Professional
Нога Набаро за процеса към майсторство в системната фамилна терапия
Д-р Нога Набаро е от майсторите в системната фамилна терапия, въпреки че, както самата тя казва “процесът към майсторството е незавършващ”. Тя е основател на SHINUI – Israel Institute for Systemic Studies, Family & Personal Change. За мен тя беше един от най-запомнящите се и креативни водещи на уъркшоп на конференция на EFTA-TIC в Малта през 2017 г. Ето какво казва тя за процеса към постигане на майсторство в терапията в своята статия от 2010 г. “On Becoming a Masterful Therapist: Issues of Advanced Training in Family Therapy”:
“Постигането на майсторско ниво е съзнателен, целенасочен, безкраен процес отвъд формалните обучителни изисквания. С увеличаването на професионалното ноу-хау и акумулирането на успешни преживявания, все повече се изискват уникални и различни качества от терапевта в напредналото обучение”. Д-р Набаро обобщава 10 качества, които правят терапевта ефективен в използването на професионалното ноу-хау и своя селф като уникален инструмент в терапията. “Натрупването на работен опит или постигането на висока академична степен не гарантират майсторство в терапията, но несъмнено допринасят за процеса на изграждане. Покриването на формалните изисквания е необходимо за получаване на лиценз. За постигане на майсторство е нужно чиракуване, личен опит (и качества), планиране и т.н. и това е незавършващ процес – професионален и личен”, пише д-р Набаро. Ето нейната метафора за процеса:
“За се издигне от земята нависоко, орелът има нужда от голямо усилие на крилата си. Веднъж достигнал височина, той може да се наслаждава на гледката отвисоко докато се носи по въздушните течения, а тези на земята, да се наслаждават на гледката на неговото летене”.
Ето още акценти от статията на д-р Набаро:
Нива на обучение:
Начинаещо ниво – през първите години обучаемите възприемат системното мислене, различните форми на човешките системи (семейства, двойки…), научават основни начини за разбиране на комплексността на системите и как да работят с тях. Обучаемите усвояват същността на цялото натрупано теоретично знание – емпирично и практическо, изучават основните школи и подходи, наблюдават работата на напреднали терапевти, усвояват професионални умения под супервизия (вкл. техники). Те работят по своето лично развитие (изследване на собственото семейство, ценности, убеждения, комуникационни умения). На това ниво ученето е упражнение в стъпките на танца и четенето на музиката на фамилната терапия.
Междинно ниво – следващите няколко години; Разширяват се практическите умения и теоретичните знания, повишава се нивото на компетентност и свободата на терапевта. Практиката на терапевта става по-независима. Изучените подходи и развитите умения се прилагат към по-широк кръг проблеми, симптоми и ситуации. Възможностите се увеличават – терапевтът може да работи с различни възрасти, малки и големи семейства, семейства с хоспитализирани членове, семейства с 3 генерации, разводи и втори бракове, семейства с различен социо-икономически статус, хронични болести, тревожност, депресия, хранителни разстройства, сексуална и физическа злоупотреба и т.н. Разширява се обхватът на разбиране на семейната динамика и обхватът на интервенциите. Расте и увереността в себе си като част от терапевтичната система. На това ниво се развиват интереси към по-специфична проблематика или тип клиенти. Въпреки че все още супервизорът насочва мисленето и концептуализирането на случаите, много повече внимание се обръща на мнението на обучаемия и неговата себерефлексия. Акцент се поставя върху развитието на себе си и селфа като инструмент в терапията.
На това ниво обикновено се случва докторската или пост-докторската работа, или се вземат курсове в определен подход (дългосрочно), продължават уъркшопите и продължаващото образование, супервизията става със супервизор по собствен избор. Терапевтите стават по-уверени, по-независими, повече открили кое пасва на собствения им стил и житейска философия и, желателно, по-отворени за нови идеи. Намалява нуждата от супервизия за сметка на нуждата от обсъждане с колеги.
Напреднало ниво – незавършващо никога, то е безкрайно инвестиране в задълбочаването на разбирането, смело изпробване на нови идеи, разширяване на собствените граници. Това ниво е заемане на позиция на наблюдател спрямо собствената работа, работата на другите и новостите във фамилната терапия. Тук става развитие на по-високо на ниво на чувството за “селфа в системата” и “системата в мен” (self in the system and the system in me). Тези умения се придобиват в установени центрове по фамилна терапия или терапевтът основава свой такъв.
А ето и какво пише д-р Набаро за красотата на напредналото ниво:
Отличителни характеристики на напредналия терапевт:
1. Придвижващи системата или части от нея (Цитат: “Masterful therapists are successful powerful movers in the system in which they intervene”). Това е способността да използват терапевтичното ноу-хау и селфа, за да могат съзнателно, целенасочено, буквално да придвижват системата или нейни части, без оглед на предпочитания теоретичен подход – планиране, повлияване, катализиране, фасилитиране на процеси на овластяване по посока, определена от колаборативното отношение с клиентите. Терапевтите знаят как да върнат властта в семейството, създавайки преживяване, при което семейството се превръща в този променящ, придвижващ системата – семейството се научава да въвежда различие в системите, в които семейните членовете живеят и работят.
2. Напредналите терапевти успешно са развили способност да схващат семейната реалност отвътре (systemic insight – системен инсайт), както и мета-поглед (поглед отгоре), което им позволява да “влизат” и “излизат” в/от системата с лекота, защото ако не могат да се измъкнат от патерна, те няма как да създадат нов патерн в терапевтичната система. Терапевтът е “играч” в играта на семейството. Действията му влияят на системата и на всеки “играч” поотделно и, следователно, той действа по отношение на системата и на части от нея. Интеракциите на много нива (multi-level interactions) в системата определят действията на терапевта и обратното. От своя страна това рекурсивно отношение влияе на възприятието на терапевта. Системният инсайт е ориентиран към действие, той посочва непосредственото действие или решение за системата и не се подчинява на логика или рефлексия. Погледът отвън (осмислянето/рефлексията) се съпоставя с погледа отвътре (системният инсайт) в реално време. Това е концепцията на Бейтсън за двойно описание,, при Кармел Фласкас това е концепцията за “селфът вграден и въплътен”.
3. Напредналите терапевти се радват на увеличена способност активно да използват ресурса на своя автентичен селф като богатство в терапевтичното взаимодействие. Те са способни да толерират, удържат и изразяват емоции, поведения, мисли, представи (със себе си и другите) и да влизат в роли (за сравнение например, Майкъл Унгар говори за 6 роли на пост-модерния супервизор/терапевт в статията си “Practicing the Postmodern Supervisor” от 2006 г.). Д-р Набаро цитира Карл Уитакър: “The good Family Therapist must be able to imagine him/herself do the undoable, think the unthinkable (дори онова, което за него е табу), feel the unfeelable (да чувства и удържа това, което не му се иска да чувства), see the unseeable (да вижда отвъд онова, което възнамерява да види). Уитакър е един от първите, които повярват в идеята, че терапевтът трябва да обръща внимание на спонтанните си отговори, чувства и фантазии като ценен източник на информация, с която да се работи и да се споделя със семейството. Набаро нарича това “дисциплинирана спонтанност”, не суров отговор, за да има полза от нея за терапията.
4. Напредналите терапевти работят на различни терени на фамилна терапия. Те работят с различни ситуации, проблеми, възрасти, социо-икономически статус, темпераменти, стилове, култури. Осъзнават връзката между ума и тялото, дори да не работят директно с нея.
5. Напредналите терапевти генерират алтернативи с лекота. За тях са характерни креативност и иновация, гъвкавост пред лицето на комплексни и неочаквани ситуации, излизане от рамките, превключване на гледни точки, което води до необичайни отговори и алтернативни интервенции. Затова и могат да демонстрират сесии пред голяма публика с трудни случаи.
6. Имат академична нагласа към своята работа – реципрочно наблюдават своята работа и работата на другите и правят възможно другите да наблюдават тяхната работа и да я оценяват критично. Те концептуализират своята работа – “защо правя това и не съм направил това, как мога да го променя”.
7. Независими са в своето терапевтично мислене. Имат способността да генерират и измислят оригинални идеи за разбиране на системите, човешките дилеми и терапевтичните интервенции. Способни са на революционни нововъведения (например, както миланците измислят огледалото). В определен етап от развитието си въвеждат собствен подход или модел, което формулира нова школа в терапията.
8. Имат ясни и гъвкави вътрешни граници, намаляващи необходимостта им да зависят от външни граници. Под граници разбираме физическо пространство, лично и междуличностно пространство, скрити и явни правила, табута, приемливо/неприемливо поведение, комуникация, мисли, чувства, граници свързани с интимността, системата от убеждения и т.н. Терапевтичната интеракция е там, където границите се срещат или се припокриват. Там лежи потенциалът за преживяване на трудност, но също потенциалът ни за развитие; както за близост и заедност, така и за отделеност.
9. Готови са да бъдат изненадани и хванати неподготвени или, както казва д-р Набаро “да навигират без карта” (защото обичайно ние планираме карта, за да избегнем ситуации, за които сме неподготвени, имаме хипотези, теория, идеи за продължение, за използване на техника и т.н.)
10. И последно, т. нар. “Wiser over Smarter” – предпочитат да са мъдри пред това да са умни. Това означава да могат да предвидят задънените пътища в терапията (терапевтичният импас) и да ги избягват, защото импасът е предпоставка за провал.
Под “Wise” се разбира усета да избягваме задънени ситуации.
Под “Smart” – по-скоро да знаем как да излезем от задънена ситуация. Така че, мъдрият знае как да избягва ситуации, от които умният знае как да се измъкне. Естествено това не бива да превръща терапевта в твърде внимателен и неотправящ никакво предизвикателство. Това означава, че четенето на сложните карти на семейството е усъвършенствано дотолкова, че терапевтът да не попада в капани и пътища без изход.
Винаги нашето действие е това, което прави различието.
Източник: On Becoming a Masterful Therapist: Issues of Advanced Training in Family Therapy. Human Systems: The Journal of Therapy, Consultation & Training, (Special Volume, Personal and Professional Development in Training, pp. 83-102.
Web-site: https://www.noga-nabarro.com
