнозата в психотерапията означава диагностика на индивида. Ако Азът е фокус на терапията и се намира в личността, както ни казва индивидуализмът (вж.Сампсън,2008), тогава всичко, което е проблематично, трябва да произтича от вътрешното, психика, мозъчна функция и т.н. на това аз. Следователно диагнозата трябва да бъде на човека (личността и нейните характеристики). Със сигурност има ситуации, където такава диагностика може да бъде полезна. Мисля, че разнообразието от отговори, които различните хора може да имат на диагноза хронична депресия. За някои научаването от „експерт” (психотерапевт), че страдат от хронична депресията, може да бъде полезно. Диагнозата дава усещане за възможност; сега, когато проблемът е идентифициран, може да започне програма за лечение. Има надежда в очите. И все пак не трябва да забравяме всички онези, за които диагнозата хронична депресия (или каквато и да е диагноза от този вид) инициира влизане в спирала на неспирно страдание. Етикетирани с диагноза, всяка надежда да бъдат „нормални“ е загубена по силата на това, че са идентифицирани като дефектни, непълноценни, нездрави.


Диагнозата изисква разговор за проблема. Психотерапия, диагностика и проблеми са термини, които естествено вървят заедно. Търсим психотерапия когато се чувстваме затруднени, неспокойни или притеснени или когато хората около нас ни видят затруднени, неспокойни или притеснени! Когато нещата в нашия живот не вървят добре, психотерапията е едно от първите места, към които се обръщаме за помощ. Предвид предположението, че психотерапията се занимава с проблеми, е трудно да си представим полезността на психотерапевтичен разговор, в който централната тема на дискусията не е проблемно ориентирана.


Етиката като социална конструкция: отношенчески ангажирана практика

Алтернатива на традиционните диагностика и говорене за проблемите може да се намери в социалния конструктивизъм. Разглеждането на терапията като социален конструкт отваря терапевтичния разговор към по-широк кръг от въпроси. По-конкретно, това е да зададем въпроса: Какво можем да постигнем (т.е. да създадем) в нашите разговори заедно? Този въпрос е въпрос на етика. Има множество начини, по които може да се случи личностна или отношенческа трансформация. Диагнозата и разговорът за проблемите може да бъде генеративен, както и разговорите, фокусирани върху силните страни, ценностите и бъдещите възможности. Когато разглеждаме терапията като социална конструкция, ние не сме особено заинтересовани да определяме предварително какъв вид взаимодействия ще доведат до трансформация. Ние сме по-загрижени да заемем това, което аз наричам ​​отношенчески ангажирана позиция с клиента. В рамките на такава позиция, етиката на психотерапията е етика на отговорност към отношенията (McNamee и Герген, 1999). Релационната, постмодерна етика е това да знаем, как да бъдем внимателни към процеса на отваряне на жизнеспособни възможности и потенциали за тези с които работим. Това изисква фокус върху това, което терапевтът и клиентът правят заедно в терапевтичния разговор, защото никога не можем да „знаем“ извън дадения контекст или, извън интерактивния момент.


Не казвам, че диагнозата е лоша или грешна. По-скоро мисълта ми е такава, че когато изследваме терапията като социална конструкция, вниманието ни е фокусирано върху това как терапевт и клиент, заедно, могат да разширят обхвата на ресурсите за действие. Това може да изисква от терапевта и клиента да изградят връзка, в която терапевтът става експерт или авторитет и по-специално експертът, който е в състояние да предостави диагноза и план за лечение. И все пак може да изисква терапевтът и клиентът да изградят дискурсивен домейн, където взаимодействието се отклонява от културалните очаквания за психотерапевтичните разговори (т.е. терапевтът като диагностичен експерт). Тук терапевтът и клиентът могат да работят заедно, за да създадат пространство за разговор, където ролята на терапевта като експерт не е централна. Когато сме отношенчески ангажирани, ние влизаме в разговор без ясна априорна представа кой трябва да бъдем (експерт, авторитет или равностоен събеседник), нито кой трябва да бъде клиентът (нуждаещ се, неспособен, помагащ на себе си, на приятел).


Конструкционистите си задават въпроса: Какво правим ние като терапевти, след като предполагаме , че смисълът се появява в непрекъснатия поток от човешко взаимодействие в ситуирана дейност? Как да знаем кога клиничната практика е отговорна и етична? Отговорът на тези въпроси изисква внимание към това, което хората правят заедно, тоест това, което наричам езикови практики. Когато сме загрижени какво правят хората заедно, нашето любопитство е насочено към развиването на определени модели – по-скоро внимателни и отзивчиви, вместо в традиционната, експертна позиция на знаене, че определени действия (съдържание) са правилни или грешни, добри или лоши, етични или неетични. Тук ясно се вижда разликата, че в рамките на традиционния мироглед акцентът е върху експертните знания – това, което терапевтът знае за терапевтичния процес, психичните и отношенчески аспекти на битието и т.н. Добрият клиницист знае, че определени поведения или изразявания, насочват към определена диагноза. В рамките на постмодерния /конструктивистки/ светоглед обаче, професионалистът не се позиционира като „знаещ професионалист“, а като човек, който е любопитен как се развива житейският свят на клиента. Разликата отново е внимание към процеса, а не към съдържанието или продукта.


От професионална етика към етика на дискурсивен потенциал


Конструкционистката позиция прегръща различието. Разнообразието е отправната точка за всяка ангажираност. Ние приемаме различието и промяната, вместо да търсим общност и стабилност, както правят традиционните психотерапевтични модели. Конструкционистът признава множеството и противоречиви морални модели, с които се сблъскваме ежедневно. Едва ли е възможно да мине дори ден без да се изправим срещу морална опозиция, да не говорим за значителни различия в моралната позиция. Всички действаме в рамките на моралните порядки всеки път, когато убеждаваме себе си или другите в „целесъобразността“ или „необходимостта“ на дадено действие или набор от действия; думи, които често се чуват в защита на това, как работим по определен начин с даден клиент. Затова не е необходимо да оставяме въпроса за морала в ръцете на етиците или философите. По-скоро изследването на различни морални модели трябва да бъде фокус за всички нас, доколкото всеки морал се изгражда в нашето ежедневно взаимодействие един с друг – и терапевтът, и клиентът са голяма част от този ежедневен поток.


С нашите истории и в нашите взаимодействия с другите, ние създаваме нашите светове. Моралните порядки, в рамките на които живеем, са продукти възникващи в потока от ежедневно свързване, който винаги е разположен исторически и културално в рамките на това, което познаваме като доминантни дискурси. Доминантните дискурси са онези начини на разбиране /вярвания/, които се приемат за даденост като „истински“ или правилни” и те до голяма степен остават неоспорими. И все пак, тъй като, какво една общност приема за даденост, като истина, вероятно ще се различава от това, което друга общност приема за вярно, възможността някой да реагира по различен начин на нашите действия, винаги съществува. За тази цел моралният характер на ежедневния живот се основава на вероятното качество на нашите ангажирания в разговори, формулирани, такива, каквито са в рамките на доминантните им дискурси, за правилно и грешно, и следователно тези ангажирания – тези интерактивни процеси – се превръщат по необходимост във фокус на вниманието. По ирония на съдбата, в традиционната психотерапия нашите ситуирани ангажирания увековечават и реконструират много доминантни дискурси (като дискурс, който казва, че диагнозата е етична), чрез които се чувстваме подредени.


Това не е маловажен момент. Като терапевти ние сме принудени, в рамките на конструктивистката ориентация, да разпознаем начините, по които нашите собствени „етични“ действията се определят от и определят, приетото за даденост разбиране за това какво е професионално етично. Опитът ми тук не е да споря, дали определени практики или възгледи са правилни или грешни, а да отворя пространство за колективно съобразяване, чии интереси се вземат предвид, когато действаме без колебание в съответствие с универсализираната професионална етика (т.е. доминантния дискурс). Ако смятаме, че клиентът представлява опасност за семейство си, извеждането му от семейния контекст помага ли за облекчаване или влошава проблема? Когато даваме медикамент на клиент, който е диагностициран с депресия, на клиента ли помагаме или на неговия работодател? Диагнозата ADHD за малко дете помага на него, или на преуморените родители и учители? Предизвикателни въпроси, пред които се изправяме и констукционистката, чувствителна към отношенията етика не ни дава „правилния“ отговор. По-скоро, етиката на отношенческа отговорност ни въоръжава с рефлексивен речник, за да задаваме въпроси, относно тези приети за даденост истини (т.е. доминантни дискурси).


Етиката на психотерапията, в рамките на конструктивистката позиция, е изследване на това, какво хората (терапевт и клиент) правят заедно и какво техното правене-заедно произвежда. Тези дейности винаги са локално и исторически позиционирани. Това временно измества фокуса от „правилността“ или „здравето“ на клиента върху разглеждане на условията и ресурсите, които осигуряват кохерентност, така че да се позволи възникването на алтернативни разбирания. По този начин, приетият за даденост дискурс – в този случай, патологията и дефицитът е отправено предизвикателство. Ние създаваме смисъл през нашите координирани дейности с другите. По този начин нашата организация насочва вниманието ни, за разлика от прилагането на деконтекстуализирани модели, теории или техники.


Припомнете си, че за конструктивистите, езиковите практики (всички въплътени дейности, в които хората участват) са в центъра на вниманието. В нашите дейности с другите, създаваме световете, в които живеем. Следователно не е изненадващо, че в терапията ние сме фокусирани върху това, как конкретен дискурс ограничава или потенциира различни форми на действие и, следователно, различни реалности. Това е освобождаваща позиция, защото когато станем любопитни, за разлика от осъждането, за това как хората се ангажират един с друг, ние отваряме себе си към разглеждането на алтернативи. Тази особеност е често свързана с конструктивисткия фокус върху несигурността. Вниманието към езиковите практики ни поставя в рефлексивна връзка със собствените ни действия, както и с тези на другите. Готови сме да попитаме: „По какъв друг начин мога да поканя този клиент да създаде история за трансформация?“ “Как тя ме кани ме да легитимирам/трансформирам/предизвикам нейната история?“ “Какви други гласове използва тя сега?“ „Какви други гласове бих могла аз да използвам?“ и така нататък.


Терапевтичната етика на отговорността към отношенията не е по-добрата позиция, която можеш да заемеш в психотерапевтичен контекст. Това не е техника. По-скоро е ориентация към един терапевтичен процес, който привилегирова това, което се случва в разговора, в интерактивния момент. Фокусът е върху диалогичните процеси, не върху хора, ситуации или проблеми в частност. Това е значителна разлика, защото може да се позиционира във всеки метод на терапия, като потенциален ресурс. Поведенчески, когнитивни, психоаналитични, наративни, фокусирани върху решения, и др. методи, са потенциално приложими и генеративни при взаимоотношенческо ангажиране с клиентите. Това е така, защото на всички модели, теории и методи се гледа, като на дискурсивни опции, за разлика от научно тестваните начини за откриване или описване различни аспекти на човека или света (т.е. реалността).

 

 

Теориите и техниките като дискурсивни опции


Всеки конкретен дискурс (или в този случай всяка конкретна теория или модел се превръща в потенциален ресурс за трансформация, а не в инструмент, който ще предизвика (причини) трансформация. Въпросът какво е терапевтично (и следователно етично) остава отворен и неопределен, точно като разговор. Използването на метафората за терапията, като разговорен процес предполага, че, както при обикновения разговор, никога не можем да сме сигурни къде ще стигнем. Никога не мога напълно да предвидя следващия ход на другия и следователно потенциал за придвижване в нови посоки, генерирайки нови заключения и възможности (и ограничения) винаги присъства. Това, което можем да направим обаче, е да останем внимателни към ресурсите за разговор, които избираме и към това, кои от тях могат да бъдат полезни алтернативи. Важно е да подчертаем, че (1) в конструкционистката практика, ние не правим  опит да действаме по специален начин – освен оставайки отзивчиви към интерактивния момент, (2) ставаме отношенчески ангажирани чрез фокусиране на вниманието върху процесите на взаимодействие на всички участващи (а не върху лица, обекти, проблеми или конкретни стратегии), и (3) не можем да „знаем“ предварително, какви форми на релационна ангажираност (какви специфични действия) ще допринесат за терапевтична промяна.


Тази последна точка, по-специално, може да бъде много обезпокоителна за мнозина. Но помнете, терапията е като разговорът. Никога не можем да предвидим с точност резултата. Това проблем ли е? Не мисля така. Ако останем внимателни към процеса на свързване, ние ще бъдем внимателни едновременно и към допълнителните гласове, които всички носим (приятели, колеги, семейство, култура и т.н.). Правейки това, вярвам, че е по-вероятно да участваме в изследване, което насърчава множество истории, множество възможности и следователно е потенциал за терапевтична трансформация.


Последици за отношенческата етика на клиничната практика


Етичната практика в контекста на различни и конкуриращи се морални порядки изисква способността да се внасят различни идеи и практики в разговора, по различни начини, които са по-скоро любопитстващи, отколкото осъдителни. Така се отваря възможност за координация между множество и конкуриращи се морални порядки. Етичната практика също така приканва участниците да се отклонят от своите добре отрепетирани описания на проблемите и вместо това, да изследват множеството възможни гласове, които вече държат, но пренебрегват, в полза на добре координирани ритуали изработени с другите.


Изборът на теория или техника като практически вариант за действие (за разлика от „правилния“ начин) подобрява способността ни да бъдем отношенчески ангажирани с клиентите. Ставаме чувствителни към техните истории, както и към нашите собствени, по начини, които ни позволяват да бъдем отзивчиви и следователно отговорни в отношенията. Има много начини, чрез които бихме могли практически да постигнем такава отзивчивост. Бих искала да идентифицирам пет отношенчески позиции, които биха могли да фокусират вниманието към етичния начин, противопоставено на по-традиционния фокус върху правилните методи, техники или прилагане на абстрактни теоретични концепции. Обичам да се позовавам на тези позиции като ресурси за действие. Те са ресурси или форми на практика които ръководят нашата терапевтична работа. Със сигурност могат да се добавят още много към списъка. Помислете как всеки може да бъде полезен, подхождайки към терапевтичния процес като към отношенчески отговорна дейност и по този начин, изграждайки потенциал за релационно разбиране на клиничната етика.


  1. Избягване на говоренето от абстрактна позиция.
Когато се сблъскаме с различие или това, което бихме могли да видим като патология, най-често прибягваме до експертни съвети. Тези съвети обаче, обикновено са абстрактни. Воюващите принципи – „правилно“ и „грешно“ повдигат въпроса: чии стандарти използваме? Ако приемаме, че ценностите, вярванията и реалностите са изградени в координация на взаимоотношения, можем да очакваме нещо различно – и често недостатъчно – ценностите и вярванията присъстват във всеки терапевтичен разговор. Поканването на човек да разкаже история за това кой в живота му е повлиял да почита и цени определени вярвания и практики, не кара проблема да изчезне, но значително променя природата на терапевтичния разговор и естеството на връзката. Чрез избягване дискурса на абстракциите ( правилно/ грешно, добро/ лошо, здравословно/ нездравословно), терапевтът може да влезе в позиция на генеративно любопитство където възникват нови форми на разбиране. Уникалния разказ на клиента е привилегирован, като по този начин отваря място за различен разказ, различна обосновка, различна история. Терапевтът е много по-добре оборудван да продължи терапевтичния разговор с това разбиране.


2. Себерефлексивно и отношенчески рефлексивно питане.

Това е  опит да поддържаме съмнение относно собствената си позиция на сигурност. Можем да извикаме вътрешния си глас на скептицизъм относно собствените ни твърди вярвания. Могали да бъда сигурен, че няма абсолютно никакъв друг начин да погледна на тази ситуация? Можем също да извикаме гласа на приятел, колега или ментор. Как майка ми, мой колега, мой приятелбиха мислили за това? Това себерефлексивно питане отваря възможност за алтернативни конструкции, като по този начин се трансформира природата на взаимодействието. По същия начин, да спрете и да изследвате как протича взаимодействието с клиента, разпознава, че смисъла, възникнал в конкретен интерактивен момент е съвместен продукт на „ние“, а не на „ти“ или „аз“. Ето какво Джон Бърнам (2005) нарича отношенческа рефлексивност. Така че да попитаме: “Това ли е разговорът, който се надявахте да имаме? Има ли друг начин, по който можем или трябва да направим това? Има ли въпроси, които трябва да ви задам, но Не съм го направил/а?” признава, че имаме само „власт със“, а не „власт над“.


  1. Фокус върху координация на многообразието.
Когато се сблъскаме с предизвикателствата на различието, нашата тенденция е да търсим всякакви средства, чрез които да се придвижим към консенсус. Вместо да подхождате към противоречивите морални модели като към възможност за постигане на консенсус или общо съгласие, клиничният импулс в рамките на отношенческата етика е да координира множество дискурси. Клиницистът е предизвикан да станете любопитен за всички форми на практика и да изследва ценностите и вярванията, които ги пораждат, без да търси универсално съгласие. Можем ли да създаваме диалогични възможности, които приканват щедро слушане, любопитно изследване, и желание за съвместно присъствие?


4. Използване на познатите ни форми на действие в непознат контекст.

Често когато сме заседнали в терапевтичния разговор, усещаме че губим много на ресурси за постигане на ефективен резултат. Може би имаме големи различия в политическите възгледи с нашите клиенти, в избора на начин на живот, в представата за това какво означава да бъдеш успял човек. В тези моменти обръщаме ли се към нашите добре изучени техники? Всъщност не очакват ли нашите клиенти, че терапевтите могат да ги научат на успешни стратегии за промяна? Бих искала да предложа идеята, че научаването на ново стратегии за координиране на конкуриращи се разбирания за света и себе си може да не е необходимо. Може би терапевтите не трябва да се занимават с преподаване на „нови“ умения на клиентите. Грегъри Бейтсън говори за „разлика, която прави разликата” (1972, стр. 272) и Том Андерсен вижда тази разлика като въвеждане на „нещо необичайно, но не твърде необичайно“ (Andersen, 1991, p. 33). Тук предлагам вариант на тази тема.


Всички ние носим със себе си много гласове, много различни мнения, възгледи и нагласи – дори по една и съща тема. Тези гласове представляват натрупването на нашите взаимоотношения (реални, въображаеми и виртуални). На практика ние носим остатъци от много други в нас; ние съдържаме множество (McNamee и Герген, 1999). И все пак повечето от нашите действия, заедно с позициите, които заемаме в разговори, са едноизмерни. Те представляват само малък сегмент от всичко, което можем да направим и кажем. Предизвикателството е да използваме тези други гласове, тези разговорни ресурси, които са познати в един набор от връзки и ситуации, но не и в други. По този начин постигаме нещо необичайно.


 Използването на познати ресурси в контексти, в които не ги използваме обичайно, ни кани в нови форми на ангажираност с другите. Ако мислим за всички наши действия като покани към различни релационни конструкции, можем да се съсредоточим върху това, как използването на конкретни ресурси поканва определени реакции в едни взаимоотношения и различни отговори и конструкции в други. Всички те, представляват различни опити за постигане на координирано зачитане на спецификата на дадена връзка и ситуация. Ако можем да насърчим себе си (и другите) да черпим широко от разговорните ресурси, които са вече познати, може би можем да действаме по начини, които са достатъчно различни за да поканим другите в нещо отвъд стария, нежелан модел. До степента, до която можем да поканим използването на познатото в непознат контекст, ние координираме различни дискурси. Това, което избягваме, е избор на един дискурс за правилен, а друг за грешен. Вярвам, че използването на старото в нов контекст, е плодородна почва, в която да се създава отношенческа етика в психотерапията.


  1. Фокусиране върху бъдещето.
Ако разгледаме разговора за решаване на проблеми – доминиращ дискурс на психотерапията – ще забележим, че голяма част от това, което смятаме, че „трябва“ да правим, докато се опитваме да разрешим проблеми и преговаряме за конкуриращи се морални модели, е фокусирано върху миналото. Ние изследваме историята и развитието на проблема. Кога започна проблемът? Колко дълго това е било трудност? Как участниците разбират (осмислят) проблема? Каква според тях е причината за конкуриращите се вярвания за този проблем? Какво казват другите за това? Какво са направили участващите, за да опитат да решат този проблем? Въпросите, които задаваме, насочват разговора ни към миналото, както и очакванията на всички участници (т.е. ако не говорим за причините за проблема, никога няма да го разрешим).


С такъв акцент върху тези въпроси, ориентирани към миналото, има малко пространство да си представим бъдещето. Потенциалът да се „утаи“ миналото, да се материализира историята и по този начин да стане статична и неизменна е огромен. Вероятно логиката, присъща на фокуса върху миналото е важна. Като се фокусира върху това, което вече се е случило, ние несъзнателно придаваме достоверност на причинно-следствените модели, които са отличителен белег на модернистичната наука. Ние привилегироваме логиката, която твърди че това, което е било преди, причинява това, което следва.


Не искам да споря за връзката между минало, настояще и бъдеще. Просто искам да повдигна въпроса за разказването. Миналото е винаги история. И всички знаем, че има много начини да се разкаже историята. Не само ние таим много гласове, всеки с различен набор от възможни разкази, но другите, участващи в същата „история“, е много вероятно да я разкажат по различен начин. По този начин причинно-следствената връзка между миналото и настоящето (и подразбиращото се бъдеще) ще бъде различна, подчертаваща различни характеристики и патологизирайки или утвърждавайки различни аспекти, в зависимост от това коя история е привилегирована.


Една от причините, поради която ориентираният към бъдещето дискурс може да подобри координацията на конкуриращи се светогледи е, защото всички разбираме, че все още не сме познали бъдещето. Все още не сме го въплътили. И по този начин, до степента, в която се ангажираме с други (нашите клиенти) в разговор за бъдещето, ние наблягаме на отношенческото изграждане на нашите светове. Изработваме заедно реалността, в която можем да влезем съвместно.


 Това не означава, че говоренето за миналото е погрешно или емблематично за опростенческите възгледи за психотерапията. Предлагам колаборация, ситуирана в създаването на възможности и един от начините за постигане на това, е ориентиран към бъдещето дискурс. В разговора за въображаемо бъдеще, ние приканваме да се координират много конвергентни и дивергентни разбирания за миналото и настоящето. Отново, тази форма на отношенческа ангажираност води към координирано зачитане на многообразието и различието.


Провокативният проблем за психотерапията, “поставен на масата”


В епоха, в която „етичното“ често се приравнява на „законно“, трябва да се запитаме какво предлага на психотерапията отношенчески отговорната етика. Направените по-горе предложения позволяват ли на терапевтите да „вършат правилните неща?“ „Правилното“ еквивалент ли е на “законното”? Когато фокусът ни е поставен само върху действията извън контекст, на индивиди извън контекст, възможността да действаме етично намалява – въпреки че вероятността да действаме законно би могла да се увеличи. Изправени сме пред въпроса къде терапевтът поставя своя приоритет. Приоритет ли е  помагането на клиента или действаме по начини, които не разстройват доминиращите (често супресивни) дискурси, които допринасят за трудностите на нашите клиенти? Ако сме изправени пред малтретиране или самонараняващо поведение, можем ли да бъдем напълно сигурни, че действаме етично, когато отделяме членовете на семейството, институционализираме или насочваме клиентите към програми за специализирано лечение? Сещам се за една история, разказана от моя колега Ралф Кели (лична комуникация). Като консултант, Ралф бил поканен да помогне на приют за жени да увеличават потенциала си за привличане на малтретирани жени и техните деца към програмите на приюта. Персоналът се сблъсквал с дългогодишен проблем – жените идвали в приюта, но след попълване на съответните документи и провеждане на първоначално интервю, намирали извинения да си тръгнат. Ралф поискал да види въпросника, който жените трябвало да попълнят. Това, което той забелязал, било, че всички зададени във формуляра за прием въпроси, , карали жените да се чувстват провалени. Те били питани колко често са били малтретирани, кога имало вероятност злоупотребата да се случи, колко дълго време е продължавала и така нататък. Наблюдението на Ралф било, че докато тези жени попълвали въпросника, те се чувствали унижени от това, което изглеждало като техния „избор“ на партньор в отношенията. Въпросникът ги поканвал (макар и несъзнателно) да се почувстват така, сякаш „заслужават“  насилието, тъй като са твърде слаби или твърде недостатъчни, за да спрат злоупотребата. Простото предложение на Ралф беше, да се промени формата за прием, като се проектират въпроси, които позволяват на тези жени да говорят за силата, която са събрали, за да дойдат в приюта, моменти в техните насилствени връзки, когато са избягали успешно злоупотреба и така нататък.


Това са видовете критични ангажименти, които приканват към релационна етика – някой, който е респонзивен към другия и по този начин, отваря пространство за генерирането на нови ресурси за действие. В традиционната психотерапия работата на терапевта е да предлага нови форми на действие на клиентите. В постмодерната отношенческа психотерапия, работата на терапевта е да създаде условия, при които и клиент, и терапевт могат да се „изненадват“ с ресурсите за действие, които може би вече са налични на разположение. Както бе споменато по-горе, релационната етика има повече общо с използването на познатото в непознат контекст, отколкото с очакването някой да приеме изцяло нов начин на съществуване.


Провокативният проблем на масата на психотерапията


Предизвикателството, пред което сме изправени в психотерапията, е предизвикателството да се случва разговор. За да поддържаме разговора, ние се свързваме с другите по начини, които са, както казва Рорти, „по-хуманни, просветляващи, и уважителни (Rorty, 1979, p. 394). Опитах се да изразя, че терапията като социално конструирана, не може да бъде приравнена с картина на терапевт и клиент, създаващи смисъл по някакъв универсален, обективен стандарт. Социалният конструкт се базира върху важната идея за ангажирана свързаност. Всички сме отговорни не само пред тези, с които участваме в терапевтичен контекст, но също така сме релационно отговорни към безброй други в нашите професионални, лични, културни и глобални общности.


Накратко, позволете ми да прегледам какво виждам като конкретни проблеми, които трябва да разгледаме за да осигурим отговорна и етична клинична практика. Първо, социалният конструкционизъм, със своя релационен фокус, представлява предизвикателство за традиционните представи за експертни знания и професионална неутралност. Не, че кострукционистите не признават опита или авторитета. Те по-скоро поставят въпроса за безспорната презумпция, че терапевтът трябва да бъде авторитет (само ако терапевтът е в  позицията на авторитет или експерт) може да се постигне психотерапевтичен успех). Мисля, че задачата е координация между терапевт, клиент и по-широката общност, в която работят. Тази координация може да включва разговор за проблем, диагноза и авторитетна позиция, заемана от терапевта. Също така е вероятно това да изисква от терапевта да приеме позиция на равноправен събеседник, който не знае със сигурност как да разбере или осмисли проблема на клиента. Освен това може да включва разговор за възможности, потенциали, идеали и т.н. Въпросът е, че от конструктивистка позиция не можем да знаем предварително каква ще бъде най-генеративната терапевтична връзка за даден клиент.

 

Второ, конструктивизмът повдига въпроса за фокуса. Традиционната терапия се фокусира върху миналото, за да разбере настоящето. Терапията информирана от конструктивистката чувствителност, поставя фокус върху процеса на свързване или, казано иначе, интерактивният момент – миналото, настоящето и бъдещето, каквито са разказани в настоящето. За тази цел, вместо да се опитва да осигури на клиентите нови ресурси за действие, терапията се опитва да помогне на клиентите да използват разговорни ресурси, които вече имат, в нови и необичайни разговорени полета. Освен това терапевтичният разговор може да се фокусира върху бъдещето, както и върху дискурса за идеала.


И накрая, има разлика между игнорирането на миналото (както е разказано) и оценяването на разбиранията на участниците за миналото като последователни, рационални и легитимни. С внимание към интерактивния момент, се получава объркване как един терапевт да уважи желанието или не желанието на клиента да се фокусира върху миналото. Говоренето за миналото винаги се случва в настоящето. За конструкционистите,  основание за говорене за миналото не е да се търсят причините за проблема на клиента. Миналото се обсъжда само дотолкова доколкото клиентът намира уместно в разказването на своята история. И когато това стане, всъщност има значение за клиента, терапевтът, който вижда психотерапията като процес на социално изграждане да изследва преминаването от ценностите на миналото (уважение към миналото) към генеративно бъдеще.


Какво означава това за психотерапевта?

Несигурността, която се свързва с конструктивистката философска позиция е тази, която кани разнообразието и по този начин кани както терапевти, така и клиенти да поставят под въпрос техните твърдения и да изследват алтернативни ресурси за лична, отношенческа и социална трансформация. Можем да наречем това генеративна несигурност, термин, който според мен отразява идеята на Витгенщайн за де-контекстуализирана етика, когато твърди: „Ясно е, че етиката не може да бъде формулирана“. Генеративната несигурност позиционира терапевта и клиента в терапевтична връзка, респонзивна на интерактивния момент. Терапевтът е партньор в разговора и като такъв е свободен да се движи във връзката по начини, които подобряват възможностите както на терапевта, така и на клиента да се възползват от широк спектър от ресурси. Терапевтът не е натоварен да бъде „прав“, а да бъде присъстващ и отзивчив. Терапевтът и клиентът стават отговорни един към друг. Все пак отговорност, присъствие и отзивчивост един към друг не са достатъчни. Нашите разговори в психотерапевтичен контекст могат да бъдат по-полезни, ако са насочени върху трансформация на общността. Как и можем ли ние, като психотерапевти, да поканим клиентите в подобни взаимоотношения, които ефективно трансформират нашите начини на общуване и живеене заедно? За тази цел социалния конструкционизъм предлага идеята, че клиничната етика се разпростира далеч отвъд връзката терапевт-клиент.

Източник:
Sheila McNamee (2009),
 “Postmodern Psychotherapeutic Ethics: Relational Responsibility in Practice”, Human Systems: The Journal of Therapy, Consultation & Training

 

 

0

Professional

Естетична основа за фамилна терапия – Част 1


Превод на Глава V на книгата на Bradford P. Keeney “Aesthetics of  Change”


“Вярвам, че всяко действие, ако изобщо бива планирано,
трябва да бъде планирано на естетична основа”
(Грегъри Бейтсън)



СЪЗНАТЕЛНО НАМЕРЕНИЕ 

(Conscious purpose, по термина на Бейтсън, бел. пр.) 


Съзнателното намерение със своя стремеж да достигне специфична цел, не може да вземе предвид цялостните екологичен контексти. За съжаление, това ограничение често води до кибернетични накъсвания: например, съзнателното намерение на клиента да “контролира” симптоматичното поведение структурира симетрична битка между ума и тялото. 


Патологията възниква от изкривявания в епистемологията вкоренени в съзнателния порядък на ума. Съзнанието прави трансформации или модели на едни по-цялостни рекурсивни процеси. Вместо да мислим за съзнателните трансформации като за приблизителни модели на един по-всеобхватен рекурсивен патерн, правим грешката да вярваме, че този съзнателен приблизителен модел е пълен изоморф на това, с което се занимаваме. 


Съзнателният ум, например, може да моделира рекурсивен процес в термините на линейна структура. Понякога това може да е полезно, примерно ако искаме да проектираме тенис корт в нашата ливада. В други случаи, приблизителността е опасна. В тези случаи нашето взаимодействие със системата, базирано на непълен модел на тази система, заплашва нейната организация. Конструирайки линейна структура, ние съзнателно се стремим да изберем или максимизиране, или минимизиране на променливи в нашия свят, водещи до екологично накъсване и патология. Например, ако си представяме недостиг на гориво, ние просто започваме да дълбаем повече въглищни мини и петролни кладенци. Начинът, по който тези природни ресурси са част от взаимосвързана екология често бива игнориран. По същия начин, минимизираме вредителите чрез инсектициди с цел да максимизираме добива. Рекурсивната природа на кибернетичната система започва да ни преследва вбъдеще, когато открием отрова в собствените си тела.


Същият аргумент, касаещ съзнателното намерение се отнася до промяната в терапията. По същия начин можем да бъдем критични към подходи в терапията, които акцентират върху цел, контрол и техника. Примерно, има увеличващ се брой подходи, акцентиращи върху техниките. Те се опитват да извлекат от изкуството на Милтън Ериксън нещо като “рецептурник” как се прави терапия. Във връзка с терапията “по рецепта”, Бейтсън (цитиран в Keeney, 1977) казва, че “Милтън Ериксън работи в плетеницата на комплексността, докато те се опитват да приложат трик откъснато от комплексността. Този откъснат трик, следователно, върви противоположно на цялото и помага да се увековечи илюзията за власт”.

 

Може би трябва да гледаме на всяка “шапка с трикове” за лекуване или превенция на патология като екологично опасна, потенциално водеща до проблеми от по-висок порядък. Една алтернативна позиция е да се контекстуализират техниките на терапия като част от една по-всеобхватна естетична основа. От тази перспектива, проблеми възникват само когато нашата техника не е адекватно “опитомена” от по-високия порядък на кибернетичния процес. Както го обяснява Bateson (1972): 



Чистата целенасочена рационалност, неподпомогната от такива феномени като изкуство, религия, сън и други подобни, е неизбежно патогенна и разрушителна за живота; … нейната вирулентност произтича конкретно от обстоятелството, че животът зависи от взаимосвързани вериги на евентуалности, докато съзнанието, водено от човешкото намерение, може да види само къси дъги от такива вериги. (p.146) 



Този възглед предполага, че патологията може да бъде поддържана от терапевтите, които работят без естетична ориентация. Терапевт, който вижда себе си като еднопосочен властови агент, работи с частични дъги от [циркулярни] кибернетични системи. Такава позиция застрашава рекурсивно структурирания биологичен свят, в който живеем. Единствено мъдростта, “усещането или разпознаването на факта на циркулярността” (Bateson, 1972) може безопасно и ефективно да борави с екосистеми. 


Bateson (1972) смята, че медицинската наука е пример как работи неподпомогнатото съзнание. 



Лекарите имат цел: да излекуват нещо. Техните изследователски усилия, следователно, са фокусирани (тъй като вниманието фокусира съзнанието) върху къси линии на каузалност, които те могат да манипулират със средствата на лекарствата и други интервенции, да коригират повече или по-малко специфични и идентифицируеми състояния или симптоми. Винаги, когато се открие ефективен “лек” за нещо, изследванията в тази област спират и вниманието се насочва другаде. Ние днес можем да предотвратим полиомиелита, но никой не знае повече за системните аспекти на това интересно заболяване. Изследванията в тази област са спрели или в най-добрия случай са ограничени до подобряване на ваксините. 

Да имаме “торба с трикове” за лечение или превенция на списък от заболявания не ни дава никаква по-цялостна мъдрост. Екологията и популационната динамика на видовете е нарушена, бактериите са резистентни към антибиотици, връзката между майката и новороденото бебе е почти разрушена и т.н. 



Отново, стратегиите на интервенции, които не зачитат напълно екологията на проблемите, които се опитват да променят, ще посеят патология от по-висок порядък в системата. Следователно, ние сме отговорни да контекстуализираме нашите техники независимо дали принадлежат към медицината, образованието, инженерството или психотерапията.  Естетичната основа за нашите интервенции изисква техниката да бъде адекватно сдвоена с по-висок порядък на психичния процес, което означава несъзнавания порядък на ума. 


Ние предполагаме, че несъзнавания и съзнателния порядък на ума са свързани в рекурсивно взаимоотношение.  В по-широк смисъл, смятаме, че разнообразни научни дисциплини от невропсихология до психотерапия стигат до заключението, че биологичният свят е организиран в рекурсивни структури, независимо дали говорим за клетъчна активност, телесен метаболизъм, емоционален живот или междуличностни взаимоотношения. За да можем да разберем биологичните патологии се изисква да знаем как биват изкривени епистемологичните предпоставки на рекурсивните отношения – как бива изкривено това, което можем да наречем “биологични вечни истини”.   


Изкривявания възникват, когато съзнателните трансформации на несъзнателния процес не подлежат на последваща корекция от несъзнателния процес. Тази гледна точка не предполага, че съзнателният ум трябва да бъде обвиняван за патологията; по подобен начин несъзнателният процес не е коренът на нашия проблем. Патологията възниква, когато съзнателният и несъзнателният порядък на ума не са свързани рекурсивно като части от една самокоригираща се обратна връзка. 


Ние сме свободни съзнателно да конструираме линейни приближения на рекурсивните процеси, стига несъзнателният порядък на ума да може да коригира злоупотреба или неразбиране на тези непълни модели. Така съзнателно планираната терапевтична стратегия трябва да бъде обект на корекция от по-висок порядък. Накратко, естетичната основа за терапия възниква тогава, когато съзнателният и несъзнателният порядък на ума предоставят самокоригираща обратна връзка. 


За съжаление, познанието за кибернетиката и екологията може да не помогне да се облекчат грешките на съзнателното намерение. Необходимо е съзнателното познание и по-високият порядък на психичния процес да бъдат свързани в постоянна обратна връзка. Един от начините за постигане на тази връзка е да се развие уважение към екологията, както го описва Rappaport (1974): 



Може да се твърди, че повишеното познаване на екосистемите води до намалено уважение към тях и, по този начин, води до това, хората да са виновни и, впоследствие, наказани за това, което може да се нарече екологично високомерие. Може би това е така, защото познанието никога няма да може да замени уважението в отношенията на човека с екологичните системи…(p. 59) 



Тази идея е допълнително илюстрирана от история за конференция, организирана за хора, които са експерти по конференции. Както разказва Bateson (1979b): 


Всеки, който е експерт в провеждането на конференции, знае, че първата част от вашата конференция винаги ще бъде пропиляна в глупости – его ценности, установяване на позиции около масата, обсъждане на стайната температура и т.н. Приблизително по средата хората осъзнават, че не стигат доникъде и започват да работят. Хората на тази конференция на професионални организатори на конференции знаеха този факт и следователно не се притесняваха, че първата половина от тяхната конференция е пропиляна. Предполагаха, че по-късно ще започнат продуктивна работа. За съжаление, необходимо условие за по-нататъшната ви продуктивност е да се тревожите по време на фазата, в която не казвате нищо съществено. На тази конференция те продължиха да говорят глупости до самия край на конференцията – защото това така и не ги разтревожи. 



Съзнателното познание за рекурсивния характер на екосистемите не поражда непременно мъдрост. Уважението към екологията обаче е друг ред на познание. Кибернетичната епистемология предполага, че уважението към екосистемите следва естествено, когато терапевтът вижда себе си и се държи като част от по-всеобхватна психична система. Като преживяване, тази форма на уважение включва осъзнаването, че всяко конкретно чувство, възприятие или идея винаги е фрагмент от цялата система или контекста, който го въплъщава. 



ИЗКУСТВО И ЗАНАЯТ


Терапевтът може да бъде описан като артист или като занаятчия. Тези, които изключително практикуват, преподават и ценят определени набори от умения и техники, се характеризират като „занаятчии“ или „техници“. Тези терапевти понякога намекват, че терапията е аналогична на ремонта на кола или счупен стол, т.е. терапията е занаят, включващ полезни умения – „Ще го поправя“.

За един артист уменията и техниките на терапията са вторични спрямо една по-всеобхватна перспектива. Изкуството се занимава с екологичните последици от даден курс на действие, тъй като е вплетено в цялостен контекст. За един артист практикуването на дадено умение има значение от гледна точка на начина, по който то става част от цялостна екология – личност, социален контекст и свят. 

Както посочва Collingwood (1938/1975), както занаятчиите, така и артистите използват едни и същи умения и техники за конкретна цел, например за изграждането на сграда. Обаче за артиста има разлика, която се простира отвъд съзнателното използване на умения за постигане на предварително замислена цел. Тази разлика се отнася до това, как конкретното произведение е свързано с контекста, от който е част. 


Казано по друг начин, изкуството се занимава с рекурсивната връзка между несъзнателния и съзнателния порядък на психичния процес. Bateson (1972) обобщава това разбиране за изкуството:



Не че изкуството е израз на несъзнаваното, а по-скоро се занимава с връзката между нивата на психичния процес. От едно произведение на изкуството може да е възможно да се анализират някои несъзнателни мисли на артиста, но аз вярвам, че например анализът на Фройд на „Богородица на коленете на Света Анна“ на Леонардо пропуска смисъла на цялото упражнение. Артистичното умение е комбинирането на много нива на ума – несъзнателно, съзнателно и външно – за да изрази тяхната комбинация. Не става въпрос за изразяване на едно ниво (p. 464) 



Щом като изкуството включва рекурсивно взаимоотношение между различни порядъци на ума, то може да коригира ограничения възглед предложен от “неподкрепеното съзнание”. Както предлага Bateson (1972), изкуството може да има “позитивна функция в поддържането на това, което наричам мъдрост, т.е. в коригиране на твърде целевият възглед за живота, и да направи този възглед по-системен . . . ” (p . 147) . 


Когато изкуството се разглежда като мост между части от ума, ясно е, че артистът се позовава на рекурсивна връзка между така нареченото ляво и дясно мислене на мозъка. В случай на изкуство в Дзен будизма, ученикът избира дисциплина, която да овладее, като стрелба с лък, калиграфия или сервиране на чай. Техниката на обучение протича чрез ежедневна практика на определени компоненти на уменията. Всяко съзнателно внимание към “личностното израстване” или “просветлението” на ученика, което отвлича вниманието от ученето на техниката, се отхвърля бързо. Докато овладява техническите умения, ученикът също получава преживелищна дилема – коан. Тази „невъзможна загадка“ помага да се намали всяко погрешно чувство на гордост, което може да възникне при овладяването на техниката. Казано на западен език, егото на ученика се държи под контрол. По-точно, дуализмите биват обуздани – човек не приписва майсторството на себе си, а на по-всеобхватен контекст, от който азът е част. Общият ефект е, че техниката на Дзен ученика е организирана като допълваща част в една по-широка екосистема. 


По същия начин изкуството, независимо дали в терапията или в концертна зала, изисква мислене както на лявата, така и на дясната хемисфера. Това ни напомня преди всичко, че изкуството винаги включва техника. Човек никога не може да свири музика, освен ако преди това не е усвоена някаква форма на техника. Всеки опит да бъдеш в контекста на изкуството, без да си научил достатъчно техника, може да доведе само до свободно-асоциативна бъркотия. В терапията „преживелищните подходи“ понякога се тълкуват като означаващи избликване на несъзнателен процес. Това не е изкуство. В същото време акцентът върху техниката без оглед на по-всеобхватните естетически модели води до механично, стерилно изпълнение. Такъв е случаят със “стратегическите подходи”, които могат да пренебрегнат всяка естетическа основа и да се съсредоточат върху целенасочена, подобна на шах пунктуация на терапевтичната игра. Това също не е изкуство. Изкуството възниква, когато главата и сърцето стават части от кибернетична система, способна на екологична самокорекция. 



ПРАКТИКА


Всеки от нас избира или приема контекста, в който се състои животът ни. Промяната в контекста води до промяна на нашите навици на действие и преживяване. Например, студент по биология търпеливо ще изучава математика и природни науки, докато накрая частите информация започнат да се сливат в смислени патерни. Изведнъж той може да се пробуди и открие, че се превръща в биолог. По същия начин студентът по музика ще се дисциплинира да практикува упражнения, които може да изглеждат тривиални, докато радостта от това да бъдеш „музикант“ най-накрая се развие. Посвещаването на  дисциплината, както контекстът предписва, е избор, който прави разликата.

По същия начин терапевтът трябва да практикува и да чака търпеливо, за да постигне епистемологично преобразувание. Природата на „практиката“ е допълнително осветлена в разказа на Бейтсън за едно интервю (Bateson & Brown, 1975): 



Веднъж интервюирах едно японско момиче през войната за уважението в семейството. Тя описваше какво се случва когато бащата се прибере вкъщи от работа. Задавах въпроси и всичко беше така красиво описано в детайли, разказът течеше така красиво. И тогава тя каза “Но в Япония ние не уважаваме бащата” “Чакай малко, какво ми казваш сега?” “Ами виж, ние практикуваме уважение към бащата” “Защо правите това?” “В случай, че трябва да уважаваме някого.” 

Сега, шегата в това е, че японската идея за практика е различна от западната идея за практика. Западняците се смеят повече или по-малко, когато чуят това. Ние практикуваме, за да придобием умение, което след това е инструмент – при което аз, непроменен, сега имам нов инструмент, и това е всичко. Източният възглед е, че практикувате, за да промените себе си. Вие инкорпорирате практикуваната дисциплина в себе си и излизате от практиката като различен човек. Това е цялата теория на Дзен практиката, дзен и стрелба с лък, всички тези неща…


 

Посвещаването на една естетическа основа в терапията изисква да гледаме на терапията като на форма на практика. Подобно на Дзен, терапевтичната практика се превръща в контекст на обучение от по-висок порядък за терапевта.


В класическата си книга Дзен в изкуството на стрелбата с лък (1953/1971) Eugen Herrigel разказва за годините, които е прекарал в Дзен манастир. Това е история за епистемологична промяна и преживяванията, характеризиращи такъв преход. По време на своето Дзен обучение по стрелба с лък Herrigel ясно разбира, че „лъкът и стрелата са само претекст за нещо, което би могло да се случи и без тях, само път към целта, а не самата цел” (стр.22). По същия начин, терапията може да се разглежда като средство за епистемологичната промяна на терапевта. С други думи, терапията, както и стрелбата с лък, е просто контекст за практика. 


През 6-годишното си обучение Herrigel среща периоди на силно объркване в опитите си да овладее Дзен подхода към стрелбата с лък. Отново и отново неговият Учител произнася: „Правилното изкуство е без цел, без намерение! Колкото по-упорито се опитваш да се научиш как да изстреляш стрелата, така че да уцелиш целта, толкова по-малко ще успяваш в това и толкова повече ще се отдалечаваш от изкуството” (стр.51). Контекстът на терапията е сравним: Понякога колкото повече терапевтът се опитва да повлияе на промяната, толкова повече се отклонява от успеха. Предизвикателството е да се научиш да бъдеш търпелив и да чакаш колкото трябва.


Това търпение, или чакане колкото трябва, е метафорично описано от Дзен Учителя на  Herrigel’: 



Всичко е толкова просто. Можете да се поучите от обикновено бамбуково листо какво трябва да се случи. То се огъва все по-надолу под тежестта на снега. Изведнъж снегът се свлича на земята, без листото да се е помръднало. Останете така в точката на най-голямо напрежение, докато изстрелът “падне” от вас. Наистина е така: когато напрежението е изпълнено, изстрелът трябва да “падне”, той трябва да падне от стрелеца като сняг от бамбуково листо, преди стрелецът дори да си го е помислил. (p.71) 


В този интерактивен танц целият патерн на организация, а не съзнателно намерение или цел, предизвиква действието. Обратната връзка в терапията също демонстрира този процес. Тук цял патерн от циклични трансформации предизвиква промяна, а не съзнателното намерение на индивида. Подобно на сняг, падащ от бамбуково листо, проблемната система естествено бива водена до това да “пусне” проблемното си поведение и да се калибрира наново. 

Когато един терапевт е рекурсивно свързан с проблемна система чрез обратна връзка, двамата се превръщат в самокоригираща се кибернетична система. Дзен стрелецът по подобен начин става едно цяло с лъка, стрелата и мишената. В тази система ръката върху лъка е рекурсивно свързана с центъра на мишената. Когато това осъзнаване се постигне в Дзен, се появява друга рекурсивна връзка, „където учителят и ученикът вече не са две личности, а Едно“ (Herrigel, 1953/1971, p. 91). 


Herrigel (1953/1971) завършва своята история със сбогуването с Учителя: 


Трябва да те предупредя само за едно нещо. Ти стана друг човек през тези години. Защото това означава изкуството на стрелбата с лък: дълбоко и всеобхватно състезание на стрелеца със самия себе си. Може би за сега едва го забелязаш, но ще го почувстваш много силно, когато отново се срещнеш с приятели и познати в твоята страна: нещата вече няма да са в хармония както преди. Ще гледаш с други очи и ще мериш с други мерки. И на мен ми се е случвало, случва се на всички, докоснати от духа на това изкуство. 

Когато терапията се разглежда като средство за епистемологична промяна, последиците са идентични. Терапевт, който е част от такъв обучителен контекст, ще преживее своя свят по дълбоко различен начин – ще се е научил да разпознава и конструира патерни, които се свързват помежду си (“patterns that connect” – термин на Бейтсън – бел. пр.).


… to be continued …

Част 2 “Stories: The Royal Road To Epistemology” ще откриете в следващата публикация 

0

Popular

Разводът е част от сложна поредица трансформации. За детето раздялата на родителите може да води до преместване на дома, смяна на детската градина или училището, напускане на квартала/града от детството и, следователно, раздалечаване и загуба на приятели, познати лица, учители, групи. За всеки от родителите може да има промени във финансовото състояние, смяна на местоработата, жилището, града. Преструктурират се връзките в разширеното семейство, приятелския кръг и социалната среда. В някои случаи разводът е придружен или последван от нова партньорска връзка на единия от родителите, а понякога и бременност и ново дете.


Новата реалност постепенно бива интегрирана в ума на детето, а обясненията, които възрастните дават за това какво се случва и какво предстои са от решаващо значение за това дали детското преживяване ще бъде осмислено или ще се превърне в травма. Изследвания от много страни показват, че преживяването на развода има краткосрочни негативни ефекти за много деца. Такива са трудности в общуването с връстници и възрастни, трудности с ученето, разсеяност, отнесеност, повишени здравословни (психосоматични) проблеми, негативен образ за себе си и негативна самооценка. Не при всички деца, но при повечето временно се появяват подобни симптоми, като при добро развитие те отшумяват до 2 години след раздялата. Социално-икономическите фактори имат голямо значение в прехода – напр. в Швеция, където законодателството предвижда добра финансова подкрепа за майки, които ще отглеждат сами децата си, краткосрочните ефекти върху децата биват минимизирани поради две причини: децата остават в същата среда и не прекъсват значими връзки, а целият емоционален климат между бившите парньори не се замърсява от спорове за пари.


В България през последните години се разпространи използването на модела “гнездене” поне за временен период от процеса на развод. При него детето остава в общото жилище и не прекъсва връзки от социалната си среда, а родителите се редуват в грижите. Дългосрочното прилагане на този модел е възможно да затрудни бившите парньори, когато се опитват да преминат на следващ етап в живота си.


Колко добре се адаптират децата към новата реалност до голяма степен зависи от начина, по който родителите им управляват процеса и как чрез обясненията си придават смисъл на промените, на собствените си емоции и на емоциите на детето. Ключови фактори са минимизирането на конфликтите и доброто управление на ритъма на семейния живот на ежедневна база. В практиката често използваме термина „пренаредени“ или “реконструирани” семейства, за да вземем предвид многобройните промени в света на детето на ниво семейство и социална система, които съпътстват раздялата на родителите. Според фамилната терапевтка Gill Gorell Barnes факторите, които могат затруднят прехода за детето включват:


– конфликти и продължаващо насилие между родителите

– тайни за развода или представяне на фалшиви версии, които могат да допринесат за объркването на детето

– влошено психично здраве на родителя, при когото детето живее

– висока тревожност на родителя, при когото детето живее около контакта и грижите на родителя, при когото детето не живее за постоянно


При бившите партньори описаните значими промени в контекста отключват промени в преживяването на себе си, т.е. в идентичността. Хората, които преминават такъв преход, особено тези, които не са били съгласни с решението за развод, често описват усещането си с изрази като “губя себе си” и “целият ми свят се разпада”. В случаите, когато решението за развод не е взето заедно, единият партньор в по-голяма степен е извървял вътрешния си път и е имал възможността да си представил версия на себе си в бъдещето, докато другият се оказва в позиция в живота си без бъдеще или представа за себе си в него. Такова усещане често се асоциира със загуба на смисъл и усещане за безнадеждност. Процесът на преход включва това всеки от партньорите да се отдели от стария контекст и да се локализира в новия докато изгражда нови връзки, нови механизми за адаптация и справяне и нова версия за себе си. Oсновните теми на този преход са свързани със загубата на части от себе си, но едновременно и с развитието на нови страни на личността в прехода от позиция на безпомощност към позиция на ефективност. Част от преживяването може да включва такива аспекти като едновременно “освободен/а от токсична връзка”, но и “депресивен/депресивна поради загубата на близост” “загуба на идентичност като успешен семеен човек”, но и възстановена или новооткрита ефективност като родител, провал и несправяне, но и развитие на необичайни/новооткрити умения, интереси, взаимоотношения на подкрепа. 



*****


“… има дни, когато ми се струва, че цялото това преживяване е зад гърба ми, но има и други дни, особено когато изпратя децата за седмицата при майка им, когато се връщат объркването, гнева, вината, самотата и чувството за провал …”


“… у мен има две паралелни чувства – едното е тъга, свързана с приемато на реалността, че вече сме разделени, и другото – надежда, че не всичко помежду ни е приключило и имаме път един към друг …”


“… когато децата задават въпрос, не съм сигурен/на какъв смислен отговор да дам …”



*****

Практиката показва, че само част от хората съумяват да съ-родителстват хармонично след развода и да се подкрепят взаимно в развиването на родителството си. Има много случаи, в които конфликтите се засилват след развода и се повтарят стари модели на взаимодействие. Партньорите може да останат емоционално ангажирани един с друг по негативен начин, реактивни към емоцията на другия. Има и много случаи на обратния вариант – емоционално скъсване, при което най-често детето загубва връзката си с единия родител. Фамилната терапевтка Gill Gorell Barnes, която провежда дългогодишни и обширни изследвания върху семейства с развод, заедно с детската психотерапевтка Emilia Dowling обобщават три основни групи неразрешени родителски отношения след развода (по-долу ги преразказвам като добавям примери и обяснения от моята практика):



*****

ПРОДЪЛЖАВАЩИ КОНФЛИКТИ – при този вариант разказът за бившия партньор продължава да бъде натоварен с раздразнение, гняв или язвителност. В разказите бившият партньор/ка е описан/а като човекът, който е предал връзката или идеята за семейство, съсипал е връзката с желанието си за контрол или пък е безотговорен и некомпетентен като родител. Както пишат Gill Gorell Barnes и Emilia Dowling,  “доминантните конфликтни разкази (наративи) на двамата родители дисквалифицират детското преживяване. Децата развиват паралелни наративи, за да паснат на наративите на двамата родители. Те преживяват дилема на лоялност. Принципът, който започва да организира тяхното преживяване става “да не разстроя другия родител”. Обикновено този процес завършва в полза на единия родител”. Последното означава, че детето приема едната версия, а емоциите му биват погълнати от емоцията на този родител, чиято версия е то възприело. Де факто, то възприема гнева и обвинението към единия родител, остава лоялно към другия, а неговото собствено преживяване бива отречено и никога не получава разпознаване, назоваване, осмисляне.


Примери от практиката:


с жена на 40 г. обсъждаме преживяването при опита й да напусне връзката. Въпреки че отношенията са били отчуждени и хладни години наред, а нейното чувство – на застой, безсмисленост и “смърт”, тя изпитва висока тревога от това, че го прави. В първите разговори с партньора си успяват да се разберат какво синхронизирано обяснение да дадат на 12-годишната си дъщеря за настъпващата промяна и как тя ще остане да живее с майка си, но почти ежедневно ще може да се вижда баща си. Скоро след това обаче, бащата започва да участва необичайно много повече в ежедневието на дъщерята и да контактува с роднините по линия на жената, а дъщерята започва да задава настойчиво въпрос на майка си кога ще се приберат обратно. Майката започва да чувства, че дъщеря й става обвинителна към нея и съчувстваща на баща си. След години на липсващи разговори в отношенията между партньорите се оформя конфликт.



с мъж на ок. 50 говорим за последната караница с неговия 17-годишен син. Често при подобни ситуации синът изразява гняв и обвинява баща си в незаинтересованост. Бащата и майката са разделени от 10 години. Конфликтите им започват около различията в разбиранията за грижите за дете. Жената чувства коментарите на мъжа като липса на подкрепа и търси подкрепа в своите родители. Колкото по-лоялна е тя към разбиранията на своите родители, толкова повече мъжът чувства, че неговата перспектива е отхвърлена. Той реагира обвинявайки жената за невъзможността й да постави граници с разширеното семейство, тя от своя страна, го обвинява за липсата на подкрепа. Конфликтите ескалират заедно с емоционалното раздалечаване между партньорите и чувството за неразбиране. Мъжът започва да излиза често от вкъщи, а жената все повече да го обвинява в незаинтересованост (версия, която се възпроизвежда в караниците със сина).



Във варианта “продължаващи конфликти” можем да включим и конфликтните разводи, при които продължително време се проиграват предишни модели на ескалация при всяка нова юридическа процедура или при всяка настъпваща промяна в живота на единия или на другия от бившите парньори. Такива разводи понякога се превръщат във враждебни като обикновено има система около партньорите, която подхранва тези процеси (напр. членове на разширеното семейство или адвокати). След враждебен развод бива затруднена адаптацията към нови семейни структури, а децата биват оставени с много разбити, частични, фрагментирани разкази за собственото им преживяване. Така, за тях става трудно да осмислят преживяното и те често пъти възприемат фалшива версия за отношенията. По-късно, като възрастни, когато такива клиенти дойдат на консултация или терапия, чуваме да разказват откъслечни, едностранчиви и неконсистентни истории както за миналото, така и за отношенията и себе си в настоящето.




ЛИПСВАЩИ НАРАТИВИ – Това е вариант, при който бива отречена възможността детето да създаде наратив за случващото се. Настъпва безкомпромисно мълчание – отказ да се говори за преживяването на детето, особено преживяване свързано с другия родител. Детето схваща неизреченото правило-табу върху задаването на въпроси, коментирането и изразяването на чувства, свързани с промяната в живота му. Схваща и неизреченото изискване да се държи съответно на начина, по който говорят и се държат възрастните около него, дори това да не съответства на вътрешното му преживяване – като да се нагоди към “правилната” версия за нещата. Процесът наподобява механизмът на отричане на реалността (denial). Впоследствие възниква разминаване между семантичната памет, която отговаря за вярванията и убежденията, построени на базата на това, което е казано на детето, и епизодичната памет, която се базира на спомени от събития. Детето ще отрече своите собствени възприятие и чувства в полза на “официалната” версия в семейството. Често подобни семейни процеси са свързани с фалшифициране на семейната памет и семейни тайни (около развода, предишни бракове, деца от предишни или следващи бракове и др.). Носителят на тази “официална” версия (наратив) в семейството обикновено е и носител на повече власт и може да определя коя информация за отношенията бива приета и коя отхвърлена като непасваща на основния наратив. Подобни защитни или заблуждаващи/само-заблуждаващи процеси, които родителите (вкл. баби/дядовци) използват, правят неконсистентни чувствата, вниманието, възприятието и паметта, което създава непреодолимо объркване в ума на детето, изопачена представа за взаимоотношенията и празнота в смисъла.



Пример:

Това е обобщен пример от няколко казуса на мъже и жени, които са идвали при мен на консултация или терапия във връзка със страдание, което преживяват в партньорските отношения. Страданието им се състои в постоянно съмнение в себе си “дали отчитам реалността “правилно” или не”, т.е. “нормален ли съм и кое е нормално – това, което аз мисля или това, което партньорът ми казва”, повтарящи се цикли на очаквания парньорът да реагира различно, гняв, страх за връзката и вина за провала ѝ. Разказите включват още висока тревожност и емоционално наводняване, опит “да се държа така, както възприемам, че ако се държа няма да проваля връзката”, т.е. опит за “фалшифициране” на себе си до степен да се “питам кой съм”. Общото, което чувам в сесиите са разкази за миналото с много липсващи периоди и взаимовръзки, “нямам спомен” или “помня само една картина със силно завладяващо чувство на тъга или на страх, че ще се случи нещо страшно”, “нямам представа как майка ми/баща ми са преминали през това”, “чувал/а съм от баба ми някакъв факт, но за това никога не се е говорило в нашето семейство”, “само учех, трябваше да бъда добър ученик/ученичка, за да не ги разстойвам” и т.н.


ВПЛЕТЕНИ ОТНОШЕНИЯ с бившия партньор – Характеризират се с висока тревожност около грижата за детето в контекста на режима за свиждане и възприеман провал в родителската грижа. Последното е свързано с идеята “че съм предаден от другия”, вкл. в родителството. Тук характерни са истории, наситени с упреци, обвинения и продължаващо желание другият да се промени като се ангажира обратно с историята на разказвача, обикновено свързана с някаква тревога около детето. Тревожността около грижата за детето се превръща в “лепило”, което продължава да задържа двойката още неопределено време без партньорите да могат да продължат независими с живота си.


Пример:

В консултация разговаряме с баща на около 40 г. на дъщеря в 1 клас. С бившата си съпруга отглеждат дъщеря си на седмичен график като се редуват. Година след раздялата, когато вече има установен ритъм, детето се справя добре в училище и изглежда жизнено и добре социализирано, бащата започва интензивно да споделя свои притеснения – “дъщеря ми не се разбира с приятелките си, кара се непрекъснато с друго момиче, има момче в класа, което я тормози, не иска да спи сама в стая, троска ми се, когато я питам и искам да разбера повече, а тя се сърди, виждам, че нещо я тревожи…”. На въпроса ми какво се случва, когато поговорят с детето за тези неща, бащата казва “аз я питам дали мама й липсва и тя потвърждава”. На въпроса какво вижда майка й във връзка с тези негови притеснения, той отговаря, че майката намира, че са неоснователни и че това е “защото той не се справя емоционално, а не детето”. На следваща консултация бащата отново споделя тревогата си, че детето вече има нощни страхове, “защото вероятно страда за майка си и ще предложи на майката да посетят детски психолог”. Неговата тревога е повод да заговорим за начина му на родителстване – за силните му страни като родител, но и за трудностите на прехода и риска да влиза в peer-разговори (като между равни) с дъщеря си, което вероятно засилва тревожността на детето, а от там и неговите притеснения, че с детето се случва нещо извънредно, за което трябва да алармира майката. От тук нататък ние можем да говорим за укрепването на ролята му на родител в новия контекст. 



*******

При всеки от тези варианти децата “поемат задачата” да държат конфликта под контрол. Те филтрират информацията от единия родител към другия, “за да опазят мира”. “Да не разстроя единия или другия родител” става организиращ принцип на тяхното собствено преживяване. Усилието може да погълне тяхната психична енергия, което води до временни трудност в концентрацията, ученето, общуването с връстници, както и потискане на собствената гледна точка. Те изпитват дилема на лоялността, а също и стават съпричастни към тъгата и гнева у родителите за това че е застрашена стабилността на семейството. Практиката показва, че има тенденция децата да установяват peer-отношения (като между връстници) с родителя, който е повече сам (който няма подкрепяща среда от роднини, приятели, няма нов партньор), но има много индивидуални разлики и тези процеси не могат да бъдат обобщени. Има и тенденция да стават загрижени за емоционалното състояние и здравето на единия от родителите, когото преживяват като нещастен. В практиката, това, от което се интересуваме са индивидуалните емоционални преживявания на развода при възрастните и децата и различното индивидуално значение, което хората придават на това събитие в живота си.


За системните терапевти въпросът не е дали самият развод или негови аспекти имат вреден ефект, а как предишните модели на споделени проблеми и решения се променят в контекста на раздялата и живота след развода. За децата начинът, по който се задоволяват потребностите им от свързаност и грижа, се променя, но също така се променят и възможностите им за развиване на автономност. Нашите въпросите се фокусират върху разликата преди и след промяната на домакинството: например, кое е по-добре и кое по-зле за теб; какво ти е нужно, за да развиеш своето родителство; за какво би искал родителите ти да следят. Когато говорим за консистентни разкази, които родителите трябва да създадат за децата, за да облекчат прехода, това включва и обяснения в ежедневието, които създават предсказуемост и яснота и отчитат онова, което създава тревожност у детето, например когато:

– момче на 5, в грижата за което участват неговите баба и дядо показва, че се страхува, че майка му няма да се прибере, така както бащата не се прибира вкъщи от известно време, или…


– момиче на 4, което отхвърля баща си в контекст на режим на родителстване, не иска да остава при него и реагира бурно, плаче и не иска да тръгне с него, когато му е ред я вземе. Деконструирането на историята разкрива момент, в който бащата задържа детето 2 дни повече от предвиденото без да му даде обяснения, при което детето става тревожно дали всеки път, когато тръгва с баща си, ще види отново майка си, или…


– баща, който разказва за сина си на 5, който, отново в режим на родителстване, споделя колко се страхува за майка си и показва силна тревожност. Майката е наскоро е обяснила на детето, че е бременна. Нужно е бащата да демонстрира, че й се обажда, да увери детето че тя е добре, да обясни какво означава “бременна” и че “тя е здрава, знае какво да прави, как да се грижи за себе си и да бъде добре”
.


Основна задача в консултирането на пренареждащи се семейства остава конструирането на истории за семейните отношения и развода, с които децата могат да осмислят преживяването си – автентични обяснения за преживяванията на семейните членове, отчитане на тревогите на детето и даване на отговори, които създават предсказуемост и сигурност. Това означава активно подпомагане на родителите да сведат до минимум негативните описания и обвинения към другия. Важно е заедно да се опитаме да разберем как всеки от семейните членове осмисля образите и представите си за семейния живот, който напуска. Всеки от семейните членове носи идеи и ключови конструкти за своето „семейство“ от времето, когато семейният живот е вървял по добър начин. И за възрастните, и за децата е важно да идентифицират тези конструкти и идеи като аспекти на собствения си “селф” (“аз”). Те са част от усещането за себе си в продължаващия живот и дори когато за тях се скърби, те са част от развитието на “селфа” по отношение на променящото се семейство. Обратно, отричането им по време на враждебни разводи ще отрече и, на практика унищожи, част от усещането за себе си.


Все пак има много случаи, в които родителят ще се придържа към фиксиран негативен образ на другия и ролята, която той/тя е изиграл/а за раздялата. Това може да бъде пагубно за бъдещата връзка между детето и другия родител. Особено когато причината за раздялата е насилие или изневяра, разказът за това може да доминира и дори да заличи всички други аспекти на образа на този родител. Тези процеси ще бъде разгледана в следваща статия.

Когато преходът се извършва по здравословен начин, в сесиите чуваме разкази като:

“Като родители си помагаме много. Тя е различна като родител от това каква е като партньор”.

“Прави ми впечатление, че децата са наясно и разделят нещата в езика – казват “в дома на мама”, “в дома на тате правим/се случва това-и-това”

“Когато помисля за себе си като “сам/а” вече не изпитвам ужас, дори понякога изпитвам удоволствие.”


******

Използвана литература:

Gill Gorell Barnes and Emilia Dowling, 2012: “Re-writing the story: Children, Parents and Post-Divorce Narratives” in “Multiple Voices: Narrative in Systemic Family Psychotherapy” ed. by Renos Papadopolous, (TAVI), Karnac Books. Kindle Edition

Gill Gorell Barnes, 2004: “Family Therapy in Changing Times”, PALGRAVE MACMILLAN, 2nd edition

0

Professional
МИЛАНСКИЯТ ПОДХОД, ИСТОРИЯ И ЕВОЛЮЦИЯ

(Family Process, vol. 60, 2021)


Umberta Telfener & Pietro Barbetta


(превод Б. Мечева)

В статията “Миланският подход, история и еволюция”, публикувана във Family Process vol.60, 2021 двамата автори  Умберта Телфенер* и Пиетро Барбета* описват континуитета и промяната на курса на развитие на Миланския подход след отделянето на Мара Селвини-Палацоли и Джулиана Прата. Умберта Телфенер и Пиетро Барбета разказват за учението на Джанфранко Чекин и Луиджи Босколо от началото (1978) до днес. Статията подчертава два нови важни аспекта: 

Обръщанетото към телесното (corporeal turn): въплътеното преживяване като пред-концептуално ноу-хау, от което се структурират концептите. Авторите говорят за връзка между тялото и социалните теми, в които се проиграват форми на познание и разбиране на света. 


“В днешните времена на война, насилие и тирания ние говорим за епистемологичната и онтологичната позиции като комплементарни позиции”, пишат авторите, “има нужда да позволим на другите да разкрият своите условия за ангажиране в процес. Терапевтичното усилие е да деактивираме опасностите на собствените си презумции и предразсъдъци, които ограничават капацитета ни да правим описание и хипотези”. Авторите твърдят, че има социални онтологии, общности със силна морална интензивност, исторически и социални реалности, които изискват терапевтът  да заеме позиция, да вземе страна и да е наясно с категориите, които използва. Историческата и социалната онтология се занимават с продължаващата промяна на симптомите във връзка с продължаващата промяна в социалната панорама в контекста, в който живеем. Ние живеем чрез телата, които сме. 

*****************************************************************************************************************

КРАТКА ИСТОРИЯ на Миланския подход


Ние носим със себе си парченцата на нашето уникално съществуване (Angela Carter).


Промени в курса на развитие


Центърът за изследване на семейството в Милано е основан през 1971 от Мара Селвини-Палацоли, Луиджи Босколо, Джанфранко Чекин и Джулиана Прата (Selvini, Boscolo, Checcin & Prata, 1974, 1980a, 1980b). Четиримата психоаналитици решават да възприемат системна рамка, следвайки модела на прагматиката на MRI и използвайки термини като система, промяна на семейството, обратна връзка, лоялности, комуникация. 



“Paradox and Counter-paradox”, публикувана в Италия през 1975, а на английски през 1978, е вероятно първият опит да се приложи теорията на Бейтсън (един от най-важните транс-дисциплинарни епистемолози) за double-bind в клиничната практика. Double-bind е възприет като отношенческа хватка, която държи семейната патология: семействата изпадат в парадокс, тъй като не могат да напуснат емоционалното поле. Така, контра-парадоксът е замислен като основна терапевтична практика, стратегическа интервенция по време на сесиите, която да разплете парадокса, в който е изпаднало семейството. Така нар. идентифициран пациент е семейният член, чиято саможертва поддържа целостта на семейството. 



Когато излиза книгата на Бейтсън “Steps to an Ecology of mind” (Bateson, 1972), Миланският екип започва да възприема неговата кибернетична епистемология. Повлиян от идеите на Бейтсън, Миланският екип започва да става чисто системен (“системни пуристи”) (Boscolo, Checcin, Hofman & Penn, 1987, Hoffman, 2001). Техен основен фокус става контекстът и епистемологичните предпоставки, а практиката им все повече става отношенчески интерсубективен танц.  Въпросите в сесията все по-малко търсят линейна информация и все повече стават инструмент да се пертурбира терапевтичната система и така да се позволи възникването на различие. Финалните преформулирания вече не са стратегически предписания дадени отвън, а афективни описания, свързани с текущия терапевтичен процес. 



От 1978 натам историята на Миланския подход, която разказваме, засяга само терапията и обучението на Джанфранко Чекин и Луиджи Босколо. Джулиана Прата и Мара Селвини се отделят и поемат по друг път – те връщат идеята за учене по инструкция и акцентират въху техниките, които те учат да мислиш системно и отварят възможности (Barbetta, 2018; Barbetta & Telfener, 2019). При Миланския подход (Босколо и Чекин) обучаеми и обучители са потопени в “пир” от хипотези (Pearce, 1993), които адресират разликите между семейните членове, това как да се позволи на процеса да възникне, как да се подобрят личните гледни точки и нюансите в тях. Конструират се временни хипотези, които са нестабилни и никога финални, изоставена е идеята за клинична интерпретация. 



От началото на 80-те Босколо и Чекин развиват нов начин за правене на терапия. Те оставят настрани стратегическия подход и развиват метод на базата на “не се вклюбвай в хипотезата си”, което изцяло обръща позицията на терапевта. Стратегията се трансормира в стратегизиране (Penn, 1982, 1985; Tomm, 1987, 1988), изкуството да решиш коя временна хипотеза да използваш по отношение на текущия разговор. Методологията, която се развива от това включва циркулярни и рефлексивни въпроси, които възникват за целите на комплексността, пертурбирането и въвеждането на различие без да знаем къде ще стигне системата. Външно диктуваните стратегии вече не се считат за смислени. Стартегическите инструменти, изключително директивни и тактически, вече не се считат за подходящи, тъй като идват от дистанциран терапевт. Сега вече терапевтът е включен страстно в танца на системата.



През 1983 Карл Том организира конференция “Философи срещат клиницисти” в Калгари, в която участват Х. Матурана, Х. фон Форестър, Босколо и Чекин, П. Кронен и Б. Пиърс. Конструктивизмът и кибернетиката от втори ред стават дом на Миланския модел и в следващите 10 години.  Обучаемите започват да изучават Матурана и Варела (1980), Prigogine & Stengers (1984) и епистемологиятa на Х. фон Форестър (1884). Акцентът се премества към предпоставките, които организират взаимодействието и рамката, която дефинира “как знаем това което знаем”, както и върху възможността за промяна на отношенията, не на поведението. Темата за “езикуването”, както Матурана и Варела го наричат (1980), става един от маркерите за анализ на терапевтичния процес: действие, което позволява на хората да танцуват заедно. От техническа гледна точка, това отместване подобрява рефлексивните операции и въвежда идеята за наблюдаващата система – взаимоотношението на терапевта с наблюдаваната система и всеки значим друг. В тази рефлексивна епистемологична фаза от развитието на Миланския подход на комплексността се дава клиничен мандат: вниманието се фокусира върху предпоставките, вярванията, и митовете; изследва се времевата линия и всички нейни отрязъци. Миланските последователи все повече се дистанцират от идеята за нормативност, за това какви трябва да бъдат хората и семействата и преместват наблюдението си върху това как взаимодействат.  



Континуитет


От най-ранните си дни Миланската системна практика се занимава с тела в страдание (Scarry, 1985), където болката не може да бъде изказана и показва празнина в езика.  През 1963 Мара Селвини Палацоли публикува книга на италиански, наречена L’anoressia Mentale (Self Starvation). Заглавитето е стряскащо. Говорейки с гладуващи момичета в болницата, Селвини открива, че те “решават” да гладуват, въпреки че може да не осъзнават това: симптомът става решение. За какво решение говори Селвини? Очевидно става невъзможно (Selvini, 1963) с анорексията на дъщерята в семейството да се работи в психоаналитичен сетинг, психотерапевтичната практика трябва да се измести от индивида към семейството. 


Вторият опит с “тялото” е терапевтичната практика със семейства с “шизофренно взаимодействие” (Selvini, Boscolo, Checcin, Prata, 1975). Миланската група решава да допринесе към процеса на де-институционализация на психичната болест чрез фамилна терапия. Групата открива, че семейните членове проиграват ригидна система от взаимоотношения около позицията на идентифицирания пациент (IP). 


Двата опита от терапия с анорексия и шизофрения демонстрират, че акцентът на Миланската системна фамилна терапия е тялото: тялото на гладуващото момиче и фрагментираното тяло на шизофренната система въплътена в семейството като система, която оперира отвъд думите. Семейните тела с техните уникални различни double-binds, всъщност винаги са били във фокуса на фамилната терапия: нелингвистичен, пред-рефлексивен режим на работа с “knowing how” вместо “knowing that” (De Landa, 2016). Основно става значението на контекста, в който да разглеждаме позиционирането на хората.

 

Миланската група предлага процесен, еволюционен и комплексен начин на мислене, радостта от изследването на множество възможности, несъдене, неоценяване, ирония, лекота, капацитет да зачетеш адаптивната нагласа на всеки патерн на взаимодействие. Това става, когато обучители и професионалисти от цял свят идват за да участват в летните курсове Mount Isola, където се случват колаборативни обмени на клинични теми и където се формират първите локални международни екипи. 

Миланският подход взема конструктивистка позиция и разграничава епистемологията от онтологията. Въпреки това, не отхвърля онтологията. Можем да наречем техния конструктивизъм “изкуството на призмата, през която гледаме”, термин широко използван от Lynn Hoffman (Hoffman, 2001) и Luidgi Boscolo (Boscolo & Bertrando, 1993). Реалността може да бъде наблюдавана от безкраен брой гледни точки, въпреки че винаги има две гледни точки в две противоположни посоки: отвътре навън и отвън навътре. Понякога нещо, което изглежда смътно от една гледна точка, изглежда различно от друга по-маргинализирана, странична позиция: гещалтът се променя. Позиционирането е това, което дефинира формата. В терапията, епистемологичната позиция е тогава, когато работим с много различни гледни точки и обяснения, изследвайки предпоставките на всички хора. Съществува обаче също и нуждата да работим с “истинската” история, която навлиза в терапевтичното взаимоотношение (онтология). Ние трябва да използваме нашето тяло и интуиция,  да почувстваме, да се запитаме за възможното “сляпо петно” и предразсъдъци, които нашата теория незбежно поставя и ни пречи да видим нюансите. Това двойно ниво на описание е жизненоважно за терапевтите, които трябва да подобрят и трудни социални ситуации, с които се срещат. 


През 1980 миланците започват да изместват своето внимание извън терапевтичната стая като работят по общи случаи заедно с професионалисти от различен контекст. Семействата и психотерапията вече не са основен фокус на Миланската системна терапия. Босколо и Чекин преподават системното мислене като рамка, която може да бъде приложена във всякакви контексти (училище, болница, съдебна медиация, обществени институции, големи компании) по различни теми (семеен живот, осиновяване, насилие, приемна грижа и много други). Системното мислене става скелет, който позволява терапевтите да работят с много различни системи. Като представители на Миланския подход ние не се занимаваме специфично със семейства: ние разглеждаме проблем-детерминираните системи – хората, които споделят една и съща дефиниция за ”проблем” (Anderson, Goolisjian & Windermand, 1986) и наричаме “фамилна терапия” или “системна терапия” всяка интервенция на процесно ниво, която се занимава с комплексността. В системната рамка, за нас, да работим с един човек или цяло семейство, група или институция, предполага винаги да работим с комплексността на цялата система. Ние или открито работим със  значимите други, или ги вземаме предвид без директен контакт с тях. 



ОБРЪЩАНЕ КЪМ ТЕЛЕСНОТО

Ако искаш да разбереш, научи как да действаш, защото начинът, по който действаш, определя това, което ще видиш” (Heinz von Foerester)

Новата тенденция в Миланската системна терапия се изразява от автори, които ние намираме за много съответни на идеите на Грегъри Бейтсън. Те не са имали директен контакт с него, но също като Бейтсън се интересуват от новостта, нестабилността, включването и несъответствието. Точно като Бейтсън, техните идеи създават нещо като “chaosmotic attractor” (Guattari, 1992): съюзът между хаоса и космоса, парадокс, който обединява две несъвместими позиции и става генеративен. Ние изучаваме Deleuze & Gattari (1980), Foucault (2008), Viveiros de Castro (2008) и много други. 


Сред скорошните развития в нашата школа идва и концепцията за “corporeal turn” – обръщане към телесното (De Landa, 2016; Farnell, 2012; Latour, 2005; Stiegler, 2019), обозначаващи действия и форми на въплътено познание. Тялото има значение отвъд медицинския организъм, неврологичната мрежа и психоаналитичната сексуалност; действията не са просто тема на културологична разлика.


До 1970те тялото и движението не са считани за активни ресурси, които могат да бъдат използвани като подход към социалните реалности, там където терапевтът не може веднага да разбере какво се случва. Семейните тела, по наше виждане, са много мощни взаимосвързани системи с правила, навици и неизговорени действия. Това, което сега наричаме “обръщане към телесното” е било характеристика на Миланския модел от самото начало, имайки предвид, че миланската група се занимава с взаимоотношението между телата и социално-политическите теми на ежедневния живот. Тези теми включват икономическия бум, деинституционализацията на психичното здраве през 80те, бежанците, търсещи убежище в днешно време, природни катастрофи и война, злоупотреба с деца, насилие над жени, пристрастяване към игри, хазарт, токсико-манията и възвръщането на репресивни институционални практики (Barbetta, 2019).


Пример от Pietro Barbetta:

Семейство Орлани идва в Центъра за работа с анорексия. Двамата родители – Героламо и Мария са лекари. Те имат две деца – Клаудио и Джана. Когато се появяват на вратата на Центъра в 8 вечерта в зимна вечер, двамата терапевти виждат тръбичка през носа на Джана, малко нежно момиче на 13. Не за първи път виждаме подобна непосредствена презентация на семейство. Въпреки това, всеки път, когато това се случи, виждаме тръбата като символ на още един участник идващ на сесията – смъртта. Този път възрастта, детското тяло, и милото изражение на Джана са толкова силни, че единият терапевт напълно се вцепенява. Сядат в терапевтичната стая, двамата терапевти един до друг, като че ли да си осигурят защита един на друг, докато семейството изглежда отворено и спокойно. Единият терапевт е замръзнал, другият обяснява обичайната информация за продължаване на сесиите, имена, правила за конфиденциалност, стъклото и т.н. През това време другият продължава да стои замръзнал и безпомощен. Когато обяснението свършва, “замръзналият” терапевт решава да “счупи леда”. Той се изправя и много тихо, с малки стъпки, приближава стола на Джана. Когато вече е до нея, той внимателно я пита: “Знаеш ли какво е това?”, посочвайки тръбичката от носа ѝ, а тя, докосвайки тръбичката отговаря “да, назогастрална сонда/тръба за хранене”, усмихвайки му се. Той продължава: “Позволяваш ли ми да я пипна?”, тя отговаря “Да”. Двамата докосват тръбата заедно. После терапевтът казва “Благодаря” и се връща в стола си, пемествайки се по-близо до семейството. Сега терапевтите могат да продължат разговора. 

По време на супервизия терапевтът казва: “Не мога да обясня какво се случи, то е като да съм докоснал Тора (Torah Scroll, свещен свитък/книга на евреите – Б.пр.), отървах се от “аурата”, мисля, че в този момент де-сакрализирах симптома”. Наричаме първата част от тази история “онтология” – това, което се е случило, чувствата, а втората част, това което терапевтът казва в супервизията – “епистемология”, неговото обяснение. 


Терапията продължава седем сесии и ние можем да продължим да разказваме как за седем сесии в рамките на една година Джана стана красива тийнейджърка, но това, което искаме да илюстрираме тук, това което наричаме обръщане към телесното не е решението да използваме нова или стара техника. Това не е просто да се движим в сесията. Това е по-скоро вкарване на малко или повече “миг на въплъщение” (Bateson, 1972, “From Versailles to Cybernetics”). В този случай читателят може да види, че нуждата да се използва тялото започва от терапевта, с уважение към семейството, към личността и в частност към т.нар. идетифициран пациент. Терапевтите не са имунизирани към усещания и чувства, точно обратното, те могат да ги използват със смирение, за да подобрят терапевтичната връзка. Те могат да бъдат любопитни за широките компетенции, притежавани от семейството за техния собствен живот. Ние наричаме тази компетентност “онтология”, не нещо теоретично, а нещо въплътено в техните навици. Ние наричаме “епистемология” всички хипотези, които ние като терапевти можем да развием за това, което се случва по време на сесията: клинична епистемология. Обръщането към телесното не означава, че използваме тялото по всяко време, без рефлексия, а по-скоро означава, че ние като терапевти трябва да се отървем от всякаква абстрактна теория, която рамкира семейството: системна теория, стратегически идеи и всякаква друга теория, която генерализира. 


В този режим движението се разбира като въображение. Животите са изразени чрез действия, чувства, преживявания и усещания в социалния домейн. На единици движение се придава значение и клиницистите им обръщат внимание, зачитайки езика на тялото, дълбоките вярвания и навиците – дори тези, за които няма думи, могат да бъдат изразени, те биват достигнати чрез доверие в интуициата си, както и през периферен разговор с използване на истории и анекдоти. Използването на тялото в терапията означава много неща: разглеждане на невербалната последователност, която клиентите показват и виждане на техните/нашите телесни усещания. По принцип, тялото на другия – клиент/пациент – не е основен фокус; основен фокус е взаимодействието между телата, танцът, който телата създават заедно в терапевтичната стая. 



Случай на Умберта

Във втора сесия аз хипотезирам, че Мария (на 19 г.), която идва при мен, оплаквайки се от страхове през нощта, невъзможност да заспи и генерализирана тревожност откакто е за първи път във връзка, вероятно е преживяла “злоупотреба” от някого, когато е била много млада.  Имам тази идея заради нейната подозрителност и страх от привързване, въпреки очевидно сравнително обикновеното семейство на произход. Вярвам на чувствата си, но знам, че питането не е достатъчно. Не искам по никакъв начин да налагам хипотезата си: хората често нямат думи за това, което им се е случило, дали защото се е случило в предвербалния период на тяхното израстване  или защото са блокирали спомена и нямат думи да го изразят. Решавам да играя с фигурки, както правя понякога. Моля я да избере някои, които описват нея и значимиите й връзки. Аз от своя страна избирам две, които описват нея на пръв поглед. Тя избира една за майка си (делфин, който плува в дълбоки води), една за брат си (розовата пантера, която изглежда разсеяна) и една за нейната нова любов (Чип и Дейл, герои-катерици на Дисни, прегърнати). Фигурите, които избира, за себе си са една плаха костенурка, която да опише нейната стеснителност, и едно заплетено кълбо прежда, което да опише нейната несигурност. За да я опиша, аз избирам диамант с много лица и кон с крила, който иска да лети високо в небето. Трябва да й напомня да намери образ за баща си. Тя избира крокодил с отворена уста и октопод с много пипала. Когато я помолвам да ми разкаже история за тези предмети, тя избира само някои от тях, избира катериците, делфина и коня с крила като обсъждаме защо е неспособна да лети и колко виновна и прилепена към земята се чувства.Това се превръща в метафора, с която работим в сесията: момиче, което иска да лети, но е държано на ниско, а сякаш майка й не я е научила да плува в дълбока вода. В петата сесия тя спонтанно се връща към фигурките, които е избрала, и се чуди защо е избрала крокодил за баща си. И си отговаря: “защото беше гаден и злобен, с майка ми определено, може би и с мен”. Това е всичко, което е казано експлицитно в нейните сесии. Ние ще работим по взаимоотношението по-натам в сесиите, въпреки че аз няма да изразя хипотезата си. Сякаш е достатъчно това, че съм формулирала мисълта в ума си, така че нейната еволюираща сила продължава да пертурбира. 



Друг пример:

Един ден Етно-клиничният екип, състоящ се от антрополог, психииатър и психолог-психотерапевт, получава обаждане от професионалист от социална услуга. Те представят, както го наричат много сложен случай, с който работят от 4 години. Някои от практиците смятат, че са допуснали грешки в подхода си и затова го пренасочват. Етно-клиничния екип ги кани да дойдат заедно. Срещата се провежда с 20 човека, които никога преди не са се срещали да координират своята работа. Те са психиатри от болница, други са психиатри в общността, психолози от услуги за деца, социални работници от социалните служби и хора от други институции. Те говорят за “чернокожа жена” – така ще я наричаме и ние (идентифицираният пациент), децата й в момента са под попечителство на бащата и тя не може да ги вижда по заповед на съдия от младежкото праводъдие. Съдията, между другото, не присъства на срещата. Той е взел решението си само на базата на документи. Етно-клиничният екип се интересува какво се е случило преди това и професионалистите от услугата разказват историята. В самото начало жената била агресивна към човек от екипа и към другите “чернокожи жени” в общността, където е настанена. Насочват я към социалните служби. Тя е изпратена и към регионалната психиатрия от Приемния център за бежанци и търсещи убежище, защото не говори. В психиатрията получава лекарство, след това е изпратена в социалните служби за оценка. Професионалистът, който прави оценката казва, че в този първи разговор с нея жената заявява, че е дъщеря на “бяла принцеса”. Професионалистът продължава: “нали разбирате, тя беше напълно психотична”. Психотерапевтът от Етно-клиничния екип пита: “Защо не си помислихте, че тя извиква някаква своя материална мечта в този момент, а веднага помислихте за психоза?” В цялата група този въпрос предизвика любопитна реакция, а професионалистът отговаря: “не съм го мислила по този начин, бях повлияна от това, че тя вече е преминала през психиатрична услуга и взех психозата за даденост, и че само трябва да потвърдя. Сега като го мисля, започвам да съжалявам. Дали е било грешка?…” След срещата с цялата проблем-детерминирана система ние се срещнахме и с “чернокожата жена”. Тя беше със свръх-тегло, гледаща в нищото, ръце върху краката, безизразно лице. Беше трудно да се говори с нея, но чувствата, разпознати и приети от антрополога, който знаеше много за нейния регион, помогнаха. Той ни разказа пред нея за региона, от който идваше тя. Така тя си позволи да стане “Igbo жена”, идваща от региона Igbo, който английските колонизатори са нарекли Нигерия. По-нататък, тя ни каза, че е Ogbanje, дъщеря на бяло божество от водата на потоците край нейното село. С цел да реконструираме историята заедно с нея – история, която хипотезирахме, не е поучителна, а много жестока – ние въведохме културен медиатор, човек от село близко до нейното, който работеше с нас в Италия и понякога говореше с нея на Igbo, понякога малко на английски, понякога малко на италиански. На една от сесиите терапевтът нарисува какво си мисли. “Аз виждам слон”, каза жената и терапевтът нарисува слон. “Името на слона е Кевин и Джонатан, моите деца”. Терапевтът написа имената до рисунката. За първи път жената заплака. След тази интервенция тя започна да става все по-активна в психиатричната общност и след известно време институциите позволиха на Ogbanje да види децата. Към този момент институционалните услуги вече се бяха оттеглили от сцената на терапията, както обикновено незбежно оплаквайки се от липса на време. Ние продължихме да работим с нейните спомени, докато тя стана “способна” да вижда децата и съпруга си отново на сесии с нас. След това историята е дълга и трудна.


В нашия свят ние използваме нашето име да обозначим себе си и говорим за себе си в първо лице, използвайки “Аз”, това принадлежи към нашата ежедневна “онтология”. Може да е трудно за нас да разберем личност, която променя името си при различни обстоятелства, като чернокожата жена, за която говорим. Тя е представила себе си със своето традиционно име, когато се е почувствала нежелана в Европа – отделена от децата, оценена легално като некомпетентна, сввръх-медикализирана – и с брачното си име, когато системната интервенция започва да събира системите около нея, започва да вижда отново съпруга и децата си, получава адвокат, който да защити правата й, намалява се дозата лекарства. Когато използва традиционното си име тя се чувства дебела и плешива, когато започва да живее отново, отслабва и косата й пораства: нейното тяло има онтологична рамка. Нейната реалност не е социален конструкт, а резултат от живяни чувства и истории. 


Това, което искаме да подчертаем в случая на Ogbanje е как социалните служби не се координират помежду си, а с използваната обща идея какво се случва могат да увековечат патологията. Колко опасно е да се приеме за даденост домейнът на психиатричната диагноза, при който ако човек идва от психиатрията,  говори странен език, казва странни неща, без значение кой е, то трябва да е психотичен. Още повече, ако изглежда със свръх-тегло, нейният говор не тече гладко, гледа празно в пространството, често поради самите лекарства, ако мълчи, сигурно е тежко болна и опасна за децата. Искаме да разберем колко полезно е да примемем разказаната история, как любопитството да слушаме без осъждане води до признаване, как търпението без спешност да разберем, води до движение и еволюция. Този случай илюстрира колко важна е връзката между тялото и социалните теми. Тази връзка проиграва форми на познание и разбиране. Кинестезията става сензорно усещане за клиницистите, определящо реципрочно позициониране; терапията става все повече отношенческа практика на резоаннс.

Ние подчертаваме и в двата случая нуждата на клинициста да се синхронизира към историята, да отвори телесните си усещания и да вярва на чувствата си със страст и нежност и без спешност да стигне някъде в сесията. “Би могло да съм аз” трябва да е водещият предразсъдък. 

Точно както писателят става етнограф или наблюдател на терен, така терапевтът трябва да разглежда не само думите на хората, които идват на терапия, но също жестовете, лицевият израз, тонът на гласа, други звуци. Също като в киното на неореализма, “хващането” на чувства от дистанция, временното спиране на действието, е базирано на позиционирането на тялото в контекста. Субектът е социалният контекст където са вградени телата, където се случва събитието в сцената на този конкретен момент. Доминантното лицево изражение (Guattari, 1992) на агресивен мъж, на стара жена, която живее на село, на властен управител, свикнал да командва другите, на потисната жена от средна класа, на дете насред война, те всички имат своите нюанси. Има и  разлики вътре във всяка категория – не всички потиснати жени средна класа имат еднакво лицево изражение, въпреки че със сигурност има общи неща. Лесно е например да се различи лицевото изражение на Сицилиански мигрант в Германия от това на управител, свързан с мафията. 


Ние не се занимаваме с части на тялото, а с цялата телесна последователност на взаимодействия, където всяка позиция е фотографски образ, следван от друг и от следващ, в продължаващата прогресия на взаимодействието. Извън обсега на своето зрение, наблюдателят, когато действа може да види нещо различно, което възниква от неговото действие. Интерактивният сетинг се подобрява, терапевтът танцува с клиентите и с всички значими други в проблем-детерминираната система. Сцената не е направена от герои, а е направена от последователности – също като това което Бейтсън донася от Бали, където работи с Маргарет Мийд – последователност от фотографски образи (1942). Системните терапевти работят с последователности: потиснати жени, психиатрични пациенти, завързани за леглото, ветерани, връщащи се от война, хора, измъчвани в Либия, деца, разделени от семействата си на мексиканската граница, бедни семейства с отвлечени деца за органи, отегчени домакини, буржоазни бракове, разглезени деца, съперничество между сиблинги, други последователности идващи от днешната антропоцентрична ера на земята, където маргиналността крещи. 


На изложба през 2018 в International Center of Photography в Ню Йорк фотографът Eugene Richards показва как камерата като инструмент може да послужи за “социално застъпничество, изследвайки трудни теми като бедност, расизъм, спешна медицина, наркомании, болести, американското семейство, остаряването, последиците от война и тероризъм…”(Barnes & Zagazagoitia, 2017). В една от най-предизвикващите снимки, направена в Денвър, Колорадо (Лекар, след загуба на пациент, 1987) всеки може да почувства отчаянието на лекаря при загубата на пациента: разтворена бяла манта, ръка върху главата, тялото стои безпомощно, лицето помрачено от тъга и дискомфорт. Веднага се разбира, че пациентът е беден, жертва на приватизираната здравна система на Колорадо, която не осигурява адекватно оборудване на Medicaid-болниците.


ЕПИСТЕМОЛОГИЯТА И ОНТОЛОГИЯТА КАТО КОМПЛЕМЕНТАРНИ ПОЗИЦИИ


Трябва да спрем да мислим в обичайния колковоз, да се усъмним в това, което вече си мислим, че знаем, в името на това, което все още не сме си представили дори (Eduardo Viveiros de Castro). 

В днешно време се стремим да не разделяме епистемологията от онтологията – предпочитаме да разглеждаме връзката между двете. Ако епистемологията се състои в анализа на предпоставките в контекста на отношенията, онтологията се състои в ядрото на всеки човек танцуващ заедно с другите. Онтологията и епистемологията не са две отделни преживявания. Връзката между двата домейна задължава терапевтите да останат във взаимоотношение тук и сега, използвайки личен стил: слушане вместо интерпретиране, внимание към резонанса, чувствителност, да бъдеш там. 

“Обръщането към онтологията” (ontological turn) е методологично предложение, базирано на антропологични и етнографски методи на описание (Wagner, 1981). В системната практика темата не е това, което е природата на реалния свят. Ние се интересуваме от създаването на условия, при които външния свят може да бъде наблюдаван като множество реалности (multiverse), със свои условия на ангажиране. Има социални онтологии: моралистични общности, където жената трябва да внимава как се облича; репресивни институции, където детето може да бъде психологически малтретирано; големи компании, където работниците са принудени да допринасят към замърсяването на околната среда под заплаха, че ще изгубят работата си; криминални общества и терористи, които купуват оръжия от обикновени легални фабрики; криминални фамилии (мафия), където лоялността е необходима, за да се поддържа “нормален вид”; бежанци, които не получават убежище в Европа, въпреки че идват от лагери и война. Как могат подобни реалности да се разглеждат като “лингвистична конструкция”?

Ние знаем, че терапията изисква интуиция, а интуицията изисква много практика, което е причината да караме студентите да влизат в сесиите още от първия ден на своето обучение. Това е въпрос на оставане в сесията, изследване на тайминга (последователностите на взаимодействието) (Boscolo & Bertrando, 1993), правене на различни взаимовръзки, научаване да се скиташ и луташ с другите, показвайки, че нашата експертиза не е диагностична, а буквално артистична, локална или театрална. Наричаме я терапевтичен перспективизъм, изкуство да работиш с различни гледни точки. Системният перспективизъм размества позицията на хората, за да се промени обменът на действия, докато се обсъждат различията без да се дисквалифицират едно друго. 

Историческите и социални отнологии помагат на терапевтите да възприемат позиция дори по отношение на тях самите. Терапевтите трябва да вземат страна чрез това да са наясно с категориите, които използват. Като системни етно-клинични терапевти, ние можем да слушаме директно от търсещите убежище, ние можем да докоснем раните по телата им причинени от бой, стрелба, изтезания (Barbetta, Finco & Rossi, 2018). Като професионалисти, трябва ли да избягваме тези социални и политически теми? Трябва ли да се придържаме към институционалния мандат да правим телата послушни? Това ли е нашият мандат? Ние не мислим така – както генерално, така и в частност в тези трудни времена на бягство от свободата (Fromm, 1941). Ние твърдим, че като терапевти трябва да заемем позиция, трябва да заемем страната на хората, които посещават психотерапия. В началото Boscolo & Checcin говореха за “неутралност” (Selvini, Boscolo, Checcin & Prata, 1980a), капацитетът да не се заема страна и да не се възприема нито една гледна точка като по-валидна от другите; след това те промениха концепцията си на “любопитство” – нагласата на клинициста да не “купува” хипотезата на системата. Ние развиваме по-натам концепцията за любопитство: 1. разпознаваме социалните аспекти, в които клиентът и значимите други са включени. 2. оставаме верни на еволюционната позиция – възможностите на текущата еволюция дори в отчаяни ситуации. Терапията не е само диалогична практика и работата с тялото по никакъв начин не е лесна. Ако телата не са само медицински или сексуализирани, ако не са послушни тела, как терапевтите развиват собствен стил да правят връзка? Системната терапия ни запознава с нежността в срещата с другия. Терапията не е нито антагонистична, нито авторитарна практика, защото антагонизмът и авторитаризмът изглежда са две страни на една и съща монета. Нежността предполага някои техники, които са част от обучението в Миланския подход. Те са същите, които възприемаме и в практиката си: действай с цел да увеличиш възможните избори (von Foerester, 1984); не се вклюбвай в собствените си хипотези (Checcin, 1987); задавай циркулярни и рефлексивни въпроси, за да поддържаш комплексността и да подобриш възможностите; избягвай всяка инструктираща практика; винаги се оглеждай за възможни непреднамерени изходи (Telfener, 2011). 



МИЛАНСКИЯТ ПОДХОД, КАКВО СЕ ПРОМЕНИ
 

Labour well the Minute Particulars: attend to the Little Ones;

And those who are in misery cannot remain so long,

If we do but our duty: labour well the teeming Earth…

(William Blake)

Хипотезиране, циркулярност и любопитство са трите точки, които описват Миланския подход и остават непроменени. Те бяха единствените три технически аспекта, които подходът предлага, а цялото усилие беше съсредоточено в мисленето по системен и комплексен начин. В днешно време чувстваме, че сме въплътили системната епистемология, но трябва да работим с нови психопатологии и институционални динамики. Ние все още вярваме, че патологичните системи са заседнали, а не болни, и по тази причина са достойни за възхищение, понеже намират невероятни способности да се справят с живота, който постоянно се променя. Ние не се концентрираме върху наблюдаваната система, а вземаме предвид наблюдаващата система (von Foerester, 1984), което означава активно участие на клинициста в това, което става в терапията. Ние внимаваме да не споделяме същата гледна точка с проблем-детерминираната система (всички хора, които споделят едно виждане за проблема) и сме внимателни да не се свържем (collude) с доминантните идеи, за да останем способни да въвеждаме несъгласие и различие. В свят където клиентите влизат в контакт с различни здравни агенции това, което възниква е обща и споделена гледна точка, която става ятрогенна, тъй като засилва същите процеси и същата визия на системата, които я правят заседнала. В Миланския подход обръщаме внимание на динамиките, които рискуват да поддържат системата стабилна (т.е. заседнала – б.пр.). 


Това, което е ново в Миланския подход е нуждата от внимание към дискриминацията, бедността, социалните теми и човешките права. Ние се занимаваме със социални теми като маргинализацията, това, което ние системиците наричаме “out of order” (нещо извън конструирания ред), а психиатрите наричат разстройство. Нашето любопитство се насочва към социалните аспекти, които създават дискриминация и патология, ние се интересуваме от връзката между институционалните форми на нарушение на човешки права и новите форми на патология. Ние не се ангажираме с макро политика; политическите аспекти на нашите интервенции се занимават с “minutes particular” (малкият конкретен момент, в който нещо възниква – б.пр.) (Bаteson, 1972), които възникват в терапевтичния процес. На макро ниво ние откриваме несправедливост, насилие, тормоз в социалния домейн, но за нас е важно да не останем на това ниво, въпреки че споделяме обвинението. В “minutes particular” ние се опитваме да накараме чувствата да се появят и заедно да създадем линии на борба, (Deleuze & Gattari, 1980) което често променя телесната поза. В първия пример с гладуващото момиче ние виждаме как малкият жест на терапевта, който докосва тръбичката променя атмосферата, променя телесната поза на всеки в сесията. 


Важно е да помним, че личната история на терапевта влиза мощно в терапевтичния процес и има моменти в нашия живот и има теми, които ни правят временно уязвими и неспособни да се справим с тях. 



ЗАКЛЮЧЕНИЕ

За разлика от медицината, която основно се води от статистически вероятности, психотерапията работи с “тук и сега”, това, което възниква момент по момент/минута по минута. Това е свързано със стила и качеството, повече отколкото с количеството. Това което Pasolini и Deleuze наричат “свободен недирективен стил” в литературата и “свободен субективен образ” в правенето на филми, е как артистите подхождат към езика на своите герои, към техните лицеви и телесни движения (Deleuze, 1986; Pasolini, 1988): жаргон, диалект, акцент и език на тялото. Според Пасолини, стилът е въпрос на близост или дистанция между писателя и героя: дистанцията от една крачка е идеална. Системният терапевт по подобен начин би трябвало да се стреми да създаде нежно и афективно взаимоотношение с клиентите, само на една крачка разстояние. 

Миланският подход твърди, че основните симптоми на нашето време са социални симптоми. Ние не сме съгласни с мейнстрийм идеята за редуциране на всичко до мозъка и езика; ние предпочитаме да обозначаваме единици движение, изучавайки междутелесния социален/политически живот. Ние се стремим да развием капацитет да работим с емоциите (affections) във взаимоотношението, организирани от предпоставки, които възникват от динамиките на социалния свят. Историческата и социалната онтология се заниимават с променящи се симптоми, свързани с продължаващи промени в социалния пейзаж, в който живеем. Ние живеем в телата, които населяваме. 

***********************************************************************

Статията е със свободен достъп във Family Process, vol. 60, 2021 и в ResearchGate. Там може да бъде видяна библиографията към нея.

***********************************************************************

За авторите:

*Умберта Телфенер е фамилен терапевт с дългогодишен опит, ученичка на пионерите Босколо и Чекин, Х. фон Форестър, Лин Хофман и др. Преподавател в Centro Milanese di Terapia della Famiglia и в Sapienza University of Rome, бивш председател на Камарата на обучителните институти в Европейската асоциация по фамилна терапия (ЕФТА), от 2022 започна своя тригодишен мандат като президент на ЕФТА.

*Пиетро Барбета е фамилент терапевт, директор на Centro Milanese di Terapia della Famiglia и професор в University of Bergamo (UNIBG · Dipartimento Scienze Umane e Sociali) 

**************************************************************************

Няколко бележки под статията:

“Стратегизирането” (Tomm, 1987, 1988) не е просто промяна на думата “стратегия”. При стратегията има съзнателна цел (“conscious purpose”) (Bateson, 1972) на властовия терапевт; стратегизирането е гъркаво движение, където терапевтът, уважителен към семейството и уверен в промяната, фасилитира промяната, пертурбирайки системата с въпроси, които помагат на семейните членове да опишат себе си като автопоетични и гъвкави системи.

 

“Пертурбация” е термин на Maturana and Varela (1980). Терминът заменя термина “информация”. Информацията е количествен термин за комуникацията, която се предава от предаващия към приемащия. Пертурбацията е качествен жест във взаимоотношението, както пишат Матурана и Варела “Единият ориентира другия в когнитивния домейн”. С други думи, комуникацията не е информация, а пертурбация.

 Peggy Penn (1982, 1985) и Karl Tomm (1987, 1988) задълбочават работата по въпросите – методологият ана Миланската група.

 “Езикуването” не само език, а идеята за продължаващ процес, където езикът е само част от нещо по-комплексно (позициониране на тялото, език и жаргон, нещо по-различно: език в действие).

 Психоанализата приема възприятието за даденост, за системните мислители то е нещо фундаментално. За Бейтсън несъзнаваното е съставено от образи.

Елементът, който очарова Бейтсън е жестът/позата. Ние можем да дефинираме позата като взаимоотношение между различни органи: шамарът или милването означават две различни взаимоотношения между вътрешната част на дланта и бузата. Ако си студент по актьорство и се учиш да удариш шамар, преподавателят ще ти каже “Не се колебай! В този момент ти не си нищо друго, освен шамарът”.

0

Professional

Тук представям акценти от текст на Луиджи Онис от сборника “Origins and Originality in Family Therapy and Systemic Practice” от периодичните издания на ЕФТА (European Family Therapy Association). Луиджи Онис (1944-2016) е сред основателите на ЕФТА, един от най-уважаваните автори и сред най-посветените на интегрирането на системната терапия в публичните политики. Той е познат на колегите от семинара “Метафори и “плаващи” обекти”, организиран от Българска асоциация по фамилна терапия през 2019 в София с водещ Мари Жан Шон (Люксембург), която се позова на неговата книга “Тялото в контекст – фамилна терапия при психосоматични проблеми”. Текстът по-долу е преглед на развитието на системния модел от възникването му през 50-те години на 20 в. до днес. Най-важното му послание е извеждането на етичен принцип през признаване на ограниченията на който и да било възглед за света, вкл. системния, и разбирането на комплексността в синхрон с това, без претенция за изчерпателност и цялостност, която би довела до “тоталност” и “тоталитарност”.


Първите системни формулировки и влиянието на Грегъри Бейтсън

Общата теория на системите се поражда, когато настъпва криза в механистичния модел, тръгнал от Декарт и Нютон, който се характеризира с ригиден патерн на причинно-следствено взаимоотношение. При него анализът се прави на отделни компоненти и се търси линейна каузалност помежду им. Недостатъчността на този модел е видима, защото, както пише Берталанфи (1956) “в различни научни полета се появяват темите, засягащи цялото, динамичното взаимодействие и организацията”. Още повече, че механистичният модел не изглежда достатъчен да адресира изучаването на човешкото поведение, където системните концепции се оказват далеч по-полезни.

През ранните 1950 Грегъри Бейтсън и първата група изследователи около него се опитват да адресират чувствителната област на психопатология на шизофренията с помощтта на нов концептуален инструмент и предлагат една напълно иновативна идея (Бейтсън, 1956). В следващите 10 години системният модел, който Бейтсън постепенно развива, се основава на 3 допускания:

(1) Първото е, че индивидът е отворена система, способна на себерегулация в постоянен обмен със средата. Така единицата на изследване (по-късно дефинирана от Бейтсън като “unit of survival”) вече не е изолираният индивид, а индивидът “плюс” средата.

(2) Второто допускане е, че обменът между индивида и контекста не е обмен на енергия, а на информация, което предполага “ретро-активност” и, следователно, циркулярност; човешкото поведение се свежда до комуникация и, като отражение на тази ориентация, се формулира хипотезата, че симптоматичните поведения са комункационни поведения (т.е. симптомът е вид комуникация в контекст, бел моя).

(3) Третото допускане (и едно от най-значимите) е концепцията за психичния процес. За Бейтсън “умът”, в противовес на традиционния Картесиански дуализъм, не е отделен от сомата (тялото), а се характеризира със същата динамика на системна себеорганизация, която отразява организацията на всички функции и приема характера на мета-функция на по-високо ниво на комплексност. Бейтсън прави и следваща стъпка в този възглед за “психичното”: умът не е напълно идентичен с индивида, а обхваща също пътища и послания, които свързват индивида и средата в неразделима корелация. В това системно виждане, което вече е и екологично, индивидът не се адаптира към определена среда, а индивидът и средата ко-еволюират.

Дистанциятата от психоанализата по това време със сигурност не е свързана с факта, че тя се счита за интрапсихична теория, а заради това, че дори психоаналитичният модел се позовава на енергитични концепции, а не на информация.

Всъщност, прозренията, които Бейтсън има по онова време, днес се потвърждават от съвременните невронаучни изследвания. В частност това е откритието на огледалите неврони от група изследователи в Универистета Парма (Gallese et al, 1996, Rizzolatti et al., 1996, Rizzolatti and Sinigaglia, 2006), които показват ясно как психичните фукции са базирани на отношения, започващи на неврологично ниво: умът няма да се развие и да оперира без “храната”, която се осигурява от телесните отношения, от другите, от средата.

Въпреки огромната важност, която Бейтсън придава на психичните функции, първото приложение на системния модел към терапията в ранните 1960 сякаш възприема по ограничен начин тези негови идеи. Свеждането на системната теория към кибернетиката от 1-ви ред довежда до развитие на модел, изграден около идеята за “себекоригиране” и “хомеостаза”, а не около идея за потенциално развитие; Акцентът е върху наблюдаемата “прагматика”, а не върху “семантиката” на комуникацията и комплексността на значенията в полето на “психичното”. Така се приема, че терапевтът може да предостави “обективно” описание на системата и не се разпознава неизбежността на съ-участващо взаимодействие между терапевта и системата.

Въпреки че често са достигали отлични терапевтични резултати, авторите на “Прагматика на човешката комуникация” предлагат една системна епистемология, твърде редукционистка и все още много повлияна от механистичния модел. 

Горната епистемология претърпя огромна ревизия през последните 30 години на базата на изследвания в области, често несвързани с психотерапията и поведенческите науки, а с физиката, химията и биологията, което потвърждава съществуването на изоморфизъм между различните системи, а също стимулира полезна интеграция между различни полета на научното знание. Тази интердисциплинарна интеграция не позволява изпадане в редукционизъм. Тя се поражда в разпознаването на комплексните реалности и, следователно, се стреми да бъде видяна като наука за комплексността.

Епистемологичната ревизия на системния модел е маркирана от 3 срещи, описани по-долу:


Среща с еволюционната парадигма – от модел на хомеостаза към модел на еволюция

Първата група фамилни терапевти, които прилагат системен модел в работата си, т. нар. група на “прагматиката” (групата на Пало Алто – от Дон Джаксън, 1957, до Пол Вацлавик, 1967) работят със силно дисфункционални семейства със сериозни патологични състояния на един или повече семейни членове. Изглежда, че тези семейства са саморегулиращи се системи с тенденция да неутрализират всяко смущение на хомеостазата с помощта на негативна обратна връзка по такъв начин, че всяко поведение на който и да е от семейните членове, започвайки от симптома на идентифицирания пациент, сякаш работи за тази цел.

Тази концепция е все още повлияна от кибернетиката от 1 ред. Тя подчертава хомеостатичните аспекти на системата и, следователно, неглижира възможността за еволюция на симптомите. Само че в описанието на човешките системи като себерегулиращи се чрез повтарящи се и неотменими кръгове на негативна обратна връзка (loops), се губи един основен аспект: измерението на времето. Системата е равна на себе си и, следователно, е система без история. Несъмнено този модел все още има много общо с механистичния, въпреки че свързва симптома по циркулярен начин с останалите поведения в системата. Симптомът остава стабилизиращ елемент на системния безпорядък и е израз на патология. Динамиката на системата се оценява като игра от приноси към взаимодействието и се губят ценности, убеждения, значения и всички елементи между кръговете на обратна връзка, които са “вътрешни” за системата; терапевтът претендира за “неутрална” позиция и продължава да гледа на системата като на “наблюдаем обект”, рискувайки да затвърди единствената наблюдаема интеракция в настоящето, при което минало и бъдеще са размити.

Този хомеостатичен модел отдавна вече е надрастнат в системната терапия чрез значителни епистемологични модификации с позоваване на еволюционанта парадигма, което довежда до развитието на еволюционни модели

Идеите за това проникват от полето на термодинамиката – балансът на системата никога не е статичен, а постоянно динамичен, състоящ се от осцилации и флуктуации (“системи на не-еквилибриум”). Ако тези флуктуации достатъчно се увеличат като ефект от вътрешни или външни за системата пертурбации, системата достига до критична фаза, наречена “бифуркация”, отвъд която може да започне промяна в състоянието в непредвидими посока и изходи. Тази еволюционна тенденция е подкрепена от продължаващи циркулярни взаимодействия на позитивна и негативна обратна връзка, които осигуряват продължаващо развитие на системата, следователно можем да говорим за “еволюционна обратна връзка”, която показва, че системата никога не е равна на себе си.

Първият важен аспект на този въглед е, че въвежда дименсията на времето в системата (“лъч на времето” според Prigogine), което изразява необратимостта, а също различията в отделни моменти, маркиращи развитието на системата през времето. Изглежда, че тези развития премахват още от остатъците на механистичния модел. Първо, симптомът не е елемент, който се стреми да усили патологичната хомеостаза на системата, а е момент на екстремна нестабилност, точка на бифуркация, отвъд която са възможни различни посоки и еволюция към по-зрели статдии на развитие. Можете да си представите какво означава това, терапевтът да може да улови този еволюционен потенциал, съдържащ се в страданието и неясно изразен (“метафорично изразен”, бел. моя).

И второ, въвеждането в системата на диахроничното измерение на времето не само възвръща чувството на принадлежност към история, а въвежда значението на миналото не по плоската линейна концепция “миналото е причинило сегашното”, а в смисъл “миналото Е в сегашното” и продължава да живее в него чрез митовете и кохезивната цялост от ценности и значения, включени в образа, който семейната система има за себе си.

Този комплексен процес, разбира се, е опит да се преоткрие вниманието към психичния процес от теорията на Бейтсън; той е опит да се изследват основания, намерения, значения, които индивидите приписват на своето поведение. Това е връщане на индивида на системната сцена, то е отместване – от наблюдаемата прагматика към семантиката на поведенията. За терапевтите това е едно по-дълбоко ниво, под наблюдаемите интеракции, “вътрешен свят” в семейството, където индивидите са интензивно включени и което можем да наречем “митично ниво”, “емоционалното лепило” на семейството, замесено от възгледи, вярвания, ценности и споделени чувства. Изследването на това ниво, също като пътя на неговото конструиране, обикновено обхваща три-генерационни измерения и изключително обогатява клиничната практика. Тези измерения обикновено са пред-вербални и предсъзнателни и поканват много метафоричен и аналогов език в методите и интервенциите на терапевтите (примерно метафори, “плаващи обекти”, скулптури…).


Срещата с парадигмите на конструктивизма и себе-наблюдаващата система

Тази стъпка в епистемологията много повече касае терапевтичната връзка в сравнение с предишната.  Тя поставя под съмнение възможността за “неутралност” на наблюдателя, разделянето на наблюдателя от наблюдвания обект и възможността за обективно описание като функция на това разделяне.

Това е още една област, в която Бейтсън е пионер и вдъхновение. По-късно, т.нар. “кибернетика от втори ред” по терминологията на von Foerester (1984, 1994), биологичните изследвания на Maturana и Varela (1980) върху себе-наблюдението на системите (self-referential system) и конструктивистките насоки в психотерапията, обясняват “конструктивистката циркулярност” между наблюдателя и наблюдаваната система. В терапевтичната система терапевтът винаги е част от своето собствено наблюдение, което значи процес на “себе-наблюдение” и “себепозоваване” на системата. Всъщност терапетът става част от системата в момента, в който започва наблюдението си. И парадоксално, той няма как да знае това, преди да е част от нея. Ето защо представата на терапевта за системата никога не може да бъде напълно обективна, защото терапетвът в същото време спомага за конструирането на реалността, която се опитва да опише.

Смяната от епистемология на описанието към епистемология на конструирането, от епистемология на наблюдаваната система към епистемология на себе-наблюдението, означава поне два важни резултата:

Първият се отнася до когнитивната сфера: когато веднъж изостави мита за неутралност и разделяне на налюдателя от наблюдението, терапевтът оттегля претенцията си за обективно знание за терапевтичната реалност като някаква “абсолютна истина”.

Вторият се отнася по-директно към терапевтичния процес: терапевтът губи своята дистанцирана и “външна” позиция и трябва да се окаже от претенцията, че контролира терапевтичния процес и предсказва изходите от него. Неговата функция е да въведе в системата елементи на по-високо ниво на комплексност, да разшири обхвата на избори в стереотипния и едностранчив възглед, който системата има за собствената си реалност, така че тя да може да я преоцени и да рестартира процеса на своята еволюция. Но системата сама ще създаде формата и посоката на промяната, превръщайки се в “архитект на своето собствено лекуване” (изразът е на Бейтсън).

Признавайки креативността и автономния капацитет на системата, терапевтичният процес се освобождава от манипулации и контрол. Това е причината днес нагласи и техники на “инструктиране” и “предписание” да са заменени с други диалогични видове, в които се предлага предефиниране на ситуацията, което значи, че се предлагат алтернативни възгледи за реалността. В същото време разпознаването на терапевта като “ко-констриуращ” терапевтичната реалност въвежда идеята за нов тип етика, “етична функция” (Keeney, 1995, von Foerester, 1994). Терапетът става “ко-конструиращ” както дефиницията на проблема, така и еволюцията и изхода от страданието. В тази рамка радикално бива ревизирана концепцията за “хроничност”: това вече не е естествен резултат от самия проблем, както би казала медицинската традиция, а е “функция на терапевтичната връзка”.


Среща с възгледа за комплексността

Тази епистемологична ориентация повлиява много както на системния възглед, така и на терапията, като въвежда комплексна структура от нива: поведенческото, което е “тук и сега” и диахроничното ниво на историята и нейните значения, феноменологията на настоящото взаимодействие и семейните митове, спецификите на индивидите и характеристиките на системата, към която принадлежат, терапевтичната система и системата за подкрепа/лечение като съ-участници в конструирането на реалността.

Ценността на този епистемологичен подход е и в опита да се възстанови мултидименсионалността на психичния процес, вдъхновила концепциите на Бейтсън. Това е зрялост, която характеризира системната терапия днес.

Днешните развития в системното поле имат много резонанс с други форми на психотерапия, вкл. с психоаналитичното поле. Всички тези нива на реалност са циркулярно свързани и, в своята автономност, са комплементарни помежду си (а не дихотомно противоположни) – като метафората на Morin (1977), “това, което е свързано заедно, за да формира една тъкан” и за да останем в тази метафора, можем да добавим, че нишките на тази тъкан, от една страна, запазват своята специфичност, но от друга, дефинират своя вид и функция като част от общ сценарий.


Към етика на комплексността

Да поставим себе си в полето на комплексността не остава без последици на методологично ниво.

Първо, заради рекурсивната връзка на множеството нива, традиционната Картесианска дихотомия на противоположностите е заменена с комплементарност. След това логиката от типа “или/или” (или вътрепсихично/или отношенческо, или вътрешен/или външен, или индивид/или семейство) се заменя от логиката на диалогична свързаност от типа “и/и” (и вътрепсихично, и отношенческо; и вътрешен, и външен свят; и индивид, и семейство).

Второ, епистемологията на комплексността се различва от всеки “холистичен” модел, който претендира, че е всеобхватен и изчерпателен и, изхождайки от такива предпоставки, рискува да се превърне в догматичен., защото не допуска други възгледи за реалността; тези възгледи за “тоталност” водят до “тоталитаризъм”.

Обратно, ако има ключова дума в парадигмата на комплексността, то това е “плурализъм”. Потребността от плурализъм на гледните точки произхожда от осъзнаването, че всеки модел, вкл. системния, има своите ограничения и винаги е частичен. Винаги има още различни гледни точки от различни ъгли на наблюдение, които да бъдат зачетени, което пък може да ни доведе до по-добро приближение на знанието ни до реалността чрез сравнение и интеграция между тези гледни точки. В този смисъл, призмата на комплексността разкрива богатството на урока на Бейтсън, където само “различието е матрицата на информацията и знанието” (1972). През призмата на комплексността, обаче, може да се направи още един коментар: има последици, които отиват много отвъд полето на психотерапията. Ако в психотерапията това е отпадане на догмите, в по-широкия социален контекст възгледът за комплексността промотира култура на уважение и толерантност. В днешната култура нуждата от възгледа за комплексността е видима в лицето на възраждащите се расизъм, дискриминация към малцинствата, насилие над жените и децата и отхвърляне на “разнообразието”, които драматично характеризират днешното общество. Поради тази причина вярваме, че системното мислене, вдъхновено от комплексността, има функция отвъд специфичното поле на психотерапията – етична функция.



Източник:

Onnis, L. (2016). From Pragmatics to Complexity: Developments and Perspectives of Systemic Psychotherapy in M. Borcsa, P. Stratton (eds.) Origins and Originality in Family Therapy and Systemic Practice, European Family Therapy Association Series

0

Professional

Акценти от лекцията на проф. Шийла Макнами на International Systemic Research Conference 2017 в Университета в Хайделберг:

*****

Критиката към отношенческите изследвания обикновено казва, че те не са научни, те са релативиски и, следователно, не допринасят за нашено знание, не ни помагат глобално и не генерират чувство за напредък в света. 

Доминантната изследователска традиция възниква във времето на Модернизма. Модернизмът приема, че с правилните инструменти и техники ние ще можем да открием реалността и да я опишем “такава, каквато е”. 

Системно-контрукционисткото мислене, от друга страна, предизвиква идеята, че има една реалност, която да бъде открита и, всъщност, предизвиква генерално идеята за “откриване”. Ние не просто откриваме реалността – ние я създаваме в нашите взаимодействия. Така фокус на изследванията са нашите начини на говорене, отнасяне към, и взаимодейсвие със света. Основна идея е съществуването на множество реалности, множество истини за света и, следователно, множество методи за изследване на тези реалности.


Ако възприемем конструкционистка (отношенческа) ориентация към изследванията и към света, това от което се интересуваме са процесите на взаимодействие на хората  (човешките системи) помежду им и с техните обкръжения. Ние се интересуваме от това, какви светове са възможни чрез определени форми на взаимодействие, определени начини на говорене и действие. За конструкционистите езикът не е просто думи или текст, това е цялата въплътена дейност – това което правим заедно, създава нашите социални светове.

Нашият фокус е върху последиците от нашите взаимно конструирани светове. Вниманието ни е към това какви значения са направени възможни и невъзможни. Намерението ни не е да се докаже дали нещо е истина или не, а изследване на последиците от приемането на определена истина.


******

Нещо, което ние, човешките същества, правим е – и това е циклична последователност, не линейна – че ние координираме нашите дейности с другите, с нашите обкръжения и едни с други; интересното е, че когато се координираме помежду си, много бързо се появяват патерни; от тези патерни възникват очаквания и стандарти за отношенията, което води до възгледи за света, ценности и вярвания, което връща цикъла обратно към начина, по който координираме действията помежду си и т.н. – ние правим това непрекъснато като се координираме с другите хора. Така конструираме нашия възглед за света, системата си от убеждения и значения (нашата традиция, напр. научната, моя бел.). Ние живеем в традиции, които са културално, отношенчески и екологично ситуирани. В тези традиции, или както Витгенщайн ги нарича, интерпретативни общности, има установени форми на практики, значения, очаквания. Тези установени начини да бъдеш са страничеn продукт (не природна даденост, моя бел.) от координираните действия между хората, живеещи в рамките на една онаследена традиция на действие и говорене. 

Ние всички участваме в множество локални традиции и общности и, следователно, винаги съществува възможност за договаряне на разноообразни и множество разбирания за който и да било феномен. Това е релативисткият елемент на системно-конструкционисткото мислене, но това абсолютно не значи, че можем да си измислим всякакво значение и че “всякаква истина e приемлива”. Социалният конструкционизъм не е див релативизъм. Общностите, традициите и отношенията в тях, в които живеем и действаме, са ключът към това да не попаднем в менталността на дивия релативизъм. Както H. Garfinkel обяснява, ние се позоваваме на договорените начини за действие, за да постигнем чувство за рационалност. С други думи, ние действаме, за да поддържаме чувство за социален ред. 

Като системни конструкционисти ние приемаме че социалният ред възниква от това, което хората правим заедно, което конструираме. Това, което приемаме за даденост и с което се съобразяваме, често (не винаги, но често) се поддържа от неизказан социален договор. Този координиран и договорен социален ред се крепи изцяло на участието ни и поддържането му. Така социалният ред, който приемаме за даденост е изключително крехък. Погледнато от тази перспектива,  промяната възниква по няколко начина. Тя възниква когато една суб-общност започне да поставя под съмнение приетите за даденост начини да бъдеш (такъв пример е женското движение); промяна също се случва, когато различни общности се съберат, за да конструират заедно ново значение и разбиране. 

Само да се обърнем назад и ще видим огромната трансформация на разбиранията за семейство, организация, общност, здравна грижа, т.н. Тази трансформация се е случила с повишената способност на общностите и културите да споделят ресурси. 

Нашата работа като изследователи, консултанти, учители, мениджъри, терапевти, е да се опитваме да координираме комплексността, не да я елиминираме с авторитарност.


******

Научното познание се създава в контекст. Това което се счита за научно изследване, проведено в лаборатория, ще бъде много различно от проведеното на терен, в терапевтичната стая, или в класната стая. Като се вземе предвид комплексността на днешния свят изследванията трябва да бъдат релативистки и, в този смисъл, да допринасят към множество бази даннни. Но етиката на отношенческите изследвания казва, че като изследователи, ние се опитваме да координираме тези множество възгледи не за целите да определим кое е вярно или грешно, а за целите на генериране на нови форми на разбиране и следователно нови форми да живеем заедно. И накрая, тези нови форми на разбиране, което обхваща, а не елиминира множествеността на истините, е това което ще хуманизира нашия свят. 

Източник:

https://www.youtube.com/watch?v=L8t3zcSaE_c&t=1303s



Проф. Макнами (Sheila McNamee) е американски академик, известна с работата си в областта на човешката комуникация и теорията и практиката на социалния конструкционизъм. Тя е професор по комуникация в университета в Ню Хемпшир, САЩ, и съ-основател, вицепрезидент и член на борда на Taos Institute (световна мрежа от академици, университети, институти и докторанти, за споделяне на знание). Проф. Макнами гостува като преподавател също в University of Parma, Италия; Utrecht University, Нидерландия; University of Sao Paulo, Бразилия и City University of Hong Kong. Тя е автор на множество книги и статии в научни издания. Нейната работа се фокусира върху диалогичната трансформация, основана на силните страни в различни социални и институционални контексти, включително психотерапия, организации, образование, здравеопазване и местни общности. Тя прилага конструкционистки практики в различни контексти, за да събира общности от участници с диаметрално противоположни гледни точки и така да прави възможно бъдещото живеене заедно.

0

Popular

В подкаст на Ackerman Institute for the Family д-р Марта Едуардс обяснява един модел на добро родителстване. Според нея, родителстването включва множество процеси, които родителите трябва да балансират. Един от тях е синхронизирането (attunement) с потребностите на детето и разбирането на това, което то преживява. Разбирането на преживяванията на детето, обаче, не означава, че родителят прави във всеки един момент това, което детето иска. Понякога той/тя трябва да умее да казва “не”, което ще накара детето да почувства дискомфорт. В този момент родителят балансира между потребностите на детето и подходящото за контекста и цялостната ситуация поведение. Той/тя се грижи за това, как детето се напасва в конкретната ситуация. По този начин детето се научава да се справя с различни ситуации или, най-общо казано, да се справя с живота. Доброто родителство помага на детето “да се разбира” със света, да може да живее в света с другите хора. 


Друг важен процес е изграждането на сигурна привързаност. Обяснена по лесен начин привързаността означава, че има един човек в света, а още по-добре не само един, който разбира нуждите ти, можеш да се обърнеш към него, когато обстоятелствата и емоциите са трудни, който е там – наличен- за да те подкрепи. Потребността от привързаност се отнася не само за деца, тя важи за партньорските и за приятелските отношения на възрастните, но когато говорим за деца, тя е свързана с оцеляване.  Ние, хората, сме създадени да бъдем в отношения (и в началото на живота си няма да оцелеем, ако не сме в отношение с грижещия се човек, бел. моя). Детето няма да се развие, ако емоциите и преживяванията му не бъдат удържани от човек, който е там за него. През целия ни живот нашето емоционално и физическо благополучие се влияе от качеството на взаимоотношенията ни с другите.  Когато имаме интензивно преживяване, ние, хората, имаме потребност някой да удържи чувствата, за да не се чувстваме сами. Когато до нас има някой, това ни позволява да преживеем чувството по-цялостно и да научим от него. Ако нещо е свръхнатоварващо, а нямаме подкрепа, затваряме част от себе си. 


От гледна точка на родителите привързаността започва още преди детето да се роди, защото те си го представят – какво ще бъде, какво искат да научи от тях и от света, когато се появи. 

Отношението на привързаност се развива с времето. След 8 мес. възраст децата вече имат капацитет и започват да развиват своята способност да се отдалечават и да предпочитат определени фигури на привързаност. Последното е механизъм за безопасност. Ако детето се отдалечи, то поглежда назад и сякаш комуникира “там ли си, мога ли да разчитам на теб”. Двете потребности – от близост и самостоятелност – са еднакво важни.  Боулби (John Bowlby) нарича това “сигурна база” (“Secure base” – сигурна база (усещане), която дава възможността да се отдалечиш без тревога, че няма да бъде там, когато ти е нужна, бел. моя). 

На въпрос как да развием отношението на сигурна привързаност, д-р Марта Едуардс отговаря: “Наблюдавайте и приемайте.” Това не означава да правим детето щастливо във всеки един момент, а да показваме, че разбираме от какво има нужда. Тя дава пример от своята практика, в който родители мъдро казват, че колкото повече те успяват да приемат своя син, толкова повече той успява да се успокои. И в същото време, колкото повече искат от него да бъде различен, толкова повече той се противопоставя на това с поведението си и сякаш им казва “искам да видите кой наистина съм аз”. Понякога в собственото си желание да бъдем добри родители, игнорираме кои са нашите деца наистина. Това, което помага е да наблюдваме внимателно какво е нужно на: това дете, в този момент, в тази ситуация, с това преживяване. Децата не винаги се нуждаят от конкретно нещо. Всъщност те се нуждаят от нас, за да им помогнем да се справят с реалностите на живота. 


Във връзка със самостоятелността – ако наблюдаваме внимателно, ще видим, че има ситуации, в които детето иска да се справи само̀, да постигне нещо само. Ако обаче, се фокусираме много върху успеха и искаме на всяка цена детето да е успешно, ние пренасяме нашата тревожност и напрежение. В такива моменти на собствената ни тревожност вероятно ще побързаме да помогнем на детето да се справи, да успее да направи това, което се опитва да направи или дори да направим нещо вместо него. По този начин ние отнемаме възможността на детето да развие толерантност към фрустрация, отлагане на удоволствието, постоянство, – качества, важни в света на предизивикателствата.  Важно е да наблюдаваме истинското преживяване на детето и да разграничаваме  “кое е мой проблем и кое на детето”. 


Алфред Адлер говори за развитието у детето на чувството за общност или, иначе казано, “не си независимо същество, а социална цялост, твоето поведение влияе на другите, както и обратното. Можеш ли да съществуваш в света с това знание?” Тази идея за взаимозависимост в света с другите хора има ежедневно измерение – ако се държиш зле скоро ще дойде към теб. Или ако хората наоколо са нещастни, в твой интерес е да се грижиш за добруването на околните. 

От ранна възраст децата би трябвало да започнат да разбират посланието “твоите нужди са важни, но не най-важните”. Разбира се, в първите 6 месеца бебето ще е най-важното същество и неговите потребности ще са преди всичко останало. Но след това, с времето родителите трябва да започнат да помагат на детето да се научи да изчаква, да му помогнат да научи, че родителите трябва да обърнат внимание и на други неща. След време (2-3 г.), подходящо за възрастта, децата могат да помагат с нещо вкъщи. Те трябва да имат възможност да усетят, че на тях се гледа като на ресурс и техните приноси са ценни, и че е удоволствие да си част от групово усилие, повече отколкото всичко да е свършено предварително за теб. 


Има едно предизивикателство, когато другите важни хора (напр. баби, дядовци) имат различно виждане за нуждите на детето. От една страна, децата се научават да се адаптират в различни ситуации и това е добре. Но от друга страна, някои различия не само не помагат на детето, но и създават конфликт между възрастните, които се грижат за детето. Когато семейства идват на консултация, Марта Едуардс им задава такива въпроси: “Какво искате да научите детето в тази ситуация? Какви качества искате да развие? Какво правите, за да стане това?”. В такива случаи хората дават отговори, като “Бих искал да бъде: креативен, независим, уважителен, послушен, грижовен и т.н.”. В един вариант те ще открият, че родителите и членовете на разширеното семейство имат сходни цели, но опитват да ги постигнат по различни начини и могат да обсъдят това и как да се синхронизират. В друг случай те ще открият, че в семейството има напълно различни идеи за това каква личност трябва да стане това дете. Тогава може да се отвори дискусия за това, кое наистина е важно и какво правим, за да помогнем на детето да расте в съответствие на тези ценности. Най-често, ако децата растат ориентирани само към постижение, накрая вероятно ще бъдат нещастни хора и “трудни” характери. Когато растат така, че да чувстват комфорт с другите и отговорност за взаимодействието и отношенията си с другите, те ще се чувстват щастливи и ще се усещат равнопоставени в тези отношения. Въпросът е какво е това, което родителите правят, за да се чувства детето им комфортно в света с другите и дали понякога, неволно, в желанието си детето да бъде успешно, не стигат до там, че за детето става още по-трудно да бъде в отношения, още по-трудно за него да бъде в свят на взаимосвързаност и в общност, и да има усещане за равнопоставеност с другите. Марта Едуардс завършва с това, че преходът към родителство е изключително важен и ако младите хора не бъдат подкрепени на тази фаза от жизнения цикъл да изградят семейството си, нещата може много бързо да се объркат. 

Източник:

https://ackerman.podbean.com/e/the-ackerman-podcast-25-the-parenting-process-model-with-martha-edwards-phd/

Институтът “Акерман” (Ackerman Institute for the Family) в Ню Йорк е една от водещите институции по фамилна терапия в САЩ от 1960 г. и един от най-известните и уважавани трейнинг институти по фамилна терапия. Д-р Марта Едуардс е основател и директор на Център за развитие на детето в “Акерман” и се занимава с ранно детско развитие, училищна готовност, психично здраве и развитие на отношенията родители-деца. Тя е член на Борда на American Family Therapy Academy и на “0-3 New York Network”, научен консултант е на професионалното издание “Family Process”. Презентира в САЩ и други страни. 

0