Colleagues
Кореспонденция за Сараево и “Диалогичните практики”
След “7th International Conference on Dialogical Practices —
Conflict to Connection: Possibilities for Dialogues Beyond Conflicts”
2-5 април, 2025, Сараево
от Б. Мечева, Анастасия Русева, Цветелина Контилов, Нели Костова-Колева и Петя Варчева
On 7 Apr., 25 at 19:58 Borislava Metcheva <bobimetcheva@gmail.com> wrote:
Апът на МВнР на България съветва да не се излиза от официалните пътища на Босна и Херцеговина заради неоткрити и необезвредени мини и експлозивни устройства. Тридесет години след войната.
“Това беше период, в който почтни нищо не разбирах, но много интензивно чувствах притеснението, страха и несигурността в очите на възрастните”.
Това е отговорът на Саня на въпроса какво е за вас детството във война. Саня е родена през 1980 – трябва да е била на 12 в началото на 4-годишната обсада на Сараево. Въпросът е зададен от Jasminko Halilović – един от създателите на War Childhood Museum в Сараево. Над 1030 отгоовора на тогавашни деца са събрани в книгата War Childhood, която се продава в музея. Замислих се, че всички от Сараево на възраст над 30 години – активното население на този хипнотичен град – са преживели войната. Думите на Armina Cerkic (част от Institute “MENTIS”) при откриването на конференцията бяха, че е нужно да отворим диалогично пространство за болката. Но също, че за да си диалогичен в Босна е въпрос на кураж.
Първата дъждовна сутрин в Сараево ранният призив за молитва между 5 и 6 ч. сутринта, идващ от минаретата на многобройните джамии ме изпълва с тревога дали ще мога да почувствам този свят като дом, втора сутрин и този призив вече се чувства като особена смесица от тревога и успокоение идващи от един и същи източник, трета сутрин и се връщам към защитата си от културални предразсъдъци, четвърта сутрин и съм се върнала към себе си – в диалога да разбера различията и контекста, който ги определя.
Трансформиращо преживяване е да бъдеш на място, оформено от историята на войната, устойчивостта, раздялата на семействата, бащите, братята, които не оцеляват, сексуалното насилие над жените, и после надеждата….
Вие как го усетихте?
On 08 Apr, 2025, at 9:26 PM, Анастасия Русева <anastassiabg@yahoo.com> wrote:
Ден трети след “7th International Conference on Dialogical Practices — Conflict to Connection: Possibilities for Dialogues Beyond Conflicts” – 2-5 април, 2025, Сараево и ден трети, откакто съм у дома. Все още усещам парещ тръпчив вкус от преживяването си там. Не бях подготвена за това, което ме очакваше. А и да знаех какво ме очаква – вероятно пак щях да преживея същото.
Духът на войната, близо 30 години след края й, витаеше из въздуха, лицевите изражения на хората, времето – схлупено, дъждовно, студено и мрачно, в разказаното от местните участници и организатори на събитието. Разделението, през непреживяната болка и силният гняв от нея. Дори и опита на надеждата, споделен от присъстващите, вече четвърто поколение след ВСВ, не успяваше да внесе успокоение и перспектива. По-скоро се чуваше като неразбиране и незачитане на страданието. Чудех се, болката ли е толкова силна и непреживяема или се е превърнала в естествен наратив, който е толкова интегриран и личен, че е болезнено да се пусне.
В едно с тръпчивия вкус усещах и топлина. Топлина от тези, които бяха далеч от тези Балкански ширини. Отвореност да чуят различни гласове, кураж да останат в болката, готовност да трансформират конфликта в диалог.
През тези 4 дни в Сараево пиех горещ черен чай с много джинджифил и лимон, но в компания, споделяне и обмен.
On 09 Apr, 2025, at 8:39 PM, Tsvetelina Kontilov <tsvjordanova@gmail.com> wrote:
“…- Колко красива природа…напомня ми за Родопите?
– Знеш ли, че тук не можеш да се разхождаш свободно … все още има мини от войната!”
Разговорът е докато пътуваме в колата.
Сараево… особен, стръмен, сгушен град…с труден терен…. красив, дори под падналата мъгла, класкосни, молитва на ходжата се разнася и звъни в тесните улички….
Ден 1… отваряме сетивата си… блестящо въвеждане, макар и с нотка тъга ( за онези, които ги няма и за тези, които отстъпват път на младите…). Работна група 1- 40 човека… Акцент- Тук изразът “гражданска война” е неприемлив, заради мащабната загуба на всички, които помежду си са братя и сестри …. / паралелно върви превод на босненски и английски – оставам с усещането, че преводите не са еднакви… Объркването ми е пълно- как се случва диалог, ако преводът не е идентичен, как се отваря пространство да говорим за онова, за което не бива?!
Ден 2- Работна група 1: Работим в 2 по-малки групи… Докато ветеран (1992-1996) разказва за травматични случки от войната и това, че е пострадал жестоко, преди да може който от нас да реагира /случва се превод от босненски на английски/ повдига крачола на панталона – отдолу блести протеза… Нужно ми е още време, но съм разтърсена от ужаса, който войната е родила и “медалите”, с които е възнаградила оцелелите. Какво от вътрешните светове никога няма да видим и чуем…?! Мисля си, за думите му – на колко хора е помогнал!
Ден 3- Работна група 3: Столовете на ветераните и оцелелите през войната обикновени граждани са празни…и тази липса каза много за преживяването им…
Когато споделям за надеждата – усещам, че тя е далечна за части от кръга…”нещо” силно тежи във въздуха …и е много рано…
Ден 4- Часът е 11:45 и потегляме обратно за София. Толкова много разнопосочни мисли и гласове отекват в главата ми… като различията в етносите, вярата, сградите, ароматите в Сараево…като мост между миналото, настоящето и бъдещето…като диалог – какво ще забравим и помним от миналото, как живеем днес, какво бъдеще ще създадем?
В колата се шегуваме с Ани и Нели, че минахме през всички сезони в това пътуване…освен през лятото… някак не ми се струва случайно, че пролетта ни посрещна… пчелите се събуждат (метафора към нашия общ кошер). “
Това усетих, а вие?
On 11 Apr, 2025, at 2:01 AM, Neli Kostova <nelli4ka@abv.bg> wrote:
А какво усетих аз…усетих болката през всичките си сетива, през тялото и може би през духа на моите предци, които са загубили живота си във война по-отдавна..
Тялото ми казваше всичко през тези четири дни. Както сезоните, през които минахме по пътя, така и всичко в мен искаше едновременно да преживее тежестта във въздуха и да се спаси.
Започва откриването, влизам може би 3 минути след началото, виждам светлини, търся своите хора, вълнувам се за дългоочакваното преживяване..някой говори на сцената, сега усещам колко притихнала е публиката..Чувам преведената босненска поема на английски за войната през очите на дете, ужасът и объркването, страхът, загубата. Стиска ме за гърлото, а дори не е на моя език. А дали има значение на кой език е? След толкова сътресения по света дали можем да разберем, че човешкото е това, което ни свързва, че любовта, а не войната, е най-големия ни ресурс? Както завърши едно от своите представяния Яко Сейкула – “Love is the life force, the soul, the idea. There is no dialogical relation without love, just as there is no love in isolation. Love is dialogic.” (Patterson, D., 1988)
Въпреки надеждата, в която съм израснала аз, не мога (а и не искам) да заглуша гласовете на страха и страданието, които не са готови да продължат, чак сега им е позволено да говорят за скръбта си…Връщам се в детството си, в спомен, в който когато нещо не беше наред, баба ми казваше “Е, ще се оправим, само войни да няма..” Тогава не го разбирах, а в един от тези мъгливи дни в Босна споделяме с колегите своите страхове да не се случва същото с нашите деца.
Не знам за останалите дни, но знам точно в кой момент в третия ден от пътуването ни изгря слънцето. Чувам всички тези гласове и вярвам, че дори малко, това пространство там може да е част от една нова история. Сараево – шарено и многообразно, разединено, но и уютно посрещна хора от различни етноси, култури, носещи своя опит и истории, но най-вече желание и нужда да бъде създаден контекст на свързване помежду ни.
On 11 Apr, 2025, at 6:55 AM, petya.varcheva <petya.varcheva@gmail.com> wrote:
Сараево вече не е само столица на близка страна, не е само история за война, която бегло съм чула по новините някога.
Нишките на душата ми се вплетоха тук с тези на толкова много Други – чувствам се свързана с хората и с мястото по личен и … дори малко болезнен начин. Изплели сме множество пъстри килими заедно, в диалозите през трите интензивни дни.
Вечерта на третия ден се прибирам сама към квартирата ни, вече е тъмно, вървя покрай реката, лампите имат топла светлина. Деца играят на площадки пред блоковете. Имам преживяването, че съм удома. Невероятно беше да говорим всеки на своя майчин език – Босненци, Сърби, Словенци, Хървати, Българи и да се разбираме. У дома сме.
Вървя, а реката тече до мен, сякаш и през мен – носи ми смирение, но и много сила. Много реки от болка, нежност, състрадание, любов, възхита…се вляха в мен с историите, които съпреживях тук, в Сараево. В ума ми звучи мелодията “River flows in you” на Южнокорейския композитор Юрума. Нямам търпение да я споделя с колегите от работната ми група във финалния ден на конференцията. В тази група говорихме за синхроничността, музиката и за тихата хореографоя на диалога. Знам, че ще ме чуят и ще разберат посланието на тази мелодия – покана за движение, диалог, свързване.
*************************
Диалогът – дълбоката диалогичност – не е нещо, което принадлежи само на терапията. Това е начин на организиране на услугите за хора, които се нуждаят от някакъв вид помощ и, като цяло, начин да организираме живота и да живеем заедно в комплексността. Няма друго по-подходящо място в Европа от Сараево, в което да чувстваш и осъзнаваш през цялото време, че това е единственият начин за запазване на живота. И че монологичните начини за намиране на решения най-често водят до конфликт и поляризация.
“Отвореният диалог е развит като форма на семейна терапевтична работа, но целта не е да се промени семейната система. Целта не е и да се фокусираме върху наративите на всеки от семейните членове, а да се създаде споделено емоционално преживяване, в което се създава нов език за най-трудните преживявания”. (от презентацията на Jaacko Seikkula)
Сараево остава в сърцето ми със споделеното преживяване, в което може да се говори открито за спомена и “забравеното”, което се помни в паметта на тялото; със срещите с различията, не с разделенията; с преживяването на диалога, който свързва хора и общности през болката. А също с гледката на обстрелваните сгради, с историите на детството във война; с баклавата и с котките на тясната уличка “Mujezinova” в Stari grad, с надеждата, с устойчивостта… с Диалога. Благодаря от сърце, колеги!
