Popular

Разводът е част от сложна поредица трансформации. За детето раздялата на родителите може да води до преместване на дома, смяна на детската градина или училището, напускане на квартала/града от детството и, следователно, раздалечаване и загуба на приятели, познати лица, учители, групи. За всеки от родителите може да има промени във финансовото състояние, смяна на местоработата, жилището, града. Преструктурират се връзките в разширеното семейство, приятелския кръг и социалната среда. В някои случаи разводът е придружен или последван от нова партньорска връзка на единия от родителите, а понякога и бременност и ново дете.

Новата реалност постепенно бива интегрирана в ума на детето, а обясненията, които възрастните дават за това какво се случва и какво предстои са от решаващо значение за това дали детското преживяване ще бъде осмислено или ще се превърне в травма. Изследвания от много страни показват, че преживяването на развода има краткосрочни негативни ефекти за много деца. Такива са трудности в общуването с връстници и възрастни, трудности с ученето, разсеяност, отнесеност, повишени здравословни (психосоматични) проблеми, негативен образ за себе си и негативна самооценка. Не при всички деца, но при повечето временно се появяват подобни симптоми, като при добро развитие те отшумяват до 2 години след раздялата. Социално-икономическите фактори имат голямо значение в прехода – напр. в Швеция, където законодателството предвижда добра финансова подкрепа за майки, които ще отглеждат сами децата си, краткосрочните ефекти върху децата биват минимизирани поради две причини: децата остават в същата среда и не прекъсват значими връзки, а целият емоционален климат между бившите парньори не се замърсява от спорове за пари.

В България през последните години се разпространи използването на модела “гнездене” поне за временен период от процеса на развод. При него детето остава в общото жилище и не прекъсва връзки от социалната си среда, а родителите се редуват в грижите. Дългосрочното прилагане на този модел е възможно да затрудни бившите парньори, когато се опитват да преминат на следващ етап в живота си.

Колко добре се адаптират децата към новата реалност до голяма степен зависи от начина, по който родителите им управляват процеса и как чрез обясненията си придават смисъл на промените, на собствените си емоции и на емоциите на детето. Ключови фактори са минимизирането на конфликтите и доброто управление на ритъма на семейния живот на ежедневна база. В практиката често използваме термина „пренаредени“ или “реконструирани” семейства, за да вземем предвид многобройните промени в света на детето на ниво семейство и социална система, които съпътстват раздялата на родителите. Според фамилната терапевтка Gill Gorell Barnes факторите, които могат затруднят прехода за детето включват:

– конфликти и продължаващо насилие между родителите

– тайни за развода или представяне на фалшиви версии, които могат да допринесат за объркването на детето

– влошено психично здраве на родителя, при когото детето живее

– висока тревожност на родителя, при когото детето живее около контакта и грижите на родителя, при когото детето не живее за постоянно

При бившите партньори описаните значими промени в контекста отключват промени в преживяването на себе си, т.е. в идентичността. Хората, които преминават такъв преход, особено тези, които не са били съгласни с решението за развод, често описват усещането си с изрази като “губя себе си” и “целият ми свят се разпада”. В случаите, когато решението за развод не е взето заедно, единият партньор в по-голяма степен е извървял вътрешния си път и е имал възможността да си представил версия на себе си в бъдещето, докато другият се оказва в позиция в живота си без бъдеще или представа за себе си в него. Такова усещане често се асоциира със загуба на смисъл и усещане за безнадеждност. Процесът на преход включва това всеки от партньорите да се отдели от стария контекст и да се локализира в новия докато изгражда нови връзки, нови механизми за адаптация и справяне и нова версия за себе си. Oсновните теми на този преход са свързани със загубата на части от себе си, но едновременно и с развитието на нови страни на личността в прехода от позиция на безпомощност към позиция на ефективност. Част от преживяването може да включва такива аспекти като едновременно “освободен/а от токсична връзка”, но и “депресивен/депресивна поради загубата на близост” “загуба на идентичност като успешен семеен човек”, но и възстановена или новооткрита ефективност като родител, провал и несправяне, но и развитие на необичайни/новооткрити умения, интереси, взаимоотношения на подкрепа. 

*****

“… има дни, когато ми се струва, че цялото това преживяване е зад гърба ми, но има и други дни, особено когато изпратя децата за седмицата при майка им, когато се връщат объркването, гнева, вината, самотата и чувството за провал …”

“… у мен има две паралелни чувства – едното е тъга, свързана с приемато на реалността, че вече сме разделени, и другото – надежда, че не всичко помежду ни е приключило и имаме път един към друг …”

“… когато децата задават въпрос, не съм сигурен/на какъв смислен отговор да дам …”

*****

Практиката показва, че само част от хората съумяват да съ-родителстват хармонично след развода и да се подкрепят взаимно в развиването на родителството си. Има много случаи, в които конфликтите се засилват след развода и се повтарят стари модели на взаимодействие. Партньорите може да останат емоционално ангажирани един с друг по негативен начин, реактивни към емоцията на другия. Има и много случаи на обратния вариант – емоционално скъсване, при което най-често детето загубва връзката си с единия родител. Фамилната терапевтка Gill Gorell Barnes, която провежда дългогодишни и обширни изследвания върху семейства с развод, заедно с детската психотерапевтка Emilia Dowling обобщават три основни групи неразрешени родителски отношения след развода (по-долу ги преразказвам като добавям примери и обяснения от моята практика):

*****

ПРОДЪЛЖАВАЩИ КОНФЛИКТИ – при този вариант разказът за бившия партньор продължава да бъде натоварен с раздразнение, гняв или язвителност. В разказите бившият партньор/ка е описан/а като човекът, който е предал връзката или идеята за семейство, съсипал е връзката с желанието си за контрол или пък е безотговорен и некомпетентен като родител. Както пишат Gill Gorell Barnes и Emilia Dowling,  “доминантните конфликтни разкази (наративи) на двамата родители дисквалифицират детското преживяване. Децата развиват паралелни наративи, за да паснат на наративите на двамата родители. Те преживяват дилема на лоялност. Принципът, който започва да организира тяхното преживяване става “да не разстроя другия родител”. Обикновено този процес завършва в полза на единия родител”. Последното означава, че детето приема едната версия, а емоциите му биват погълнати от емоцията на този родител, чиято версия е то възприело. Де факто, то възприема гнева и обвинението към единия родител, остава лоялно към другия, а неговото собствено преживяване бива отречено и никога не получава разпознаване, назоваване, осмисляне.

Примери от практиката:


с жена на 40 г. обсъждаме преживяването при опита й да напусне връзката. Въпреки че отношенията са били отчуждени и хладни години наред, а нейното чувство – на застой, безсмисленост и “смърт”, тя изпитва висока тревога от това, че го прави. В първите разговори с партньора си успяват да се разберат какво синхронизирано обяснение да дадат на 12-годишната си дъщеря за настъпващата промяна и как тя ще остане да живее с майка си, но почти ежедневно ще може да се вижда баща си. Скоро след това обаче, бащата започва да участва необичайно много повече в ежедневието на дъщерята и да контактува с роднините по линия на жената, а дъщерята започва да задава настойчиво въпрос на майка си кога ще се приберат обратно. Майката започва да чувства, че дъщеря й става обвинителна към нея и съчувстваща на баща си. След години на липсващи разговори в отношенията между партньорите се оформя конфликт.

с мъж на ок. 50 говорим за последната караница с неговия 17-годишен син. Често при подобни ситуации синът изразява гняв и обвинява баща си в незаинтересованост. Бащата и майката са разделени от 10 години. Конфликтите им започват около различията в разбиранията за грижите за дете. Жената чувства коментарите на мъжа като липса на подкрепа и търси подкрепа в своите родители. Колкото по-лоялна е тя към разбиранията на своите родители, толкова повече мъжът чувства, че неговата перспектива е отхвърлена. Той реагира обвинявайки жената за невъзможността й да постави граници с разширеното семейство, тя от своя страна, го обвинява за липсата на подкрепа. Конфликтите ескалират заедно с емоционалното раздалечаване между партньорите и чувството за неразбиране. Мъжът започва да излиза често от вкъщи, а жената все повече да го обвинява в незаинтересованост (версия, която се възпроизвежда в караниците със сина).

Във варианта “продължаващи конфликти” можем да включим и конфликтните разводи, при които продължително време се проиграват предишни модели на ескалация при всяка нова юридическа процедура или при всяка настъпваща промяна в живота на единия или на другия от бившите парньори. Такива разводи понякога се превръщат във враждебни като обикновено има система около партньорите, която подхранва тези процеси (напр. членове на разширеното семейство или адвокати). След враждебен развод бива затруднена адаптацията към нови семейни структури, а децата биват оставени с много разбити, частични, фрагментирани разкази за собственото им преживяване. Така, за тях става трудно да осмислят преживяното и те често пъти възприемат фалшива версия за отношенията. По-късно, като възрастни, когато такива клиенти дойдат на консултация или терапия, чуваме да разказват откъслечни, едностранчиви и неконсистентни истории както за миналото, така и за отношенията и себе си в настоящето.

ЛИПСВАЩИ НАРАТИВИ – Това е вариант, при който бива отречена възможността детето да създаде наратив за случващото се. Настъпва безкомпромисно мълчание – отказ да се говори за преживяването на детето, особено преживяване свързано с другия родител. Детето схваща неизреченото правило-табу върху задаването на въпроси, коментирането и изразяването на чувства, свързани с промяната в живота му. Схваща и неизреченото изискване да се държи съответно на начина, по който говорят и се държат възрастните около него, дори това да не съответства на вътрешното му преживяване – като да се нагоди към “правилната” версия за нещата. Процесът наподобява механизмът на отричане на реалността (denial). Впоследствие възниква разминаване между семантичната памет, която отговаря за вярванията и убежденията, построени на базата на това, което е казано на детето, и епизодичната памет, която се базира на спомени от събития. Детето ще отрече своите собствени възприятие и чувства в полза на “официалната” версия в семейството. Често подобни семейни процеси са свързани с фалшифициране на семейната памет и семейни тайни (около развода, предишни бракове, деца от предишни или следващи бракове и др.). Носителят на тази “официална” версия (наратив) в семейството обикновено е и носител на повече власт и може да определя коя информация за отношенията бива приета и коя отхвърлена като непасваща на основния наратив. Подобни защитни или заблуждаващи/само-заблуждаващи процеси, които родителите (вкл. баби/дядовци) използват, правят неконсистентни чувствата, вниманието, възприятието и паметта, което създава непреодолимо объркване в ума на детето, изопачена представа за взаимоотношенията и празнота в смисъла.

Пример:

Това е обобщен пример от няколко казуса на мъже и жени, които са идвали при мен на консултация или терапия във връзка със страдание, което преживяват в партньорските отношения. Страданието им се състои в постоянно съмнение в себе си “дали отчитам реалността “правилно” или не”, т.е. “нормален ли съм и кое е нормално – това, което аз мисля или това, което партньорът ми казва”, повтарящи се цикли на очаквания парньорът да реагира различно, гняв, страх за връзката и вина за провала ѝ. Разказите включват още висока тревожност и емоционално наводняване, опит “да се държа така, както възприемам, че ако се държа няма да проваля връзката”, т.е. опит за “фалшифициране” на себе си до степен да се “питам кой съм”. Общото, което чувам в сесиите са разкази за миналото с много липсващи периоди и взаимовръзки, “нямам спомен” или “помня само една картина със силно завладяващо чувство на тъга или на страх, че ще се случи нещо страшно”, “нямам представа как майка ми/баща ми са преминали през това”, “чувал/а съм от баба ми някакъв факт, но за това никога не се е говорило в нашето семейство”, “само учех, трябваше да бъда добър ученик/ученичка, за да не ги разстойвам” и т.н.

ВПЛЕТЕНИ ОТНОШЕНИЯ с бившия партньор – Характеризират се с висока тревожност около грижата за детето в контекста на режима за свиждане и възприеман провал в родителската грижа. Последното е свързано с идеята “че съм предаден от другия”, вкл. в родителството. Тук характерни са истории, наситени с упреци, обвинения и продължаващо желание другият да се промени като се ангажира обратно с историята на разказвача, обикновено свързана с някаква тревога около детето. Тревожността около грижата за детето се превръща в “лепило”, което продължава да задържа двойката още неопределено време без партньорите да могат да продължат независими с живота си.

Пример:

В консултация разговаряме с баща на около 40 г. на дъщеря в 1 клас. С бившата си съпруга отглеждат дъщеря си на седмичен график като се редуват. Година след раздялата, когато вече има установен ритъм, детето се справя добре в училище и изглежда жизнено и добре социализирано, бащата започва интензивно да споделя свои притеснения – “дъщеря ми не се разбира с приятелките си, кара се непрекъснато с друго момиче, има момче в класа, което я тормози, не иска да спи сама в стая, троска ми се, когато я питам и искам да разбера повече, а тя се сърди, виждам, че нещо я тревожи…”. На въпроса ми какво се случва, когато поговорят с детето за тези неща, бащата казва “аз я питам дали мама й липсва и тя потвърждава”. На въпроса какво вижда майка й във връзка с тези негови притеснения, той отговаря, че майката намира, че са неоснователни и че това е “защото той не се справя емоционално, а не детето”. На следваща консултация бащата отново споделя тревогата си, че детето вече има нощни страхове, “защото вероятно страда за майка си и ще предложи на майката да посетят детски психолог”. Неговата тревога е повод да заговорим за начина му на родителстване – за силните му страни като родител, но и за трудностите на прехода и риска да влиза в peer-разговори (като между равни) с дъщеря си, което вероятно засилва тревожността на детето, а от там и неговите притеснения, че с детето се случва нещо извънредно, за което трябва да алармира майката. От тук нататък ние можем да говорим за укрепването на ролята му на родител в новия контекст. 

*******

При всеки от тези варианти децата “поемат задачата” да държат конфликта под контрол. Те филтрират информацията от единия родител към другия, “за да опазят мира”. “Да не разстроя единия или другия родител” става организиращ принцип на тяхното собствено преживяване. Усилието може да погълне тяхната психична енергия, което води до временни трудност в концентрацията, ученето, общуването с връстници, както и потискане на собствената гледна точка. Те изпитват дилема на лоялността, а също и стават съпричастни към тъгата и гнева у родителите за това че е застрашена стабилността на семейството. Практиката показва, че има тенденция децата да установяват peer-отношения (като между връстници) с родителя, който е повече сам (който няма подкрепяща среда от роднини, приятели, няма нов партньор), но има много индивидуални разлики и тези процеси не могат да бъдат обобщени. Има и тенденция да стават загрижени за емоционалното състояние и здравето на единия от родителите, когото преживяват като нещастен. В практиката, това, от което се интересуваме са индивидуалните емоционални преживявания на развода при възрастните и децата и различното индивидуално значение, което хората придават на това събитие в живота си.

За системните терапевти въпросът не е дали самият развод или негови аспекти имат вреден ефект, а как предишните модели на споделени проблеми и решения се променят в контекста на раздялата и живота след развода. За децата начинът, по който се задоволяват потребностите им от свързаност и грижа, се променя, но също така се променят и възможностите им за развиване на автономност. Нашите въпросите се фокусират върху разликата преди и след промяната на домакинството: например, кое е по-добре и кое по-зле за теб; какво ти е нужно, за да развиеш своето родителство; за какво би искал родителите ти да следят. Когато говорим за консистентни разкази, които родителите трябва да създадат за децата, за да облекчат прехода, това включва и обяснения в ежедневието, които създават предсказуемост и яснота и отчитат онова, което създава тревожност у детето, например когато:

– момче на 5, в грижата за което участват неговите баба и дядо показва, че се страхува, че майка му няма да се прибере, така както бащата не се прибира вкъщи от известно време, или…

– момиче на 4, което отхвърля баща си в контекст на режим на родителстване, не иска да остава при него и реагира бурно, плаче и не иска да тръгне с него, когато му е ред я вземе. Деконструирането на историята разкрива момент, в който бащата задържа детето 2 дни повече от предвиденото без да му даде обяснения, при което детето става тревожно дали всеки път, когато тръгва с баща си, ще види отново майка си, или…

– баща, който разказва за сина си на 5, който, отново в режим на родителстване, споделя колко се страхува за майка си и показва силна тревожност. Майката е наскоро е обяснила на детето, че е бременна. Нужно е бащата да демонстрира, че й се обажда, да увери детето че тя е добре, да обясни какво означава “бременна” и че “тя е здрава, знае какво да прави, как да се грижи за себе си и да бъде добре”.

Основна задача в консултирането на пренареждащи се семейства остава конструирането на истории за семейните отношения и развода, с които децата могат да осмислят преживяването си – автентични обяснения за преживяванията на семейните членове, отчитане на тревогите на детето и даване на отговори, които създават предсказуемост и сигурност. Това означава активно подпомагане на родителите да сведат до минимум негативните описания и обвинения към другия. Важно е заедно да се опитаме да разберем как всеки от семейните членове осмисля образите и представите си за семейния живот, който напуска. Всеки от семейните членове носи идеи и ключови конструкти за своето „семейство“ от времето, когато семейният живот е вървял по добър начин. И за възрастните, и за децата е важно да идентифицират тези конструкти и идеи като аспекти на собствения си “селф” (“аз”). Те са част от усещането за себе си в продължаващия живот и дори когато за тях се скърби, те са част от развитието на “селфа” по отношение на променящото се семейство. Обратно, отричането им по време на враждебни разводи ще отрече и, на практика унищожи, част от усещането за себе си.

Все пак има много случаи, в които родителят ще се придържа към фиксиран негативен образ на другия и ролята, която той/тя е изиграл/а за раздялата. Това може да бъде пагубно за бъдещата връзка между детето и другия родител. Особено когато причината за раздялата е насилие или изневяра, разказът за това може да доминира и дори да заличи всички други аспекти на образа на този родител. Тези процеси ще бъде разгледана в следваща статия.

Когато преходът се извършва по здравословен начин, в сесиите чуваме разкази като:

“Като родители си помагаме много. Тя е различна като родител от това каква е като партньор”.

“Прави ми впечатление, че децата са наясно и разделят нещата в езика – казват “в дома на мама”, “в дома на тате правим/се случва това-и-това”

“Когато помисля за себе си като “сам/а” вече не изпитвам ужас, дори понякога изпитвам удоволствие.”

******

Използвана литература:

Gill Gorell Barnes and Emilia Dowling, 2012: “Re-writing the story: Children, Parents and Post-Divorce Narratives” in “Multiple Voices: Narrative in Systemic Family Psychotherapy” ed. by Renos Papadopolous, (TAVI), Karnac Books. Kindle Edition

Gill Gorell Barnes, 2004: “Family Therapy in Changing Times”, PALGRAVE MACMILLAN, 2nd edition