Professional

Естетична основа за фамилна терапия – Част 2

Продължение 

на превод на Глава VI на книгата на Bradford P. Keeney “Aesthetics fo Change”

ИСТОРИИТЕ: КРАЛСКИЯТ ПЪТ КЪМ ЕПИСТЕМОЛОГИЯТА 

Когато двама души взаимодействат, всеки от тях пунктуира потока на взаимодействието. Ако наблюдателят комбинира двете гледни точки, ще започне да се появява идея за цялото. Например, когато двете описания “Той мърмори и затова аз се оттеглям” и “Тя сe оттегля и затова аз мърморя” бъдат видяни заедно, това дава бърз поглед върху систематa на взаимодействие. Този поглед е нещо като да направиш серия от снимки на всеки от двамата в тази диадна система и дa поставиш снимкитe една до друга. Когато наблюдателят си представи тези пунктуации като последователности, ще може дa разпознае патерна, който ги свързва. Ако започнем да мислим за двете страни във взаимодействието, ние го виждаме като с две очи, всяко от които дава монокулярен поглед върху случващото се, но заедно те дават бинокулярен поглед в дълбочина. Това е поглед върху взаимоотношението, и в случая от примера ще видим това, което Бейтсън нарича „комплементарно взаимоотношение“. 

Разпознаване на патерни на взаимоотношения 

Виждането на отношението изисква двоен поглед и, съответно, двойно описание. Ако двойните описания на отношението се разделят и всяка част се приеме за нещо локализирано вътре в човека, се създава „тавтологичен принцип на обяснение“ [напр. “мърмори, защото е мърморко”, в текста се казва “dormitive principle”, буквално “успиващ”, бел. пр.]. Да видиш мърморещият съпруг, без да обмислиш оттеглящата се съпруга, може да доведе до третиране на „мърморкото“, а не на системата от взаимоотношения “мърморещ – отдръпващ се”. По същия начин, напр. да се разглежда “лидерството” като нещо, което се локализира в даден човек, означава да се генерира подобен “тавтологичен” принцип – обяснения като „Той води, защото притежава лидерски качества“. Винаги обаче, можем да попитаме наблюдателя, който прави подобно изявление, откъде знае, че описаният човек е лидер. Отговорът му непременно ще се позовава на поведението на „последователите“, като по този начин се връщаме към системата от взаимоотношения. С други думи, „Лидерството“ е извлечена половина от двойното описание „взаимоотношение лидер-последовател“. Като цяло, всички описания на личностните характеристики се състоят от извлечени половини от по-големи патерни на взаимоотношения.

Тъй като терапията се провежда в контекста на връзката терапевт-клиент, всеки опит да се идентифицират черти на успешен терапевт (или клиент) е фокус върху половината от връзката. Такъв възглед твърде лесно води до “тавтологични” принципи. След това клиницистите говорят за това какво кара терапевтите да бъдат успешни или какво кара клиентите да бъдат болни, лоши или луди. Алтернативният възглед е да се фокусираме върху моделите на взаимодействие между терапевт и клиент.

По същество двойното описание е епистемологичен инструмент, който позволява да се генерират и разпознават патерни от различен порядък. Въпреки че езикът, чрез ограниченията на своите специфични термини и структура, ограничава нашето познание, двойното описание предоставя начин за използване на езика за описание от по-висок порядък. Както две очи могат да извлекат дълбочина, две описания могат да извлекат патерн на взаимоотношението.

Когато Бейтсън изследва контекста, той отбелязва как простите действия са свързани в социална организация и „никое действие не е остров, всички действия са част от организирано взаимодействие”. Бейтсън (1979a) назовава две категории на процеса на взаимодействие (или два вида организация на системите – бел пр.) — комплементарно и симетрично взаимоотношение:

“Приложих термина “симетрично” към всички онези форми на взаимодействие, които могат да бъдат описани като конкуренция, взаимна емулация и т.н. (т.е. тези, при които действието на A от даден вид би стимулирало B към действие от същия вид, което на свой ред, би стимулирало А към по-нататъшни подобни действия…). За разлика от това, приложих термина “комплементарен” към последователности на взаимодействие, в които действията на А и Б са различни, но взаимно се напасват едно към друго (напр. доминиране-подчинение, показване-гледане, нужда-грижа).”

Обичайните ни начини да правим разграничения понякога изкривяват разбирането ни за взаимоотношението, тъй като ни насочват само към едната страна на разграничението. Един от начините за избягване на това изкривяване е да се говори за двете страни на разграничението едновременно, тоест да се използва двойно описание. Така разграниченията могат да се използват за създаване на описания на патерни и отношения.

Историите предоставят начин за изграждане на двойни описания и позволяват разпознаването на патерни от по-висок порядък. Както Bateson (1979a) предлага, „Една история е малък възел или комплекс от онзи вид свързаност, който наричаме релевантност“. Прехвърляйки нашите истории от ситуация в ситуация, ние създаваме контексти, които придават смисъл и структура на това, което правим.

В терапията това, което се появява, са истории и истории за историите. Историите разкриват как хората пунктуират своя свят и следователно предоставят ключ за разкриване на техните епистемологични предпоставки. Като цяло терапията е процес на сплитане на истории между системите на терапевт и клиент. Обръщането на внимание на симптоматичната комуникация е един от начините да чуете история. В психоанализата, например, “аналитикът трябва да бъде “разпънат” или “свит” върху “прокрустовото ложе” на историите от детството на пациента” (Бейтсън,1979a, стр.15) [Прокруст – герой от гръцката митология, който, при липса на съвпадение с размера на неговото легло на по-високите режел краката, а по-ниските разтеглял – Бел.пр.]. След това терапевтът изгражда своя собствена история в отговор на тази, която му е разказана. От кибернетична гледна точка, когато обменът на истории е структуриран в термините на обратна връзка, себекорекцията става възможна.

Историите, които хората изживяват, както и техните истории за тези истории са всичко, с което един терапевт трябва да работи. В този смисъл терапията е разговор, размяна на истории. Тази гледна точка се обсъжда от Szasz (1978): „Виждането на терапията като разговор, а не като лечение, изисква не само да видим, че е грешка да я класифицираме като медицинска интервенция, но също така да погледнем по нов начин предмета на реториката и да оценим нейната релевантност към психично изцеление“.

Warren McCulloch (1967) веднъж се шегува, че „психиатрията би била много по-добре, ако човек не можеше да говори“. Неговата гледна точка е, че терапевтите винаги се занимават с „разстройства на символната структура”. От тази гледна точка можем лесно да видим как книгата с поезия „Възли“ (Knots) на R. D. Laing (1970) е много по-точен каталог на психопатологията от всяка настояща или бъдеща версия на DSM. Поетичните етюди на R.D. Laing улавят патерни и отношения; те не са статични материализации, като напр. “биполярно разстройство” или “шизофрения”.

Вместо това Laing използва езика, за да конструира поетични истории, които въплъщават определени патерни. Ние можем да разпознаем „възела“ в цялостността на историята, а не в един отделен елемент.

В статия, озаглавена In Praise of Muddleheaded Anecdotalism („Възхвала на размътената анекдотичност“), Simon (1978) твърди, че учени като Bateson и Laing са анекдотисти. Той разграничава „анекдотистите“, които общуват повече аналогово, от „ортодоксалните емпирици“, които работят повече дигитално. Simon (1978) ) описва работата на анекдотистите по този начин: 

Те “размътват” своите теории с твърдения за контекстите, отношенията и посланията.  Вместо единични референти, те ни представят нива и пластове от значение. Вместо мислене „или – или“, те ни предлагат мислене „и – и“. Вместо отделни категории или дори линейни измерения, те ни предлагат йерархично подреждане (p. 24) 

Simon, следвайки Bateson преполага, че анекдотите предоставят алтернатива на „сухите, статистически обобщения“. Както отбелязва той, „Ако „мелодията“ отвън е хармонична с „мелодията“ вътре, е вероятно да постигнем един вид феноменологично разбиране – “Verstehende” [интерпретативно разбиране, чрез участие, наблюдателят трябва да се свърже, за да разбере – Бел. пр.](Simon, 1978, p.28). В историите намираме матрица за срещата си с тези взаимопреплитания. 

Не е изнанадващо, че поетите добре познават тези теми. Gary Snyder (1979), напр., описва поета като мит-пазител-лечител (“myth-handler-healer”): 

Поетът като “мит-пазител-лечител” също говори като глас за друго място, дълбокото несъзнавано, и се стреми към интегриране на вътрешните непознати сфери на ума с  личния интерес на съзнанието в настоящия момент. Външният свят на природата и вътрешният свят на несъзнаваното понякога се поставят в един фокус в работата на драматурзи, ритуалисти, артисти, поети. Това е друг пласт. Великите приказки и митове могат да дадат на едно малко изолирано общество широтата на ума и сърцето да не бъде провинциално, а да познае себе си като част от космоса.

За Snyder поезията е „инструмент, мрежа за улавяне, за хващане и представяне; остър ръб; лекарство или малко шило, което развързва възли“. Това дава чиста метафора за терапията, където възлите на психичния процес са въплътени в историите, конструирани от клиентите и терапевтите. Терапията, подобно на поезията, се опитва да развърже тези възли. 

ЕДНО НАЧАЛО 

Някак естествено е книга като тази да завършва с покана за начало. В този дух бих искал да отправя такава покана. Следното предложение е написано от Грегъри Бейтсън за конференция, която той и аз [Брадфорд Кийни – бел.пр.] организирахме през 1979 г. Моля да приемете това като официална покана да продължите да обмисляте какво означава да обхванете напълно естетическата основа за терапевтична промяна.

Много последователности са грешни или болезнени, социално разрушителни или индивидуално безумни. Те може да се нуждаят от активна интервенция. Но не това е фокусът на нашето внимание. Надявам се, че можем да проучим някои от предпоставките и навиците на нашето мислене, които стоят зад такива социални и индивидуални патологии. А също и предпоставките за здраве.

В нашата социална, индивидуална и психиатрична адаптация – в самите ни идеи за “адаптация” – има синдром, произтичащ от дисбаланс между идеите за количество и патерн. 

Уилям Блейк ни казва „Повдигнете въпроса за количеството в година на недоимък“ и намеква, че количествената преценка няма полезна функция във време на изобилие. Но ние в Америка от средната класа на 20-ти век, живеейки в матрица на нечувано изобилие, използваме количествени мярки на всяка крачка и във всеки контекст, подходящи и неподходящи. Комерсиализмът се комбинира с модни стилове в научния метод, за да ни съблазни в оргията и/или кошмара на количеството. Скучен кошмар на хомогенизация.

Надявам се, че можем да се фокусираме не върху количеството, а върху качественото разбиране. Ако наистина има свръхразвитие на количественото възприятие, трябва да има и недостатъчно развитие на възприятието и разбирането на качеството и патерните.

Тъй като нашият разговор отскача от количествените мерки към патерните и качеството, неизбежно (надявам се) ще се сблъскаме с естетически съображения. Надяваме се, че това може да стане основната тема на нашата дискусия.

Съществува ли свят на детерминизъм (взаимосвързана мрежа от необходими истини), без който нито едно прагматично разбиране на човешките събития не е възможно? Дали действието – целенасоченото действие – става сухо и патогенно, когато тази взаимосвързаност се пренебрегва или нарушава? Можем ли, може би, да започнем да правим списък с такива истини? За ритъма? За пространствения патерн? За ограниченията на организацията? Модулации на формата? На изказването? Има ли нужда от поезия, без която прозата е патогенна? 

Предлагаме като отправна точка за мислене и дискусия това, че вниманието към количеството, а не към патерна ни кара да игнорираме естетическите потребности: 

В отглеждането на деца и семейството. 

В архитектурата и храненето. 

В речта и реториката.
В образованието. 

В атлетиката и игрите.
В политиката и лидерството.
В науката.
В приложението на науката.
В медицинската и психиатричната практика. 

В международните работи.
Във философията и религията.
Дори в изкуството – поезията. 

Във всяка една от тези области на човешката дейност — дори и при криминалната — има проблеми с патерна, за които е отделено твърде малко формално мислене. Резултатът е разделяне на дискурса между прагматичното и естетическото, структурното и функционалното, вечното и мимолетното. 

Естетическата основа за семейна терапия изисква да имаме смелостта да конструираме и да се сблъскваме с различието. В контекста на диалога ние откриваме истина на взаимосвързаността/рекурсивната връзка. Както Бейтсън (цитирано в Brand, 1974) ни напомня: „Истината, която е важна, не е истина за предпочитанията, а истина за комплексността… на тотална еко-интерактивна непрекъсната мрежа… в която ние танцуваме, която е танцът на Шива. Танцът на Шива включва всички кибернетични комплементарности:

добро/зло, 

здраве/патология, 

естетика/прагматика, 

цяло/част, 

семейство/индивид, 

проста кибернетика/кибернетика на кибернетиката, 

рекурсивно/линейно.

Мъдростта или уважението към екологичното разнообразие и комплексността предполага кибернетично значение на любовта, което ни насърчава да прекрачим границите на индивидуалната си кожа и да обхванем тази по-комплексна ментална система. Mary Catherine Bateson (1977) предполага, че тази „дефиниция на любовта или на ума ни приканва да генерираме изцяло нови порядки на съществуване, в които човек бива ценѐн или обичан, тъй като възприема себе си в контекста на различни видове взаимоотношения и така се променя“. В терапията е необходимо да внесем тази форма на любов и мъдрост в менталните системи, които срещаме и ставаме част от тях. По този начин нашите различни пътища се превръщат в споделена ко-еволюция. 

ДИСКУСИЯ 

ТЕРАПЕВТ: Какво трябва да направя, за да стана артист в терапията? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Началната точка е практика. 

ТЕРАПЕВТ: Чрез практика мога да полирам огледалото си? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Това е само начало. Помни, че огледалото предлага външен свят, който е  отразен, както е отразен и този, който го полира. Накрая ти трябва да отидеш отвъд тези разграничения. Shenhsiu, главния монах в Петата Патриархия веднъж каза: 

Нашето тяло е дървото Бодхи

Умът ни е ярко огледало

Чрез полиране то се предпазва от прах

И не позволява друг да пада върху него

За да завърши този частичен поглед, Hui-neng, Шестият патриарх добавил: 

Няма дърво Бодхи

Нито огледало за полиране

Когато всичко е празнота

Къде може да падне праха?

ТЕРАПЕВТ: Но има по-всеобхватна страна на всяко разграничение, което размива самото разграничение. Кибернетичното взаимодопълване плерома/създание или цяло/част обхваща цялото ни знание. 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Правенето на разграничение е като да маркираш с чертичка лодката, за да отбележиш къде се намираш във водата. 

ТЕРАПЕВТ: Тогава защо да правя разграничения? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Може би, като форма на практика, това ще ти помогне да разбереш как да бъдеш артист в терапията. 

ТЕРАПЕВТ: Това ще ме направи ли артист? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Сещам се за една история: Един ден отдаден ученик на Дзен на име Басо практикуваше доста неудобна поза, която го караше да изглежда като жаба. Един Дзен майстор мина и попита: „Какво правиш?“ „Практикувам Дзен“, отговори Басо. “Защо практикуваш?” „Искам да постигна просветление и да бъда Буда“, каза ученикът.

След това Дзен майсторът взе една плочка и започна да я полира. Преданият ученик попита учителя: „Какво правиш?“ Дзен майсторът отговори: „Искам да превърна тази плочка в бижу.“ С озадачено изражение ученикът попита: „Как е възможно една плочка да се превърне в бижу?“ „Как е възможно да станеш Буда, като практикуваш Дзен?“ – отговори учителят. 

ТЕРАПЕВТ: Как е възможно да си артист, да си част от Дао (Пътят в Будизма – бел.пр.), да бъдеш допълваща, скромна част от нашата екосистема? Как да разбера? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Kuan Tsu веднъж каза: ”Човек желае да опознае е онова (т.е. външния свят). Но средството за познание, с което разполага е това (т.е. себе си). Как може да опознае онова? Само като усъвършенства това.” 

ТЕРАПЕВТ: Имам един последен въпрос. Какво би отговорил един артист на въпроса ми? По-конкретно, как един артист може да обясни това, което прави? 

ЕПИСТЕМОЛОГ: Сещам се за една последна история, разказана от Chuang-tzu (цитирано в Watts, 1975): 

“Чинг, главният дърводелец, извайваше от дърво стойка за окачване на инструменти. Когато беше завършена, работата изглеждаше на тези, които я виждаха, като свръхестествено изпълнение. И принцът на Лу го попита: “Каква тайна има в твоето изкуство?” 

“Няма тайна, Ваше височество — отвърна Чинг — и все пак има нещо. Когато се каня да направя такава стойка, аз се пазя от всяко намаляване на жизнената си сила. Първо свеждам ума си до абсолютен покой. Три дни в това състояние и забравям за каквато и да е награда, която мога да спечеля. Пет дни и започвам да забравям за всяка слава, която мога да придобия. Седем дни и вече нямам осъзнаване на четирите си крайника и физическата си структура. Тогава, без да мисля за Съдника в моето съзнание, умението ми става концентрирано и всички смущаващи елементи отвън изчезват. Влизам в някоя планинска гора. Търся подходящо дърво. То има необходимата форма, която след това да  доизработя. Виждам стойката в съзнанието си и след това се захващам за работа. Иначе няма нищо. Довеждам собствения си естествен капацитет във взаимоотношение с този на дървото. Това, което изглежда като свръхестествено изпълнение в работата ми, се дължи единствено на това.”

Chapter 6 “An Aesthetic Base for Family Therapy” in “Aesthetics fo Change” by Bradford P. Keeney