Popular

Разводът е част от сложна поредица трансформации. За детето раздялата на родителите може да води до преместване на дома, смяна на детската градина или училището, напускане на квартала/града от детството и, следователно, раздалечаване и загуба на приятели, познати лица, учители, групи. За всеки от родителите може да има промени във финансовото състояние, смяна на местоработата, жилището, града. Преструктурират се връзките в разширеното семейство, приятелския кръг и социалната среда. В някои случаи разводът е придружен или последван от нова партньорска връзка на единия от родителите, а понякога и бременност и ново дете.

Новата реалност постепенно бива интегрирана в ума на детето, а обясненията, които възрастните дават за това какво се случва и какво предстои са от решаващо значение за това дали детското преживяване ще бъде осмислено или ще се превърне в травма. Изследвания от много страни показват, че преживяването на развода има краткосрочни негативни ефекти за много деца. Такива са трудности в общуването с връстници и възрастни, трудности с ученето, разсеяност, отнесеност, повишени здравословни (психосоматични) проблеми, негативен образ за себе си и негативна самооценка. Не при всички деца, но при повечето временно се появяват подобни симптоми, като при добро развитие те отшумяват до 2 години след раздялата. Социално-икономическите фактори имат голямо значение в прехода – напр. в Швеция, където законодателството предвижда добра финансова подкрепа за майки, които ще отглеждат сами децата си, краткосрочните ефекти върху децата биват минимизирани поради две причини: децата остават в същата среда и не прекъсват значими връзки, а целият емоционален климат между бившите парньори не се замърсява от спорове за пари.

В България през последните години се разпространи използването на модела “гнездене” поне за временен период от процеса на развод. При него детето остава в общото жилище и не прекъсва връзки от социалната си среда, а родителите се редуват в грижите. Дългосрочното прилагане на този модел е възможно да затрудни бившите парньори, когато се опитват да преминат на следващ етап в живота си.

Колко добре се адаптират децата към новата реалност до голяма степен зависи от начина, по който родителите им управляват процеса и как чрез обясненията си придават смисъл на промените, на собствените си емоции и на емоциите на детето. Ключови фактори са минимизирането на конфликтите и доброто управление на ритъма на семейния живот на ежедневна база. В практиката често използваме термина „пренаредени“ или “реконструирани” семейства, за да вземем предвид многобройните промени в света на детето на ниво семейство и социална система, които съпътстват раздялата на родителите. Според фамилната терапевтка Gill Gorell Barnes факторите, които могат затруднят прехода за детето включват:

– конфликти и продължаващо насилие между родителите

– тайни за развода или представяне на фалшиви версии, които могат да допринесат за объркването на детето

– влошено психично здраве на родителя, при когото детето живее

– висока тревожност на родителя, при когото детето живее около контакта и грижите на родителя, при когото детето не живее за постоянно

При бившите партньори описаните значими промени в контекста отключват промени в преживяването на себе си, т.е. в идентичността. Хората, които преминават такъв преход, особено тези, които не са били съгласни с решението за развод, често описват усещането си с изрази като “губя себе си” и “целият ми свят се разпада”. В случаите, когато решението за развод не е взето заедно, единият партньор в по-голяма степен е извървял вътрешния си път и е имал възможността да си представил версия на себе си в бъдещето, докато другият се оказва в позиция в живота си без бъдеще или представа за себе си в него. Такова усещане често се асоциира със загуба на смисъл и усещане за безнадеждност. Процесът на преход включва това всеки от партньорите да се отдели от стария контекст и да се локализира в новия докато изгражда нови връзки, нови механизми за адаптация и справяне и нова версия за себе си. Oсновните теми на този преход са свързани със загубата на части от себе си, но едновременно и с развитието на нови страни на личността в прехода от позиция на безпомощност към позиция на ефективност. Част от преживяването може да включва такива аспекти като едновременно “освободен/а от токсична връзка”, но и “депресивен/депресивна поради загубата на близост” “загуба на идентичност като успешен семеен човек”, но и възстановена или новооткрита ефективност като родител, провал и несправяне, но и развитие на необичайни/новооткрити умения, интереси, взаимоотношения на подкрепа. 

*****

“… има дни, когато ми се струва, че цялото това преживяване е зад гърба ми, но има и други дни, особено когато изпратя децата за седмицата при майка им, когато се връщат объркването, гнева, вината, самотата и чувството за провал …”

“… у мен има две паралелни чувства – едното е тъга, свързана с приемато на реалността, че вече сме разделени, и другото – надежда, че не всичко помежду ни е приключило и имаме път един към друг …”

“… когато децата задават въпрос, не съм сигурен/на какъв смислен отговор да дам …”

*****

Практиката показва, че само част от хората съумяват да съ-родителстват хармонично след развода и да се подкрепят взаимно в развиването на родителството си. Има много случаи, в които конфликтите се засилват след развода и се повтарят стари модели на взаимодействие. Партньорите може да останат емоционално ангажирани един с друг по негативен начин, реактивни към емоцията на другия. Има и много случаи на обратния вариант – емоционално скъсване, при което най-често детето загубва връзката си с единия родител. Фамилната терапевтка Gill Gorell Barnes, която провежда дългогодишни и обширни изследвания върху семейства с развод, заедно с детската психотерапевтка Emilia Dowling обобщават три основни групи неразрешени родителски отношения след развода (по-долу ги преразказвам като добавям примери и обяснения от моята практика):

*****

ПРОДЪЛЖАВАЩИ КОНФЛИКТИ – при този вариант разказът за бившия партньор продължава да бъде натоварен с раздразнение, гняв или язвителност. В разказите бившият партньор/ка е описан/а като човекът, който е предал връзката или идеята за семейство, съсипал е връзката с желанието си за контрол или пък е безотговорен и некомпетентен като родител. Както пишат Gill Gorell Barnes и Emilia Dowling,  “доминантните конфликтни разкази (наративи) на двамата родители дисквалифицират детското преживяване. Децата развиват паралелни наративи, за да паснат на наративите на двамата родители. Те преживяват дилема на лоялност. Принципът, който започва да организира тяхното преживяване става “да не разстроя другия родител”. Обикновено този процес завършва в полза на единия родител”. Последното означава, че детето приема едната версия, а емоциите му биват погълнати от емоцията на този родител, чиято версия е то възприело. Де факто, то възприема гнева и обвинението към единия родител, остава лоялно към другия, а неговото собствено преживяване бива отречено и никога не получава разпознаване, назоваване, осмисляне.

Примери от практиката:


с жена на 40 г. обсъждаме преживяването при опита й да напусне връзката. Въпреки че отношенията са били отчуждени и хладни години наред, а нейното чувство – на застой, безсмисленост и “смърт”, тя изпитва висока тревога от това, че го прави. В първите разговори с партньора си успяват да се разберат какво синхронизирано обяснение да дадат на 12-годишната си дъщеря за настъпващата промяна и как тя ще остане да живее с майка си, но почти ежедневно ще може да се вижда баща си. Скоро след това обаче, бащата започва да участва необичайно много повече в ежедневието на дъщерята и да контактува с роднините по линия на жената, а дъщерята започва да задава настойчиво въпрос на майка си кога ще се приберат обратно. Майката започва да чувства, че дъщеря й става обвинителна към нея и съчувстваща на баща си. След години на липсващи разговори в отношенията между партньорите се оформя конфликт.

с мъж на ок. 50 говорим за последната караница с неговия 17-годишен син. Често при подобни ситуации синът изразява гняв и обвинява баща си в незаинтересованост. Бащата и майката са разделени от 10 години. Конфликтите им започват около различията в разбиранията за грижите за дете. Жената чувства коментарите на мъжа като липса на подкрепа и търси подкрепа в своите родители. Колкото по-лоялна е тя към разбиранията на своите родители, толкова повече мъжът чувства, че неговата перспектива е отхвърлена. Той реагира обвинявайки жената за невъзможността й да постави граници с разширеното семейство, тя от своя страна, го обвинява за липсата на подкрепа. Конфликтите ескалират заедно с емоционалното раздалечаване между партньорите и чувството за неразбиране. Мъжът започва да излиза често от вкъщи, а жената все повече да го обвинява в незаинтересованост (версия, която се възпроизвежда в караниците със сина).

Във варианта “продължаващи конфликти” можем да включим и конфликтните разводи, при които продължително време се проиграват предишни модели на ескалация при всяка нова юридическа процедура или при всяка настъпваща промяна в живота на единия или на другия от бившите парньори. Такива разводи понякога се превръщат във враждебни като обикновено има система около партньорите, която подхранва тези процеси (напр. членове на разширеното семейство или адвокати). След враждебен развод бива затруднена адаптацията към нови семейни структури, а децата биват оставени с много разбити, частични, фрагментирани разкази за собственото им преживяване. Така, за тях става трудно да осмислят преживяното и те често пъти възприемат фалшива версия за отношенията. По-късно, като възрастни, когато такива клиенти дойдат на консултация или терапия, чуваме да разказват откъслечни, едностранчиви и неконсистентни истории както за миналото, така и за отношенията и себе си в настоящето.

ЛИПСВАЩИ НАРАТИВИ – Това е вариант, при който бива отречена възможността детето да създаде наратив за случващото се. Настъпва безкомпромисно мълчание – отказ да се говори за преживяването на детето, особено преживяване свързано с другия родител. Детето схваща неизреченото правило-табу върху задаването на въпроси, коментирането и изразяването на чувства, свързани с промяната в живота му. Схваща и неизреченото изискване да се държи съответно на начина, по който говорят и се държат възрастните около него, дори това да не съответства на вътрешното му преживяване – като да се нагоди към “правилната” версия за нещата. Процесът наподобява механизмът на отричане на реалността (denial). Впоследствие възниква разминаване между семантичната памет, която отговаря за вярванията и убежденията, построени на базата на това, което е казано на детето, и епизодичната памет, която се базира на спомени от събития. Детето ще отрече своите собствени възприятие и чувства в полза на “официалната” версия в семейството. Често подобни семейни процеси са свързани с фалшифициране на семейната памет и семейни тайни (около развода, предишни бракове, деца от предишни или следващи бракове и др.). Носителят на тази “официална” версия (наратив) в семейството обикновено е и носител на повече власт и може да определя коя информация за отношенията бива приета и коя отхвърлена като непасваща на основния наратив. Подобни защитни или заблуждаващи/само-заблуждаващи процеси, които родителите (вкл. баби/дядовци) използват, правят неконсистентни чувствата, вниманието, възприятието и паметта, което създава непреодолимо объркване в ума на детето, изопачена представа за взаимоотношенията и празнота в смисъла.

Пример:

Това е обобщен пример от няколко казуса на мъже и жени, които са идвали при мен на консултация или терапия във връзка със страдание, което преживяват в партньорските отношения. Страданието им се състои в постоянно съмнение в себе си “дали отчитам реалността “правилно” или не”, т.е. “нормален ли съм и кое е нормално – това, което аз мисля или това, което партньорът ми казва”, повтарящи се цикли на очаквания парньорът да реагира различно, гняв, страх за връзката и вина за провала ѝ. Разказите включват още висока тревожност и емоционално наводняване, опит “да се държа така, както възприемам, че ако се държа няма да проваля връзката”, т.е. опит за “фалшифициране” на себе си до степен да се “питам кой съм”. Общото, което чувам в сесиите са разкази за миналото с много липсващи периоди и взаимовръзки, “нямам спомен” или “помня само една картина със силно завладяващо чувство на тъга или на страх, че ще се случи нещо страшно”, “нямам представа как майка ми/баща ми са преминали през това”, “чувал/а съм от баба ми някакъв факт, но за това никога не се е говорило в нашето семейство”, “само учех, трябваше да бъда добър ученик/ученичка, за да не ги разстойвам” и т.н.

ВПЛЕТЕНИ ОТНОШЕНИЯ с бившия партньор – Характеризират се с висока тревожност около грижата за детето в контекста на режима за свиждане и възприеман провал в родителската грижа. Последното е свързано с идеята “че съм предаден от другия”, вкл. в родителството. Тук характерни са истории, наситени с упреци, обвинения и продължаващо желание другият да се промени като се ангажира обратно с историята на разказвача, обикновено свързана с някаква тревога около детето. Тревожността около грижата за детето се превръща в “лепило”, което продължава да задържа двойката още неопределено време без партньорите да могат да продължат независими с живота си.

Пример:

В консултация разговаряме с баща на около 40 г. на дъщеря в 1 клас. С бившата си съпруга отглеждат дъщеря си на седмичен график като се редуват. Година след раздялата, когато вече има установен ритъм, детето се справя добре в училище и изглежда жизнено и добре социализирано, бащата започва интензивно да споделя свои притеснения – “дъщеря ми не се разбира с приятелките си, кара се непрекъснато с друго момиче, има момче в класа, което я тормози, не иска да спи сама в стая, троска ми се, когато я питам и искам да разбера повече, а тя се сърди, виждам, че нещо я тревожи…”. На въпроса ми какво се случва, когато поговорят с детето за тези неща, бащата казва “аз я питам дали мама й липсва и тя потвърждава”. На въпроса какво вижда майка й във връзка с тези негови притеснения, той отговаря, че майката намира, че са неоснователни и че това е “защото той не се справя емоционално, а не детето”. На следваща консултация бащата отново споделя тревогата си, че детето вече има нощни страхове, “защото вероятно страда за майка си и ще предложи на майката да посетят детски психолог”. Неговата тревога е повод да заговорим за начина му на родителстване – за силните му страни като родител, но и за трудностите на прехода и риска да влиза в peer-разговори (като между равни) с дъщеря си, което вероятно засилва тревожността на детето, а от там и неговите притеснения, че с детето се случва нещо извънредно, за което трябва да алармира майката. От тук нататък ние можем да говорим за укрепването на ролята му на родител в новия контекст. 

*******

При всеки от тези варианти децата “поемат задачата” да държат конфликта под контрол. Те филтрират информацията от единия родител към другия, “за да опазят мира”. “Да не разстроя единия или другия родител” става организиращ принцип на тяхното собствено преживяване. Усилието може да погълне тяхната психична енергия, което води до временни трудност в концентрацията, ученето, общуването с връстници, както и потискане на собствената гледна точка. Те изпитват дилема на лоялността, а също и стават съпричастни към тъгата и гнева у родителите за това че е застрашена стабилността на семейството. Практиката показва, че има тенденция децата да установяват peer-отношения (като между връстници) с родителя, който е повече сам (който няма подкрепяща среда от роднини, приятели, няма нов партньор), но има много индивидуални разлики и тези процеси не могат да бъдат обобщени. Има и тенденция да стават загрижени за емоционалното състояние и здравето на единия от родителите, когото преживяват като нещастен. В практиката, това, от което се интересуваме са индивидуалните емоционални преживявания на развода при възрастните и децата и различното индивидуално значение, което хората придават на това събитие в живота си.

За системните терапевти въпросът не е дали самият развод или негови аспекти имат вреден ефект, а как предишните модели на споделени проблеми и решения се променят в контекста на раздялата и живота след развода. За децата начинът, по който се задоволяват потребностите им от свързаност и грижа, се променя, но също така се променят и възможностите им за развиване на автономност. Нашите въпросите се фокусират върху разликата преди и след промяната на домакинството: например, кое е по-добре и кое по-зле за теб; какво ти е нужно, за да развиеш своето родителство; за какво би искал родителите ти да следят. Когато говорим за консистентни разкази, които родителите трябва да създадат за децата, за да облекчат прехода, това включва и обяснения в ежедневието, които създават предсказуемост и яснота и отчитат онова, което създава тревожност у детето, например когато:

– момче на 5, в грижата за което участват неговите баба и дядо показва, че се страхува, че майка му няма да се прибере, така както бащата не се прибира вкъщи от известно време, или…

– момиче на 4, което отхвърля баща си в контекст на режим на родителстване, не иска да остава при него и реагира бурно, плаче и не иска да тръгне с него, когато му е ред я вземе. Деконструирането на историята разкрива момент, в който бащата задържа детето 2 дни повече от предвиденото без да му даде обяснения, при което детето става тревожно дали всеки път, когато тръгва с баща си, ще види отново майка си, или…

– баща, който разказва за сина си на 5, който, отново в режим на родителстване, споделя колко се страхува за майка си и показва силна тревожност. Майката е наскоро е обяснила на детето, че е бременна. Нужно е бащата да демонстрира, че й се обажда, да увери детето че тя е добре, да обясни какво означава “бременна” и че “тя е здрава, знае какво да прави, как да се грижи за себе си и да бъде добре”.

Основна задача в консултирането на пренареждащи се семейства остава конструирането на истории за семейните отношения и развода, с които децата могат да осмислят преживяването си – автентични обяснения за преживяванията на семейните членове, отчитане на тревогите на детето и даване на отговори, които създават предсказуемост и сигурност. Това означава активно подпомагане на родителите да сведат до минимум негативните описания и обвинения към другия. Важно е заедно да се опитаме да разберем как всеки от семейните членове осмисля образите и представите си за семейния живот, който напуска. Всеки от семейните членове носи идеи и ключови конструкти за своето „семейство“ от времето, когато семейният живот е вървял по добър начин. И за възрастните, и за децата е важно да идентифицират тези конструкти и идеи като аспекти на собствения си “селф” (“аз”). Те са част от усещането за себе си в продължаващия живот и дори когато за тях се скърби, те са част от развитието на “селфа” по отношение на променящото се семейство. Обратно, отричането им по време на враждебни разводи ще отрече и, на практика унищожи, част от усещането за себе си.

Все пак има много случаи, в които родителят ще се придържа към фиксиран негативен образ на другия и ролята, която той/тя е изиграл/а за раздялата. Това може да бъде пагубно за бъдещата връзка между детето и другия родител. Особено когато причината за раздялата е насилие или изневяра, разказът за това може да доминира и дори да заличи всички други аспекти на образа на този родител. Тези процеси ще бъде разгледана в следваща статия.

Когато преходът се извършва по здравословен начин, в сесиите чуваме разкази като:

“Като родители си помагаме много. Тя е различна като родител от това каква е като партньор”.

“Прави ми впечатление, че децата са наясно и разделят нещата в езика – казват “в дома на мама”, “в дома на тате правим/се случва това-и-това”

“Когато помисля за себе си като “сам/а” вече не изпитвам ужас, дори понякога изпитвам удоволствие.”

******

Използвана литература:

Gill Gorell Barnes and Emilia Dowling, 2012: “Re-writing the story: Children, Parents and Post-Divorce Narratives” in “Multiple Voices: Narrative in Systemic Family Psychotherapy” ed. by Renos Papadopolous, (TAVI), Karnac Books. Kindle Edition

Gill Gorell Barnes, 2004: “Family Therapy in Changing Times”, PALGRAVE MACMILLAN, 2nd edition

Popular

В подкаст на Ackerman Institute for the Family д-р Марта Едуардс обяснява един модел на добро родителстване. Според нея, родителстването включва множество процеси, които родителите трябва да балансират. Един от тях е синхронизирането (attunement) с потребностите на детето и разбирането на това, което то преживява. Разбирането на преживяванията на детето, обаче, не означава, че родителят прави във всеки един момент това, което детето иска. Понякога той/тя трябва да умее да казва “не”, което ще накара детето да почувства дискомфорт. В този момент родителят балансира между потребностите на детето и подходящото за контекста и цялостната ситуация поведение. Той/тя се грижи за това, как детето се напасва в конкретната ситуация. По този начин детето се научава да се справя с различни ситуации или, най-общо казано, да се справя с живота. Доброто родителство помага на детето “да се разбира” със света, да може да живее в света с другите хора. 

Друг важен процес е изграждането на сигурна привързаност. Обяснена по лесен начин привързаността означава, че има един човек в света, а още по-добре не само един, който разбира нуждите ти, можеш да се обърнеш към него, когато обстоятелствата и емоциите са трудни, който е там – наличен- за да те подкрепи. Потребността от привързаност се отнася не само за деца, тя важи за партньорските и за приятелските отношения на възрастните, но когато говорим за деца, тя е свързана с оцеляване.  Ние, хората, сме създадени да бъдем в отношения (и в началото на живота си няма да оцелеем, ако не сме в отношение с грижещия се човек, бел. моя). Детето няма да се развие, ако емоциите и преживяванията му не бъдат удържани от човек, който е там за него. През целия ни живот нашето емоционално и физическо благополучие се влияе от качеството на взаимоотношенията ни с другите.  Когато имаме интензивно преживяване, ние, хората, имаме потребност някой да удържи чувствата, за да не се чувстваме сами. Когато до нас има някой, това ни позволява да преживеем чувството по-цялостно и да научим от него. Ако нещо е свръхнатоварващо, а нямаме подкрепа, затваряме част от себе си. 

От гледна точка на родителите привързаността започва още преди детето да се роди, защото те си го представят – какво ще бъде, какво искат да научи от тях и от света, когато се появи. 

Отношението на привързаност се развива с времето. След 8 мес. възраст децата вече имат капацитет и започват да развиват своята способност да се отдалечават и да предпочитат определени фигури на привързаност. Последното е механизъм за безопасност. Ако детето се отдалечи, то поглежда назад и сякаш комуникира “там ли си, мога ли да разчитам на теб”. Двете потребности – от близост и самостоятелност – са еднакво важни.  Боулби (John Bowlby) нарича това “сигурна база” (“Secure base” – сигурна база (усещане), която дава възможността да се отдалечиш без тревога, че няма да бъде там, когато ти е нужна, бел. моя). 

На въпрос как да развием отношението на сигурна привързаност, д-р Марта Едуардс отговаря: “Наблюдавайте и приемайте.” Това не означава да правим детето щастливо във всеки един момент, а да показваме, че разбираме от какво има нужда. Тя дава пример от своята практика, в който родители мъдро казват, че колкото повече те успяват да приемат своя син, толкова повече той успява да се успокои. И в същото време, колкото повече искат от него да бъде различен, толкова повече той се противопоставя на това с поведението си и сякаш им казва “искам да видите кой наистина съм аз”. Понякога в собственото си желание да бъдем добри родители, игнорираме кои са нашите деца наистина. Това, което помага е да наблюдваме внимателно какво е нужно на: това дете, в този момент, в тази ситуация, с това преживяване. Децата не винаги се нуждаят от конкретно нещо. Всъщност те се нуждаят от нас, за да им помогнем да се справят с реалностите на живота. 

Във връзка със самостоятелността – ако наблюдаваме внимателно, ще видим, че има ситуации, в които детето иска да се справи само̀, да постигне нещо само. Ако обаче, се фокусираме много върху успеха и искаме на всяка цена детето да е успешно, ние пренасяме нашата тревожност и напрежение. В такива моменти на собствената ни тревожност вероятно ще побързаме да помогнем на детето да се справи, да успее да направи това, което се опитва да направи или дори да направим нещо вместо него. По този начин ние отнемаме възможността на детето да развие толерантност към фрустрация, отлагане на удоволствието, постоянство, – качества, важни в света на предизивикателствата.  Важно е да наблюдаваме истинското преживяване на детето и да разграничаваме  “кое е мой проблем и кое на детето”. 

Алфред Адлер говори за развитието у детето на чувството за общност или, иначе казано, “не си независимо същество, а социална цялост, твоето поведение влияе на другите, както и обратното. Можеш ли да съществуваш в света с това знание?” Тази идея за взаимозависимост в света с другите хора има ежедневно измерение – ако се държиш зле скоро ще дойде към теб. Или ако хората наоколо са нещастни, в твой интерес е да се грижиш за добруването на околните. 

От ранна възраст децата би трябвало да започнат да разбират посланието “твоите нужди са важни, но не най-важните”. Разбира се, в първите 6 месеца бебето ще е най-важното същество и неговите потребности ще са преди всичко останало. Но след това, с времето родителите трябва да започнат да помагат на детето да се научи да изчаква, да му помогнат да научи, че родителите трябва да обърнат внимание и на други неща. След време (2-3 г.), подходящо за възрастта, децата могат да помагат с нещо вкъщи. Те трябва да имат възможност да усетят, че на тях се гледа като на ресурс и техните приноси са ценни, и че е удоволствие да си част от групово усилие, повече отколкото всичко да е свършено предварително за теб. 

Има едно предизивикателство, когато другите важни хора (напр. баби, дядовци) имат различно виждане за нуждите на детето. От една страна, децата се научават да се адаптират в различни ситуации и това е добре. Но от друга страна, някои различия не само не помагат на детето, но и създават конфликт между възрастните, които се грижат за детето. Когато семейства идват на консултация, Марта Едуардс им задава такива въпроси: “Какво искате да научите детето в тази ситуация? Какви качества искате да развие? Какво правите, за да стане това?”. В такива случаи хората дават отговори, като “Бих искал да бъде: креативен, независим, уважителен, послушен, грижовен и т.н.”. В един вариант те ще открият, че родителите и членовете на разширеното семейство имат сходни цели, но опитват да ги постигнат по различни начини и могат да обсъдят това и как да се синхронизират. В друг случай те ще открият, че в семейството има напълно различни идеи за това каква личност трябва да стане това дете. Тогава може да се отвори дискусия за това, кое наистина е важно и какво правим, за да помогнем на детето да расте в съответствие на тези ценности. Най-често, ако децата растат ориентирани само към постижение, накрая вероятно ще бъдат нещастни хора и “трудни” характери. Когато растат така, че да чувстват комфорт с другите и отговорност за взаимодействието и отношенията си с другите, те ще се чувстват щастливи и ще се усещат равнопоставени в тези отношения. Въпросът е какво е това, което родителите правят, за да се чувства детето им комфортно в света с другите и дали понякога, неволно, в желанието си детето да бъде успешно, не стигат до там, че за детето става още по-трудно да бъде в отношения, още по-трудно за него да бъде в свят на взаимосвързаност и в общност, и да има усещане за равнопоставеност с другите. Марта Едуардс завършва с това, че преходът към родителство е изключително важен и ако младите хора не бъдат подкрепени на тази фаза от жизнения цикъл да изградят семейството си, нещата може много бързо да се объркат. 

Източник:

https://ackerman.podbean.com/e/the-ackerman-podcast-25-the-parenting-process-model-with-martha-edwards-phd/

Институтът “Акерман” (Ackerman Institute for the Family) в Ню Йорк е една от водещите институции по фамилна терапия в САЩ от 1960 г. и един от най-известните и уважавани трейнинг институти по фамилна терапия. Д-р Марта Едуардс е основател и директор на Център за развитие на детето в “Акерман” и се занимава с ранно детско развитие, училищна готовност, психично здраве и развитие на отношенията родители-деца. Тя е член на Борда на American Family Therapy Academy и на “0-3 New York Network”, научен консултант е на професионалното издание “Family Process”. Презентира в САЩ и други страни. 

Popular

Статията е подготвена за платформата “Child Protection Hub for South-East Europe” в контекст на обсъждания със специалисти от социални услуги на случаи на семейства с високо-конфликтни разводи.
www.childhub.org 
януари, 2017



Разводът е нормативен преход по жизнения цикъл на семейството и не е патология. Той може да се превърне в нездравословен, когато са налице определени условия. Семействата, преживяващи раздяла имат специфични нужди докато минават през процес подобен на траура и скърбенето. Много от тях преживяват високо ниво на стрес и объркване, което абсорбира енергията им и прави трудно справянето с неща, с които до тогава са се справяли ежедневно. При много семейства конфликтите продължават дълъг период от време докато отношенията ерозират. Процесът на траур е описан като поредица от фази, които партньорите трябва да преработят по свой начин и със свое темпо, докато възвърнат личната си автономност и капацитет да създават нови интимни отношения. Тези фази включват шок, отричане, протест, отчаяние и, накрая, приемане. Юридическата раздяла е емоционално болезнен период за партньорите, защото всяка процедура става повод за изразяване на враждебност и проиграване на конфликтните модели. С нея раздялата, обаче, не приключва. Емоционалната раздяла в най-добрите случаи трае още няколко години. Едва след това човек е способен да интегрира развода в своя продължаващ живот, така че той да не се намесва и да не определя новите отношения, които всеки от бившите партньори създава. 

Децата и разводът на родителите

Фазите на емоционална реакция у децата са подобни на тези при възрастните. В допълнение обаче, ако детето не бъде адекватно подкрепено да изскърби своите загуби, неговият капацитет да създава отношение на привързаност бива поставен на риск в дългосрочен план. Най-общо казано децата преживяват гняв, страх, безпокойство, тъга и самота. Освен това, те преживяват конфликт на лоялност към двамата родители. Децата искат и имат нужда двамата родители да участват в живота им. Дори когато единият родител не е наоколо, той присъства символно в ума на детето. Децата имат нужда да запазят положителен образ за всеки един от родителите си, защото това впоследствие става част от техния идентитет и самооценка. Освен това, те имат нужда да изградят позитивна представа за своята роля в отношенията – като обичани и нямащи вина за начина, по който родителите им се чувстват или за промяната, през която семейството преминава. 

Нездравословна реакция при раздяла


При всяка загуба се отключва траурна реакция. При развод човек губи чувството за сигурност, губи отношение, което е част от неговата самооценка, прекъсват сексуалните отношения. Партньорите претърпяват финансови загуби и губят целия досегашен контекст, свързан с дома, децата, социалните кръгове. Първата фаза на траурната реакция е отричане на реалността. Застиването на тази фаза се определя като патологична реакция. На поведенческо ниво това може да се изрази като водене на безкрайни дела за имоти или за попечителство над децата. Когато един от бившите партньори е застинал във фазата на отричане, той може всячески да пречи на другия партньор да изгради нови интимни отношения и да конструира ново семейството, като например продължава да проиграва конфликтни ситуации. При подобна реакция някои родители може да превърнат детето в “оръжие” за наказание на другия. Процесът на траур у семействата бива затруднен от юридическите процедури, които често се оказват вредни за много двойки, които сякаш се опитват чрез юридическо решение да разрешат емоционални отношения. Основната емоция е гняв и желание за отмъщение, подхранена от адвокатските игри, при които изходът от войната трябва да бъде “спечелил родител” и “загубил родител”. В тази война става недопустимо човек да се докосне до своето чувство на тъга и да скърби. Човек може да има система от рационални аргументи за оправдаване на собствените действия, но няма връзка със сложните нюанси на емоциите. Ако изобщо си го позволи, досегът до чувството на тъга може да бъде облекчаващо преживяване. То би означавало човек да е чувствителен и състрадателен към себе си, към детето си, към последствията на своите действия върху детето си, към чувствата на бившия партньор. Но също би означавало край на юридическата война. 

Последици върху психичното здраве на децата при ВРАЖДЕБНИ разводи


Те могат да се появят, когато единият родител прави така, че неговите собствени чувства да нарушават естествения процес на скърбене у детето. Това става чрез емоционално манипулиране, чието послание забранява чувството на обич към другия родител и развитието на връзката на детето с него, като в същото време насърчава отхвърляне на другия родител. Тези послания могат да бъдат директно изказани или намекнати в общуването с детето и околните. Могат да имат формата на непреднамерено подхвърлени негативни коментари, а понякога на активно “промиване на мозъка” на детето с намерение да се изгради негативен образ за другия родител и замени любовта към него с омраза. При втория вариант на помощ идват версии за другия родител като некомпетентен, злоупотребяващ или социално провален (“алкохолизиран”, “дрогиран”, “с леко поведение” и т.н.). Децата се опитват да си обяснят промяната и защо техните родители няма да бъдат повече заедно. Колкото по-малки са на възраст, толкова по-лесно и безкритично ще приемат това, което им се казва. Така, когато са при майката, ще говорят това, което им казва майката, а когато са при бащата, това, което им казва бащата. Това създава перфектна ситуация за родителя, който е заседнал в своите емоции да увлече в тях възприятията на своето дете. Колкото по-дълго децата живеят в конфликтна среда и разминаващи се версии за случващото се и отношенията, толкова по-трудно те биха могли да удържат своя вътрешен конфликт на лоялност към двамата родители. Това е болезнено преживяване и може да бъде емоционално блокиращо. Децата може да започнат да изграждат както негативен образ за себе си, така и за света като враждебен и манипулативен. Те самите се научават да бъдат неавтентични, за да се справят с възприемания от тях враждебен свят. Така тези деца стават уязвими към развитие на различни психично-здравни проблеми: разстройства на настроението, занижен самоконтрол върху емоциите и тревожни разстройства (вкл. пост-травматично стресово разстройство). Като по-големи те са уязвими към развитие на поведенчески разстройства (затруднения в социалните взаимоотношения, оттегляне от общуване или враждебно, агресивно поведение към хора и животни, срив в училищните дейности, антисоциални прояви, употреба на наркотици и т.н.). Враждебността в отношенията става основа за развитие на проблеми при детето. Разбира се, много отношения в широките системи (разширено семейство, училище, спортен клуб и др.) имат роля и могат да повляят на развитието на детето. Никога не може да се направи пряка връзка между отношенията при развода на родителите и последващото развитие на проблеми в дългосрочен план, защото много отношения оказват влияние в живота на детето, но враждебните отношения при развода със сигурност създават риск за психичното здраве на детето. 

Как промяната да не бъде вредна за децата

Добър вариант е (колкото и труден и понякога невъзможен) детето да продължи да поддържа здравословни отношения с двамата родители. Родителите трябва да бъдат подпомогнати от своето близко обкръжение или от специалисти да извадят детето от конфликта. Те трябва да бъдат подкрепени да изработят и предоставят на детето консистентна история, с непротиворечиво обяснение за развода, представяща ролята му по неутрален и позитивен начин. Историята трябва да бъде адекватна за възрастта на детето. Повечето деца изпитват чувство за вина за развода на родителите. Много родители дават на децата си такова обяснение, че експлоатират чувството за вина. Рискът при това е, то да развие чувство за безпомощност, тъй като ситуацията е високо травматична. Детето трябва да бъде подпомогнато да разбере в такива случаи, че разводът се случва между възрастните; това променя семейната система, но няма общо с родителстването на другия родител и с правото на детето да обича и да бъде обичано от двамата си родители. Чрез консултиране родителите могат да постигнат договаряне за това как ще се практикуват родителските права. Като всяка ситуация на криза, разводът може да се превърне в уникален източник на учене за себе си и отношенията, както и контекст на взаимна подкрепа между хора с преплетени житейски пътища. 

Ключови теми при консултирането на семейства преминаващи през развод

Във фазата на интензивни емоции, свързани с раздялата важи много повече подходът на кризисните интервенции, отколкото терапевтичният. В същото време фокусът върху цялата семейна система трябва да бъде запазен. Това означава, че освен интензивното емоционално преживяване на индивидите в разделящата се двойка, процесът трябва да отчита преживяванията на членове на разширеното семейство, роднини участващи в отглеждането на детето, нови партньори, членовете на реконструираните семейства (ако има такива), членове на новите домакинства (вкл. сиблинги, съжители, други роднини). Разводът е трансформация на всички връзки в семейната система и като всяка трансформация изисква време, специфично за отделните семейства. Един модел за кризисна интервенция със семейства идентифицира шест характеристики на семейната система, които се трансформират при кризисна ситуация: роли, граници, комуникация, правила (процес), цели и ценности. Според него, оценяването на функционирането на семейната система и как кризисната ситуация трансформира различни конфигурации в системата е важна отправна точка за успех на кризисната интервенция. 

Роли – може би най-видимата характеристика. При криза те често биват размити или се изпълняват по неконсистентен начин. Едно типично разместване на ролите при развод е дете да заеме ролята на отсъстващия родител. В нашата култура съществува изразът “сега ти си мъжът в семейството”. Подобно разместване може да бъде функционално за кратък период от време, ако ролите и границите в семейството са достатъчно гъвкави и родителите съумеят с подходяща подкрепа да укрепят своя авторитет. То може да се превърне в рисково по два начина – детето да преживява безпомощност, защото отговорността на ролята надхвърля неговия капацитет, или детето да злоупотребява с ролята, упражнявайки власт, например върху сиблингите.

Граници – те са механизъм, с помощта на който се регулират вътрешните интеракции в семейството и външните интеракции на семейството с по-широките системи. Границите определят баланса между свързаност и автономност между семейните членове. Пример за граница е това по кои теми с кой родител говори детето. В ситуацията на развод границите се реорганизират и се изграждат нови. Те не биха могли да се върнат към предишно състояние. Ситуацията на криза носи уникален потенциал да се изградят по-здравословни граници от предишните. За много деца разделянето на родителите и приключването на конфликтната ситуация може да се окаже здравословен изход от ситуацията на интензивен семеен конфликт и емоционална злоупотреба.

Комуникация – патернът на комуникация е концепция, близка до тази за границите. В ситуация на криза патерните на комуникация се изменят – от една страна се появяват признания, декларации, изисквания, очаквания и обвинения към другите, които до момента може да не са се появявали. От друга страна част от информацията може да бъде скрита с идеята да бъдат предпазени определени семейни членове. Идентифицирането на патерните на комуникация е особено важно за да разберем отговора на кризисната ситуация и да помогнем на семейството да ги промени така, че да са здравословни за детето.

Правилата са механизмите, които осигуряват баланс на системата и когато биват нарушени, системата се дестабилизира. Децата са особено уязвими към промените в семейните правила. Детето може да реагира поведенчески, напр. с бунт, когато предишните стабилни очаквания или правила се променят. Този бунт има потенциал да предизвика значителен стрес в семейството и допълнителна криза сам по себе си, което подкопава способността на семейството да разреши настоящата криза. Пример за това е опозиционно поведение, което се противопоставя на промяната в прилагането на правилата от страна на родителите/роднините по време на криза, което води до промяна във фокуса на семейството – вместо да се справя с кризата, то започва да се справя с поведението на детето.

Цели – по време на криза определянето на семейните цели може да се превърне от рационален и интелектуален в емоционален процес. Следователно, целите на семейството могат да станат твърде краткосрочни и/или нереалистични в дългосрочен план. Кризисната интервенция не бива да се намесва в дългосрочните цели. Семейството трябва да бъде подкрепено да се съсредоточи върху кризата, а не да преразглежда дългосрочните си цели докато конструира нова ситуация през кризата. Кризисният консултант може активно да помогне на семейството да проучи и евентуално да коригира целите си по време на кризата чрез логично подреждане/приоритизиране на непосредствените цели на семейството. Подкрепата на семейството да се фокусира върху целите си по логичен начин може да помогне на семейството, и съответно на детето, да почувства сигурност, стабилност и предсказуемост.

Ценности – колкото по-остра е кризисната ситуация, толкова по-силно предизвиква криза в системата от ценности на семейството (техният морал). Изследването на промените в ценностите помага на кризисните консултанти да подкрепят семействата така, че те да могат активно и рационално да балансират между индивидуалните потребности на отделните семейни членове и семейните ценности. Така семействата ще могат сами да определят дали взетите решения са логични по отношение на техните ценности, а не са само емоционални отговори на кризата. В ситуация на силен конфликт при развод особено важно в дългосрочен план е хората да продължат да се държат консистентно на своя морал по време на кризата, въпреки интензивните емоции. Въз основа на това те продължават да правят изводи за себе си, които стават част от наратива на техния продължаващ живот.


ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Myer, Williams, Haley, Brownfield, McNicols and Pribozie (2014), Crisis Intervention With Families: Assessing Changes in Family Characteristics, The Family Journal: Counseling and Therapy for Couples and Families

Robinson & Parkinson (1985): A family systems approach to conciliation in separation and divorce, Journal of Family Therapy

Byng-Hall, J. & Papadopoulos, R. (2012). Multiple Voices: Narrative in Systemic Family Psychotherapy (TAVI), Karnac Books. Kindle Edition.

Miller, P. (2011) Theories of Developmental Psychology, Library of Congress, World Publisher

Gabrielle Betz and Jill M. Thorngren (2006) Ambiguous Loss and the Family Grieving Process, The Family Journal (14)

Popular

Системната теория подчертава това, че двойките не съществуват в социален вакуум и винаги има трети човек (или трети елемент – домашен любимец, мобилен телефон, алкохол, свръх-ангажимент в работата и т.н.), който участва по значим начин в отношението помежду им, особено когато съществува напрежение. Концепцията за триангулация означава, че трети човек може да бъде включен в отношението между двама като начин за разреждане на ескалиращи конфликти или тогава, когато отношенията са емоционално отчуждени. 

Когато е триангулирано детето, то дори може да развие симптом (вкл. психосоматичен, поведенческа опозиция или свръх-емоционалност, напр. плач за “дреболии”). В случая с по-големи деца това могат да бъдат поведенчески симптоми (напр. да има противообществени прояви, училищен провал или да играе ролята на черна овца). Симптомът (независимо дали поведенчески или психосоматичен) “спасява” двойката от необходимостта да погледне и да заговори за отношенията помежду си и, в по-дългосрочен план, от дилемата да се раздели или да остане заедно, но с променени отношения – и при двете алтернативи обаче, да приеме неизвестността. Така проблемът в отношенията бива заобиколен, а механизмът на триангулация запазва хомеостазата на системата (определена конфигурация в отношенията, близост и дистанция между семейните членове, определени от грижата около симптома, често неудовлетворяващи, но познати и затвърдени модели на комуникация). Фокусът на семейните членове е върху симптома, а семейната система не се придвижва по жизнения цикъл, т.е. отношенията не се преструктурират спрямо новите житейски етапи. Като затворен кръг – симптомът поддържа настоящите отношения, а настоящите отношения поддържат симптома. 

В нашата култура един предаван през поколенията модел на триангулация в отношенията е въвличане на член на някое от родителските семейства в отношенията в двойката (напр. тъща, свекърва…) под формата на свръх-загриженост и близост между родител и дете. Възможно е свръх-загрижеността да е към внуче. “Цената” може да е този трети (той или тя) да бъде обвинен, че е причина за проблема на двойката. От своя страна прекалената близост майка-син, майка-дъщеря и т.н. “е обслужвала” конфликта или дистанцията в партньорските отношения в родителското семейство. Според някои автори в школата на комуникациите заобикалянето на проблема води до създаване на семейно правило за това как биват решавани проблемите (конфликтите в двойката), което, от своя страна, също означава предване на правилото през поколенията.


18.04.2018

Popular

Много съвременни автори, които пишат по темата за изневярата, се опитват да интегрират в разбирането ѝ ролята на технологиите, които са неизменна част от нашия живот. В дигиталната ера изневярата се случва не само физически, но и онлайн, въпреки че някои партньори правят опит да се преструват, че виртуалните активности не се броят, защото няма физически контакт. Ако това отричане и объркване бъде разпознато, разбирането на изневярата се фокусира най-вече върху тайната и нейния ефект върху доверието: нарушаване на доверието, настъпващо тогава, когато романтична и/или сексуална тайна бива съзнателно пазена от основния партньор. 

Естер Перел пък описва от какво се състои структурата на взаимоотношението на изневяра (TED Talk 2015 Rethinking Infidelity) – емоционална ангажираност, сексуално привличане и тайна. Тя въвежда идеята, че обикновено изневярата се случва на фона на житейска загуба, която разбърква света ни и идентичността ни и, през търсенето на ново преживяване, ние всъщност търсим нов селф.

Системният подход разглежда изневярата като отношенческа тема – въпреки че обикновено един от партньорите я извършва (понякога двамата) и той носи отговорност за избора си, двамата носят отговорност за вида отношения, които създават, а след изневярата двамата преживяват страдание макар по различен начин, могат да се излекуват заедно и са отговорни за вида на реконструираните си взаимоотношения.

Разбирането на Джералд Уийкс и Нанси Гамбескиа (Weeks G. & N. Gambescia: “Intersystems Approach to Treating Infidelity” 2008) е полезно за терапевтичната практика, защото извежда на преден план уникалното разбиране на самата двойка за изневярата.  Според тези автори във всяко отношение на обвързаност има явни и имплицитни (изказани с думи и неизказани, но подразбрани и споделени) договорености относно близостта. Въпреки че природата на обвързването на всяка двойка е уникална, обикновено тези договорености включват емоционалната и сексуална лоялност към партньора и регулират взаимодействията вътре и извън партньорското отношение. Изневяра е всяка форма на нарушаване на изказаните и неизказаните договорености между партньорите за ексклузивност в близостта. При изневяра емоционалната и/или сексуалната близост бива отклонена от основното взаимоотношение без съгласието на партньора. Това нарушаване на договореностите повлиява партньорското взаимоотношение на много нива, а резултатът най-често е загуба на доверие, объркване и дълбока душевна болка. 

Разкриването на изневярата е един от най-честите поводи, които довеждат двойките на терапия. Терапията обикновено преминава през различни фази: 

1. Фасилитиране и подкрепа в преминаването през кризата и емоционалната турбуленция, следваща непосредствено след разкриване на изневярата.

2. Оценка и работа по индивидуалните теми и темите на двойката – индивидуални рискови фактори (напр. страх от обвързване), модели на комуникация в двойката, стилове на справяне с конфликти и трудности, жизнени събития като загуби, влияние на опита и отношенията в семействата на произход, стилове на привързаност и др.

3. Фасилитиране на “прошката”. Важно е да се разбере, че прошката е дълъг вътрешен процес у всеки, а не еднократно събитие назовано с клише, при което единият партньор изразява съжаление, а другият – приемане, което противоречи на неговото вътрешно състояние. Още повече, че неестественото ускоряване на процеса може допълнително да травматизира пострадалия партньор. Процесът изисква значима емоционална, когнитивна и поведенческа промяна у всеки от двамата и трябва да има споделено значение, взаимно конструирано от партньорите. И още:

4. Идентифициране и работа по факторите, допринесли за изневярата

5. Развиване на комуникация, която води към по-дълбока и автентична близост

Важно е да се отбележи това, че намерението на терапията никога не е да се възстанови отношението във вида преди изневярата, нито фокусът е просто решаване на проблем. Терапията е ориентирана към индивидуално израстване и взаимно конструиране на ново отношение, затова тя акцентира върху силните страни, а не върху дефицитите.

5.05.2018