Professional

Естетична основа за фамилна терапия – Част 1

Превод на Глава V на книгата на Bradford P. Keeney “Aesthetics of  Change”

“Вярвам, че всяко действие, ако изобщо бива планирано,
трябва да бъде планирано на естетична основа”
(Грегъри Бейтсън)

СЪЗНАТЕЛНО НАМЕРЕНИЕ 

(Conscious purpose, по термина на Бейтсън, бел. пр.) 

Съзнателното намерение със своя стремеж да достигне специфична цел, не може да вземе предвид цялостните екологичен контексти. За съжаление, това ограничение често води до кибернетични накъсвания: например, съзнателното намерение на клиента да “контролира” симптоматичното поведение структурира симетрична битка между ума и тялото. 

Патологията възниква от изкривявания в епистемологията вкоренени в съзнателния порядък на ума. Съзнанието прави трансформации или модели на едни по-цялостни рекурсивни процеси. Вместо да мислим за съзнателните трансформации като за приблизителни модели на един по-всеобхватен рекурсивен патерн, правим грешката да вярваме, че този съзнателен приблизителен модел е пълен изоморф на това, с което се занимаваме. 

Съзнателният ум, например, може да моделира рекурсивен процес в термините на линейна структура. Понякога това може да е полезно, примерно ако искаме да проектираме тенис корт в нашата ливада. В други случаи, приблизителността е опасна. В тези случаи нашето взаимодействие със системата, базирано на непълен модел на тази система, заплашва нейната организация. Конструирайки линейна структура, ние съзнателно се стремим да изберем или максимизиране, или минимизиране на променливи в нашия свят, водещи до екологично накъсване и патология. Например, ако си представяме недостиг на гориво, ние просто започваме да дълбаем повече въглищни мини и петролни кладенци. Начинът, по който тези природни ресурси са част от взаимосвързана екология често бива игнориран. По същия начин, минимизираме вредителите чрез инсектициди с цел да максимизираме добива. Рекурсивната природа на кибернетичната система започва да ни преследва вбъдеще, когато открием отрова в собствените си тела.

Същият аргумент, касаещ съзнателното намерение се отнася до промяната в терапията. По същия начин можем да бъдем критични към подходи в терапията, които акцентират върху цел, контрол и техника. Примерно, има увеличващ се брой подходи, акцентиращи върху техниките. Те се опитват да извлекат от изкуството на Милтън Ериксън нещо като “рецептурник” как се прави терапия. Във връзка с терапията “по рецепта”, Бейтсън (цитиран в Keeney, 1977) казва, че “Милтън Ериксън работи в плетеницата на комплексността, докато те се опитват да приложат трик откъснато от комплексността. Този откъснат трик, следователно, върви противоположно на цялото и помага да се увековечи илюзията за власт”.

 

Може би трябва да гледаме на всяка “шапка с трикове” за лекуване или превенция на патология като екологично опасна, потенциално водеща до проблеми от по-висок порядък. Една алтернативна позиция е да се контекстуализират техниките на терапия като част от една по-всеобхватна естетична основа. От тази перспектива, проблеми възникват само когато нашата техника не е адекватно “опитомена” от по-високия порядък на кибернетичния процес. Както го обяснява Bateson (1972): 

Чистата целенасочена рационалност, неподпомогната от такива феномени като изкуство, религия, сън и други подобни, е неизбежно патогенна и разрушителна за живота; … нейната вирулентност произтича конкретно от обстоятелството, че животът зависи от взаимосвързани вериги на евентуалности, докато съзнанието, водено от човешкото намерение, може да види само къси дъги от такива вериги. (p.146) 

Този възглед предполага, че патологията може да бъде поддържана от терапевтите, които работят без естетична ориентация. Терапевт, който вижда себе си като еднопосочен властови агент, работи с частични дъги от [циркулярни] кибернетични системи. Такава позиция застрашава рекурсивно структурирания биологичен свят, в който живеем. Единствено мъдростта, “усещането или разпознаването на факта на циркулярността” (Bateson, 1972) може безопасно и ефективно да борави с екосистеми. 

Bateson (1972) смята, че медицинската наука е пример как работи неподпомогнатото съзнание. 

Лекарите имат цел: да излекуват нещо. Техните изследователски усилия, следователно, са фокусирани (тъй като вниманието фокусира съзнанието) върху къси линии на каузалност, които те могат да манипулират със средствата на лекарствата и други интервенции, да коригират повече или по-малко специфични и идентифицируеми състояния или симптоми. Винаги, когато се открие ефективен “лек” за нещо, изследванията в тази област спират и вниманието се насочва другаде. Ние днес можем да предотвратим полиомиелита, но никой не знае повече за системните аспекти на това интересно заболяване. Изследванията в тази област са спрели или в най-добрия случай са ограничени до подобряване на ваксините. 

Да имаме “торба с трикове” за лечение или превенция на списък от заболявания не ни дава никаква по-цялостна мъдрост. Екологията и популационната динамика на видовете е нарушена, бактериите са резистентни към антибиотици, връзката между майката и новороденото бебе е почти разрушена и т.н. 

Отново, стратегиите на интервенции, които не зачитат напълно екологията на проблемите, които се опитват да променят, ще посеят патология от по-висок порядък в системата. Следователно, ние сме отговорни да контекстуализираме нашите техники независимо дали принадлежат към медицината, образованието, инженерството или психотерапията.  Естетичната основа за нашите интервенции изисква техниката да бъде адекватно сдвоена с по-висок порядък на психичния процес, което означава несъзнавания порядък на ума. 

Ние предполагаме, че несъзнавания и съзнателния порядък на ума са свързани в рекурсивно взаимоотношение.  В по-широк смисъл, смятаме, че разнообразни научни дисциплини от невропсихология до психотерапия стигат до заключението, че биологичният свят е организиран в рекурсивни структури, независимо дали говорим за клетъчна активност, телесен метаболизъм, емоционален живот или междуличностни взаимоотношения. За да можем да разберем биологичните патологии се изисква да знаем как биват изкривени епистемологичните предпоставки на рекурсивните отношения – как бива изкривено това, което можем да наречем “биологични вечни истини”.   

Изкривявания възникват, когато съзнателните трансформации на несъзнателния процес не подлежат на последваща корекция от несъзнателния процес. Тази гледна точка не предполага, че съзнателният ум трябва да бъде обвиняван за патологията; по подобен начин несъзнателният процес не е коренът на нашия проблем. Патологията възниква, когато съзнателният и несъзнателният порядък на ума не са свързани рекурсивно като части от една самокоригираща се обратна връзка. 

Ние сме свободни съзнателно да конструираме линейни приближения на рекурсивните процеси, стига несъзнателният порядък на ума да може да коригира злоупотреба или неразбиране на тези непълни модели. Така съзнателно планираната терапевтична стратегия трябва да бъде обект на корекция от по-висок порядък. Накратко, естетичната основа за терапия възниква тогава, когато съзнателният и несъзнателният порядък на ума предоставят самокоригираща обратна връзка. 

За съжаление, познанието за кибернетиката и екологията може да не помогне да се облекчат грешките на съзнателното намерение. Необходимо е съзнателното познание и по-високият порядък на психичния процес да бъдат свързани в постоянна обратна връзка. Един от начините за постигане на тази връзка е да се развие уважение към екологията, както го описва Rappaport (1974): 

Може да се твърди, че повишеното познаване на екосистемите води до намалено уважение към тях и, по този начин, води до това, хората да са виновни и, впоследствие, наказани за това, което може да се нарече екологично високомерие. Може би това е така, защото познанието никога няма да може да замени уважението в отношенията на човека с екологичните системи…(p. 59) 

Тази идея е допълнително илюстрирана от история за конференция, организирана за хора, които са експерти по конференции. Както разказва Bateson (1979b): 

Всеки, който е експерт в провеждането на конференции, знае, че първата част от вашата конференция винаги ще бъде пропиляна в глупости – его ценности, установяване на позиции около масата, обсъждане на стайната температура и т.н. Приблизително по средата хората осъзнават, че не стигат доникъде и започват да работят. Хората на тази конференция на професионални организатори на конференции знаеха този факт и следователно не се притесняваха, че първата половина от тяхната конференция е пропиляна. Предполагаха, че по-късно ще започнат продуктивна работа. За съжаление, необходимо условие за по-нататъшната ви продуктивност е да се тревожите по време на фазата, в която не казвате нищо съществено. На тази конференция те продължиха да говорят глупости до самия край на конференцията – защото това така и не ги разтревожи. 

Съзнателното познание за рекурсивния характер на екосистемите не поражда непременно мъдрост. Уважението към екологията обаче е друг ред на познание. Кибернетичната епистемология предполага, че уважението към екосистемите следва естествено, когато терапевтът вижда себе си и се държи като част от по-всеобхватна психична система. Като преживяване, тази форма на уважение включва осъзнаването, че всяко конкретно чувство, възприятие или идея винаги е фрагмент от цялата система или контекста, който го въплъщава. 

ИЗКУСТВО И ЗАНАЯТ

Терапевтът може да бъде описан като артист или като занаятчия. Тези, които изключително практикуват, преподават и ценят определени набори от умения и техники, се характеризират като „занаятчии“ или „техници“. Тези терапевти понякога намекват, че терапията е аналогична на ремонта на кола или счупен стол, т.е. терапията е занаят, включващ полезни умения – „Ще го поправя“.

За един артист уменията и техниките на терапията са вторични спрямо една по-всеобхватна перспектива. Изкуството се занимава с екологичните последици от даден курс на действие, тъй като е вплетено в цялостен контекст. За един артист практикуването на дадено умение има значение от гледна точка на начина, по който то става част от цялостна екология – личност, социален контекст и свят. 

Както посочва Collingwood (1938/1975), както занаятчиите, така и артистите използват едни и същи умения и техники за конкретна цел, например за изграждането на сграда. Обаче за артиста има разлика, която се простира отвъд съзнателното използване на умения за постигане на предварително замислена цел. Тази разлика се отнася до това, как конкретното произведение е свързано с контекста, от който е част. 

Казано по друг начин, изкуството се занимава с рекурсивната връзка между несъзнателния и съзнателния порядък на психичния процес. Bateson (1972) обобщава това разбиране за изкуството:

Не че изкуството е израз на несъзнаваното, а по-скоро се занимава с връзката между нивата на психичния процес. От едно произведение на изкуството може да е възможно да се анализират някои несъзнателни мисли на артиста, но аз вярвам, че например анализът на Фройд на „Богородица на коленете на Света Анна“ на Леонардо пропуска смисъла на цялото упражнение. Артистичното умение е комбинирането на много нива на ума – несъзнателно, съзнателно и външно – за да изрази тяхната комбинация. Не става въпрос за изразяване на едно ниво (p. 464) 

Щом като изкуството включва рекурсивно взаимоотношение между различни порядъци на ума, то може да коригира ограничения възглед предложен от “неподкрепеното съзнание”. Както предлага Bateson (1972), изкуството може да има “позитивна функция в поддържането на това, което наричам мъдрост, т.е. в коригиране на твърде целевият възглед за живота, и да направи този възглед по-системен . . . ” (p . 147) . 

Когато изкуството се разглежда като мост между части от ума, ясно е, че артистът се позовава на рекурсивна връзка между така нареченото ляво и дясно мислене на мозъка. В случай на изкуство в Дзен будизма, ученикът избира дисциплина, която да овладее, като стрелба с лък, калиграфия или сервиране на чай. Техниката на обучение протича чрез ежедневна практика на определени компоненти на уменията. Всяко съзнателно внимание към “личностното израстване” или “просветлението” на ученика, което отвлича вниманието от ученето на техниката, се отхвърля бързо. Докато овладява техническите умения, ученикът също получава преживелищна дилема – коан. Тази „невъзможна загадка“ помага да се намали всяко погрешно чувство на гордост, което може да възникне при овладяването на техниката. Казано на западен език, егото на ученика се държи под контрол. По-точно, дуализмите биват обуздани – човек не приписва майсторството на себе си, а на по-всеобхватен контекст, от който азът е част. Общият ефект е, че техниката на Дзен ученика е организирана като допълваща част в една по-широка екосистема. 

По същия начин изкуството, независимо дали в терапията или в концертна зала, изисква мислене както на лявата, така и на дясната хемисфера. Това ни напомня преди всичко, че изкуството винаги включва техника. Човек никога не може да свири музика, освен ако преди това не е усвоена някаква форма на техника. Всеки опит да бъдеш в контекста на изкуството, без да си научил достатъчно техника, може да доведе само до свободно-асоциативна бъркотия. В терапията „преживелищните подходи“ понякога се тълкуват като означаващи избликване на несъзнателен процес. Това не е изкуство. В същото време акцентът върху техниката без оглед на по-всеобхватните естетически модели води до механично, стерилно изпълнение. Такъв е случаят със “стратегическите подходи”, които могат да пренебрегнат всяка естетическа основа и да се съсредоточат върху целенасочена, подобна на шах пунктуация на терапевтичната игра. Това също не е изкуство. Изкуството възниква, когато главата и сърцето стават части от кибернетична система, способна на екологична самокорекция. 

ПРАКТИКА

Всеки от нас избира или приема контекста, в който се състои животът ни. Промяната в контекста води до промяна на нашите навици на действие и преживяване. Например, студент по биология търпеливо ще изучава математика и природни науки, докато накрая частите информация започнат да се сливат в смислени патерни. Изведнъж той може да се пробуди и открие, че се превръща в биолог. По същия начин студентът по музика ще се дисциплинира да практикува упражнения, които може да изглеждат тривиални, докато радостта от това да бъдеш „музикант“ най-накрая се развие. Посвещаването на  дисциплината, както контекстът предписва, е избор, който прави разликата.

По същия начин терапевтът трябва да практикува и да чака търпеливо, за да постигне епистемологично преобразувание. Природата на „практиката“ е допълнително осветлена в разказа на Бейтсън за едно интервю (Bateson & Brown, 1975): 

Веднъж интервюирах едно японско момиче през войната за уважението в семейството. Тя описваше какво се случва когато бащата се прибере вкъщи от работа. Задавах въпроси и всичко беше така красиво описано в детайли, разказът течеше така красиво. И тогава тя каза “Но в Япония ние не уважаваме бащата” “Чакай малко, какво ми казваш сега?” “Ами виж, ние практикуваме уважение към бащата” “Защо правите това?” “В случай, че трябва да уважаваме някого.” 

Сега, шегата в това е, че японската идея за практика е различна от западната идея за практика. Западняците се смеят повече или по-малко, когато чуят това. Ние практикуваме, за да придобием умение, което след това е инструмент – при което аз, непроменен, сега имам нов инструмент, и това е всичко. Източният възглед е, че практикувате, за да промените себе си. Вие инкорпорирате практикуваната дисциплина в себе си и излизате от практиката като различен човек. Това е цялата теория на Дзен практиката, дзен и стрелба с лък, всички тези неща…


 

Посвещаването на една естетическа основа в терапията изисква да гледаме на терапията като на форма на практика. Подобно на Дзен, терапевтичната практика се превръща в контекст на обучение от по-висок порядък за терапевта.

В класическата си книга Дзен в изкуството на стрелбата с лък (1953/1971) Eugen Herrigel разказва за годините, които е прекарал в Дзен манастир. Това е история за епистемологична промяна и преживяванията, характеризиращи такъв преход. По време на своето Дзен обучение по стрелба с лък Herrigel ясно разбира, че „лъкът и стрелата са само претекст за нещо, което би могло да се случи и без тях, само път към целта, а не самата цел” (стр.22). По същия начин, терапията може да се разглежда като средство за епистемологичната промяна на терапевта. С други думи, терапията, както и стрелбата с лък, е просто контекст за практика. 

През 6-годишното си обучение Herrigel среща периоди на силно объркване в опитите си да овладее Дзен подхода към стрелбата с лък. Отново и отново неговият Учител произнася: „Правилното изкуство е без цел, без намерение! Колкото по-упорито се опитваш да се научиш как да изстреляш стрелата, така че да уцелиш целта, толкова по-малко ще успяваш в това и толкова повече ще се отдалечаваш от изкуството” (стр.51). Контекстът на терапията е сравним: Понякога колкото повече терапевтът се опитва да повлияе на промяната, толкова повече се отклонява от успеха. Предизвикателството е да се научиш да бъдеш търпелив и да чакаш колкото трябва.

Това търпение, или чакане колкото трябва, е метафорично описано от Дзен Учителя на  Herrigel’: 

Всичко е толкова просто. Можете да се поучите от обикновено бамбуково листо какво трябва да се случи. То се огъва все по-надолу под тежестта на снега. Изведнъж снегът се свлича на земята, без листото да се е помръднало. Останете така в точката на най-голямо напрежение, докато изстрелът “падне” от вас. Наистина е така: когато напрежението е изпълнено, изстрелът трябва да “падне”, той трябва да падне от стрелеца като сняг от бамбуково листо, преди стрелецът дори да си го е помислил. (p.71) 

В този интерактивен танц целият патерн на организация, а не съзнателно намерение или цел, предизвиква действието. Обратната връзка в терапията също демонстрира този процес. Тук цял патерн от циклични трансформации предизвиква промяна, а не съзнателното намерение на индивида. Подобно на сняг, падащ от бамбуково листо, проблемната система естествено бива водена до това да “пусне” проблемното си поведение и да се калибрира наново. 

Когато един терапевт е рекурсивно свързан с проблемна система чрез обратна връзка, двамата се превръщат в самокоригираща се кибернетична система. Дзен стрелецът по подобен начин става едно цяло с лъка, стрелата и мишената. В тази система ръката върху лъка е рекурсивно свързана с центъра на мишената. Когато това осъзнаване се постигне в Дзен, се появява друга рекурсивна връзка, „където учителят и ученикът вече не са две личности, а Едно“ (Herrigel, 1953/1971, p. 91). 

Herrigel (1953/1971) завършва своята история със сбогуването с Учителя: 

Трябва да те предупредя само за едно нещо. Ти стана друг човек през тези години. Защото това означава изкуството на стрелбата с лък: дълбоко и всеобхватно състезание на стрелеца със самия себе си. Може би за сега едва го забелязаш, но ще го почувстваш много силно, когато отново се срещнеш с приятели и познати в твоята страна: нещата вече няма да са в хармония както преди. Ще гледаш с други очи и ще мериш с други мерки. И на мен ми се е случвало, случва се на всички, докоснати от духа на това изкуство. 

Когато терапията се разглежда като средство за епистемологична промяна, последиците са идентични. Терапевт, който е част от такъв обучителен контекст, ще преживее своя свят по дълбоко различен начин – ще се е научил да разпознава и конструира патерни, които се свързват помежду си (“patterns that connect” – термин на Бейтсън – бел. пр.).

… to be continued …

Част 2 “Stories: The Royal Road To Epistemology” ще откриете в следващата публикация