Practice
“Линиите на лицето сякаш избухват и се разливат в пейзажа, тотална самота и тревожност, и свят, който е претоварващ. Чувствата са изпълнили целия свят” така проф. Fredrik Svenaeus (Швеция) описа с думи картината “Викът” на норвежкия художник и поет Едвард Мунк.
Тази метафора на системното – чувствата не са само вътрешноприсъщи, те са нашето съществуване и ангажиране в света, който споделяме с другите – ме накара да споделя повече за философската лекция “The World Awakens: The Place of Emotions in Human Life” на проф. Fredrik Svenaeus на Конгреса на северните страни по фамилна терапия (XIII Nordic Family Therapy Congress) през август, 2024 в Берген, Норвегия.
Фредрик Свенаус е професор в Центъра за изследвания на практическото познание (Centre for Studies in Practical Knowledge), Университет Сьодерторн (Södertörn University), Швеция. Основните му научни области са философия на медицината, биоетика, медицински хуманитарни науки и философска антропология. Той е публикувал голям брой статии и книги по различни теми в тези области, най-често от феноменологична гледна точка.
Проф. Svenaeus се интересува от перспективата на първо лице (феноменологията) на човешкото преживяване (напр. преживяването на болка, но не само) и как може тази перспектива може да допълни перспективата на трето лице (обективността) на емперичната наука.
Според него, твърде често в историята на науката емоциите са били разглеждани като изкривяване на обективното описание на реалността, което науката и философията се очаква да направят. Но всъщност, реалността придобива структура и смисъл именно чрез емоциите, които отварят свят, който можем да споделим с другите хора. Именно креативната сила на емоциите ни отличава от машините и ни позволява да създаваме знания за света, вместо просто да обработваме информация за него.
Чувствата не ни правят ирационални – те са пред-рационални. Няма мислене, което да е лишено от чувства. Или както казва португалският невролог Антонио Дамасио “за да си рационален, е нужно мисленето ти да е основано на някакво чувство”.
Работата на проф. Svenaeus върху феноменологията на чувствата и страданието е вдъхновена от Мартин Хайдегер, Морис Мерло-Понти, Хана Аренд, Матю Ратклиф и други. В тази философска традиция основна концепция е “The lived body” – “живяното тяло”, “въплътеното преживяване”. Първо ние чувстваме в тялото и чрез чувствата след това действаме, възприемаме, говорим и мислим заедно, а не обратното. Чувствата са отправната точка и необходимата основа на всички човешки преживявания. Ние съществуваме и живеем в света, като се настройваме (attunement – настройване, синхронизиране) към него и това е въплътено преживяване.
Нашето човешко преживяване в света може да се раздели условно на:
“unhomelike” – превеждам го по смисъл като “отчужденост” (като да не си на мястото си в света, но и “не у дома” в себе си и в тялото си – особено при преживяването на хронична болка, която приковава вниманието ни, “не сме у дома” в тялото си и сме отчуждени от него).
В лекцията си проф. Svenaeus споменава 3 съвременни мита за същността на човека, които феноменологията критикува:
Първият мит е за това, че човешкото същество е душа (не тяло). И колкото и този дуализъм душа-тяло вече да е остарял, все пак има християнска традиция, която поставя акцент върху душата. Няма нетелесни човешки преживявания или такива, които не са почувствани в тялото.
Вторият мит е свързан с акцента върху мозъка. Ще открием неговото отражение в книгите за самопомощ, например. Но дори това да е най-важният орган, той не може да съществува или да се развие без тялото. Човешкото същество е “живяното тяло” (the lived body).
И третият мит е мисленето като за компютър – функциите на мозъка са алгоритъм, ние програмираме, препрогармираме и т.н. Позволили сме на компютърната метафора да нахлуе и, като резултат, дори започваме да си мислим, че AI ще ни надмине. Но това което ни различава от AI е чувството – човешката мисъл е базирана на чувство. AI не може да развие собствена мисъл без въплътено преживяване (без lived body). Мислите, за разлика от алгоритмите, винаги почиват върху емоции, които се раждат при контакта ни със света. Ние чувстваме, възприемаме, развиваме мисли, действаме и комуникираме едни с други и основната ни мотивация да се ангажираме и правим каквото и да било в света идва от чувствата.
Първото пробуждане на чувство е преди да се родим, още в утробата (психология на развитието). Когато се събудим сутрин, първо има чувство, светът около нас се събужда. Това е телесно чувство, а после идват сетивата, мислите и рефлексиите. И отново сме поставени в живота си, спомняме си “кой съм аз”, кой е моят свят. Животът има ритъм, защото това се случва всеки ден до когато умрем.
Чувствата изпълват тялото и ни карат да се чувстваме живи. The lived body (“живяното тяло”) е основното място на човешкото същество, нашият начин да бъдем поставени в света. Чувствата правят възможно това въплътено настройване (attunement/синхронизиране), което отваря перспективата от първо лице, в която и през която живеем. Чрез такива фундаментални настройки ние се ориентираме по отношение на други същества (неща, значими хора) в света. По този начин ние се намираме в пространство на възможности. Чувствата отварят определена перспектива (чувствам се тъжен, ядосан, влюбен…) и светът се отваря и ни мотивира да действаме съответно на тези чувства. Светът се променя с начина, по който се чувстваме.
Чувствата и емоциите не са фундаментално различни, а представляват континуум (спектър). Чувствата са по-общи, докато емоциите са свързани често с нещо по-конкретно в живота ни. Например, тревожността може да бъде всеобхватно чувство или да бъде специфична, предизвикана от нещо, с което се срещаме в нашия свят.
Следващата част на лекцията говори най-много на фамилните терапевти, защото говори за контекст (без непременно това да е използваният термин). Ето какво казва Fredrik Svenaeus: Въплътените настроения, в които живеем, не се влияят само от нещата, които срещаме в света или от това, което се случва в телата ни. Те също се влияят от атмосферата (разбирам, контекста), която принадлежи на дадено място. Едно място не е организирано само от пространствени подредби, но и от светлина и цветове, звуци, миризми и качества на въздуха. Атмосферата също се създава от отношенията между хората, които се установяват във физическия свят. Понякога, напр. дори можем да влезем в стая и да почувстваме атмосферата на отношенията там. Всичко това означава, че можем да повлияем на настройването си към света чрез начина на мислене (което често е трудно), чрез манипулиране на тялото си (лекарства), но също и чрез избора на място за живеене (или промяна на контекста, както бихме го превели на езика на фамилната терапия). Ние намираме нашето място и живеем в света заедно с другите в една цялост от въплътени преживявания, специфични емоции и повлияни от атмосферата.
И това цялостно настройване към света – нашето място в света – може да се чувства като “у дома” или не – принадлежност или отчужденост. Винаги имаме и двете в живота си в известна степен, когато сме здрави/нездрави или процъфтяваме/страдаме в живота си.
Най-типичният пример за болестно настроение е преживяването на болка, но гаденето, умората, световъртежът, дискомфортът, страхът и безпокойството също спадат към болестните настроения. Болката запълва света с другите. Тя е не само телесно усещане, а настройка към света. И се усеща като отчужденост в света. В медицинския свят това усещане идва от твърде много медикализиране и диагностициране (може би много акцент върхи перспективата на 3 лице, а не на страданието от 1 лице). Тогава преживяването се превръща в нещо като “Не знам как отново да се почувствам “у дома” в света и със себе си”. Последното е много разпознаваемо във фамилната терапия, където говорим за идентичността в контекста на отношенията с другите, като че ли търсим пътя към принадлежността (“у дома”).
Усещането за отчужденост (unhomelike) може да надхвърля сферата на здравето и болестта. То също може да бъде ежедневно или екзистенциално по характер, т.е. може да бъде свързано с нещата в света (емоция) или със смисъла на живота като такъв (екзистенциално търсене).
“Какво тогава е място на грижа?” коментира Fredrik Svenaeus. “Какво е терапевтичен контекст” бих превела аз този философски въпрос на езика на фамилната терапия (или на психотерапията). Две предложения прави той:
1. Място, където се грижат за хора през атмосферата (или преведено на езика на фамилната терапия, това е създаване на контекст, в който човек да възвърне чувството си на принадлежност към себе си и света на отношенията – homelike)
2. И второ предложение – място, което създава възможности за загрижени срещи със страдащия човек (чета това повече през идеята за този, който ще срещне страдащия човек, или иначе казано, ролята на терапевта и неговото настройване към света в дадения момент и изобщо).
Може би и двете.
След лекцията: В academia.edu открих статията “The phenomenology of chronic pain: embodiment and alienation” (2015) на Fredrik Svenaeus. В нея той развива феноменологично изследване на хроничната болка от перспективата на първо лице, което може да послужи за обогатяване на медицинската гледна точка на трето лице. Установено е, че преживяването на хронична болка е чувство, при което се отчуждаваме от начините, по които работят собствените си тела. Това основано на тялото отчуждение обаче се разширява, като прониква в целия свят на страдащия от хронична болка, което прави целия му/й живот “не у дома”. Освен това, то отваря чужд свят, но също така прави света по-самотен и беден, като принуждава страдащия да фокусира вниманието си върху работата на собственото си тяло. Да страдаш от болка означава да се окажеш в ситуация на пасивност по отношение на нараняващите преживявания, на които се подлагаш. Правейки тялото и света отчуждени места, в които да бъдеш, болката също така ограбва човек от езика му. Силната болка е трудна за описание, защото тласка човека към границите на въобразимото преживяване и защото за него е трудно да види смисъл и цел в ситуацията, в която е принуден да бъде. Според Вилхелм Вунд, има три вида болка. Има тъпи болки, пронизващи болки и парещи болки. За разлика от думите за цветоусещане с много нюанси, езикът не е развил никакви специални нюансирани думи за определяне на различните усещания за болка. Те нямат собствени имена. Може би това е така, защото двама човека могат да видят едни и същи цветове, докато двама души не могат да изпитат една и съща болка? (или, мое допълнение, думите за болката да се родят в общуването с другия, което в преживяването на отчужденост не може да се случи…?)
Миналата година Fredrik Svenaeus издава книга на шведски „Светът се пробужда: мястото на емоциите в човешкия живот“ (Gidlunds, 2023). В нея той разглежда природата на емоциите, като съчетава философски анализ с емпирични изследвания от биология, психология на развитието и антропология. На междуличностната функция на емоциите е отделено голямо внимание в книгата (както пише в ревютата) – от чувството за съпричастност и заедност, което е от решаващо значение за преживяването за добър живот, до по-проблемните групови чувства, които се усилват сред тълпа и които биват употребявани в политиката.
