Popular

Статията е подготвена за платформата “Child Protection Hub for South-East Europe” в контекст на обсъждания със специалисти от социални услуги на случаи на семейства с високо-конфликтни разводи.
www.childhub.org 
януари, 2017




Разводът е нормативен преход по жизнения цикъл на семейството и не е патология. Той може да се превърне в нездравословен, когато са налице определени условия. Семействата, преживяващи раздяла имат специфични нужди докато минават през процес подобен на траура и скърбенето. Много от тях преживяват високо ниво на стрес и объркване, което абсорбира енергията им и прави трудно справянето с неща, с които до тогава са се справяли ежедневно. При много семейства конфликтите продължават дълъг период от време докато отношенията ерозират. Процесът на траур е описан като поредица от фази, които партньорите трябва да преработят по свой начин и със свое темпо, докато възвърнат личната си автономност и капацитет да създават нови интимни отношения. Тези фази включват шок, отричане, протест, отчаяние и, накрая, приемане. Юридическата раздяла е емоционално болезнен период за партньорите, защото всяка процедура става повод за изразяване на враждебност и проиграване на конфликтните модели. С нея раздялата, обаче, не приключва. Емоционалната раздяла в най-добрите случаи трае още няколко години. Едва след това човек е способен да интегрира развода в своя продължаващ живот, така че той да не се намесва и да не определя новите отношения, които всеки от бившите партньори създава. 


Децата и разводът на родителите

Фазите на емоционална реакция у децата са подобни на тези при възрастните. В допълнение обаче, ако детето не бъде адекватно подкрепено да изскърби своите загуби, неговият капацитет да създава отношение на привързаност бива поставен на риск в дългосрочен план. Най-общо казано децата преживяват гняв, страх, безпокойство, тъга и самота. Освен това, те преживяват конфликт на лоялност към двамата родители. Децата искат и имат нужда двамата родители да участват в живота им. Дори когато единият родител не е наоколо, той присъства символно в ума на детето. Децата имат нужда да запазят положителен образ за всеки един от родителите си, защото това впоследствие става част от техния идентитет и самооценка. Освен това, те имат нужда да изградят позитивна представа за своята роля в отношенията – като обичани и нямащи вина за начина, по който родителите им се чувстват или за промяната, през която семейството преминава. 


Нездравословна реакция при раздяла


При всяка загуба се отключва траурна реакция. При развод човек губи чувството за сигурност, губи отношение, което е част от неговата самооценка, прекъсват сексуалните отношения. Партньорите претърпяват финансови загуби и губят целия досегашен контекст, свързан с дома, децата, социалните кръгове. Първата фаза на траурната реакция е отричане на реалността. Застиването на тази фаза се определя като патологична реакция. На поведенческо ниво това може да се изрази като водене на безкрайни дела за имоти или за попечителство над децата. Когато един от бившите партньори е застинал във фазата на отричане, той може всячески да пречи на другия партньор да изгради нови интимни отношения и да конструира ново семейството, като например продължава да проиграва конфликтни ситуации. При подобна реакция някои родители може да превърнат детето в “оръжие” за наказание на другия. Процесът на траур у семействата бива затруднен от юридическите процедури, които често се оказват вредни за много двойки, които сякаш се опитват чрез юридическо решение да разрешат емоционални отношения. Основната емоция е гняв и желание за отмъщение, подхранена от адвокатските игри, при които изходът от войната трябва да бъде “спечелил родител” и “загубил родител”. В тази война става недопустимо човек да се докосне до своето чувство на тъга и да скърби. Човек може да има система от рационални аргументи за оправдаване на собствените действия, но няма връзка със сложните нюанси на емоциите. Ако изобщо си го позволи, досегът до чувството на тъга може да бъде облекчаващо преживяване. То би означавало човек да е чувствителен и състрадателен към себе си, към детето си, към последствията на своите действия върху детето си, към чувствата на бившия партньор. Но също би означавало край на юридическата война. 


Последици върху психичното здраве на децата при ВРАЖДЕБНИ разводи


Те могат да се появят, когато единият родител прави така, че неговите собствени чувства да нарушават естествения процес на скърбене у детето. Това става чрез емоционално манипулиране, чието послание забранява чувството на обич към другия родител и развитието на връзката на детето с него, като в същото време насърчава отхвърляне на другия родител. Тези послания могат да бъдат директно изказани или намекнати в общуването с детето и околните. Могат да имат формата на непреднамерено подхвърлени негативни коментари, а понякога на активно “промиване на мозъка” на детето с намерение да се изгради негативен образ за другия родител и замени любовта към него с омраза. При втория вариант на помощ идват версии за другия родител като некомпетентен, злоупотребяващ или социално провален (“алкохолизиран”, “дрогиран”, “с леко поведение” и т.н.). Децата се опитват да си обяснят промяната и защо техните родители няма да бъдат повече заедно. Колкото по-малки са на възраст, толкова по-лесно и безкритично ще приемат това, което им се казва. Така, когато са при майката, ще говорят това, което им казва майката, а когато са при бащата, това, което им казва бащата. Това създава перфектна ситуация за родителя, който е заседнал в своите емоции да увлече в тях възприятията на своето дете. Колкото по-дълго децата живеят в конфликтна среда и разминаващи се версии за случващото се и отношенията, толкова по-трудно те биха могли да удържат своя вътрешен конфликт на лоялност към двамата родители. Това е болезнено преживяване и може да бъде емоционално блокиращо. Децата може да започнат да изграждат както негативен образ за себе си, така и за света като враждебен и манипулативен. Те самите се научават да бъдат неавтентични, за да се справят с възприемания от тях враждебен свят. Така тези деца стават уязвими към развитие на различни психично-здравни проблеми: разстройства на настроението, занижен самоконтрол върху емоциите и тревожни разстройства (вкл. пост-травматично стресово разстройство). Като по-големи те са уязвими към развитие на поведенчески разстройства (затруднения в социалните взаимоотношения, оттегляне от общуване или враждебно, агресивно поведение към хора и животни, срив в училищните дейности, антисоциални прояви, употреба на наркотици и т.н.). Враждебността в отношенията става основа за развитие на проблеми при детето. Разбира се, много отношения в широките системи (разширено семейство, училище, спортен клуб и др.) имат роля и могат да повляят на развитието на детето. Никога не може да се направи пряка връзка между отношенията при развода на родителите и последващото развитие на проблеми в дългосрочен план, защото много отношения оказват влияние в живота на детето, но враждебните отношения при развода със сигурност създават риск за психичното здраве на детето. 


Как промяната да не бъде вредна за децата

Добър вариант е (колкото и труден и понякога невъзможен) детето да продължи да поддържа здравословни отношения с двамата родители. Родителите трябва да бъдат подпомогнати от своето близко обкръжение или от специалисти да извадят детето от конфликта. Те трябва да бъдат подкрепени да изработят и предоставят на детето консистентна история, с непротиворечиво обяснение за развода, представяща ролята му по неутрален и позитивен начин. Историята трябва да бъде адекватна за възрастта на детето. Повечето деца изпитват чувство за вина за развода на родителите. Много родители дават на децата си такова обяснение, че експлоатират чувството за вина. Рискът при това е, то да развие чувство за безпомощност, тъй като ситуацията е високо травматична. Детето трябва да бъде подпомогнато да разбере в такива случаи, че разводът се случва между възрастните; това променя семейната система, но няма общо с родителстването на другия родител и с правото на детето да обича и да бъде обичано от двамата си родители. Чрез консултиране родителите могат да постигнат договаряне за това как ще се практикуват родителските права. Като всяка ситуация на криза, разводът може да се превърне в уникален източник на учене за себе си и отношенията, както и контекст на взаимна подкрепа между хора с преплетени житейски пътища. 


Ключови теми при консултирането на семейства преминаващи през развод

Във фазата на интензивни емоции, свързани с раздялата важи много повече подходът на кризисните интервенции, отколкото терапевтичният. В същото време фокусът върху цялата семейна система трябва да бъде запазен. Това означава, че освен интензивното емоционално преживяване на индивидите в разделящата се двойка, процесът трябва да отчита преживяванията на членове на разширеното семейство, роднини участващи в отглеждането на детето, нови партньори, членовете на реконструираните семейства (ако има такива), членове на новите домакинства (вкл. сиблинги, съжители, други роднини). Разводът е трансформация на всички връзки в семейната система и като всяка трансформация изисква време, специфично за отделните семейства. Един модел за кризисна интервенция със семейства идентифицира шест характеристики на семейната система, които се трансформират при кризисна ситуация: роли, граници, комуникация, правила (процес), цели и ценности. Според него, оценяването на функционирането на семейната система и как кризисната ситуация трансформира различни конфигурации в системата е важна отправна точка за успех на кризисната интервенция. 


Роли – може би най-видимата характеристика. При криза те често биват размити или се изпълняват по неконсистентен начин. Едно типично разместване на ролите при развод е дете да заеме ролята на отсъстващия родител. В нашата култура съществува изразът “сега ти си мъжът в семейството”. Подобно разместване може да бъде функционално за кратък период от време, ако ролите и границите в семейството са достатъчно гъвкави и родителите съумеят с подходяща подкрепа да укрепят своя авторитет. То може да се превърне в рисково по два начина – детето да преживява безпомощност, защото отговорността на ролята надхвърля неговия капацитет, или детето да злоупотребява с ролята, упражнявайки власт, например върху сиблингите.


Граници – те са механизъм, с помощта на който се регулират вътрешните интеракции в семейството и външните интеракции на семейството с по-широките системи. Границите определят баланса между свързаност и автономност между семейните членове. Пример за граница е това по кои теми с кой родител говори детето. В ситуацията на развод границите се реорганизират и се изграждат нови. Те не биха могли да се върнат към предишно състояние. Ситуацията на криза носи уникален потенциал да се изградят по-здравословни граници от предишните. За много деца разделянето на родителите и приключването на конфликтната ситуация може да се окаже здравословен изход от ситуацията на интензивен семеен конфликт и емоционална злоупотреба.


Комуникация – патернът на комуникация е концепция, близка до тази за границите. В ситуация на криза патерните на комуникация се изменят – от една страна се появяват признания, декларации, изисквания, очаквания и обвинения към другите, които до момента може да не са се появявали. От друга страна част от информацията може да бъде скрита с идеята да бъдат предпазени определени семейни членове. Идентифицирането на патерните на комуникация е особено важно за да разберем отговора на кризисната ситуация и да помогнем на семейството да ги промени така, че да са здравословни за детето.


Правилата са механизмите, които осигуряват баланс на системата и когато биват нарушени, системата се дестабилизира. Децата са особено уязвими към промените в семейните правила. Детето може да реагира поведенчески, напр. с бунт, когато предишните стабилни очаквания или правила се променят. Този бунт има потенциал да предизвика значителен стрес в семейството и допълнителна криза сам по себе си, което подкопава способността на семейството да разреши настоящата криза. Пример за това е опозиционно поведение, което се противопоставя на промяната в прилагането на правилата от страна на родителите/роднините по време на криза, което води до промяна във фокуса на семейството – вместо да се справя с кризата, то започва да се справя с поведението на детето.


Цели – по време на криза определянето на семейните цели може да се превърне от рационален и интелектуален в емоционален процес. Следователно, целите на семейството могат да станат твърде краткосрочни и/или нереалистични в дългосрочен план. Кризисната интервенция не бива да се намесва в дългосрочните цели. Семейството трябва да бъде подкрепено да се съсредоточи върху кризата, а не да преразглежда дългосрочните си цели докато конструира нова ситуация през кризата. Кризисният консултант може активно да помогне на семейството да проучи и евентуално да коригира целите си по време на кризата чрез логично подреждане/приоритизиране на непосредствените цели на семейството. Подкрепата на семейството да се фокусира върху целите си по логичен начин може да помогне на семейството, и съответно на детето, да почувства сигурност, стабилност и предсказуемост.


Ценности – колкото по-остра е кризисната ситуация, толкова по-силно предизвиква криза в системата от ценности на семейството (техният морал). Изследването на промените в ценностите помага на кризисните консултанти да подкрепят семействата така, че те да могат активно и рационално да балансират между индивидуалните потребности на отделните семейни членове и семейните ценности. Така семействата ще могат сами да определят дали взетите решения са логични по отношение на техните ценности, а не са само емоционални отговори на кризата. В ситуация на силен конфликт при развод особено важно в дългосрочен план е хората да продължат да се държат консистентно на своя морал по време на кризата, въпреки интензивните емоции. Въз основа на това те продължават да правят изводи за себе си, които стават част от наратива на техния продължаващ живот.


ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Myer, Williams, Haley, Brownfield, McNicols and Pribozie (2014), Crisis Intervention With Families: Assessing Changes in Family Characteristics, The Family Journal: Counseling and Therapy for Couples and Families

Robinson & Parkinson (1985): A family systems approach to conciliation in separation and divorce, Journal of Family Therapy

Byng-Hall, J. & Papadopoulos, R. (2012). Multiple Voices: Narrative in Systemic Family Psychotherapy (TAVI), Karnac Books. Kindle Edition.

Miller, P. (2011) Theories of Developmental Psychology, Library of Congress, World Publisher

Gabrielle Betz and Jill M. Thorngren (2006) Ambiguous Loss and the Family Grieving Process, The Family Journal (14)






0

Popular

Системната теория подчертава това, че двойките не съществуват в социален вакуум и винаги има трети човек (или трети елемент – домашен любимец, мобилен телефон, алкохол, свръх-ангажимент в работата и т.н.), който участва по значим начин в отношението помежду им, особено когато съществува напрежение. Концепцията за триангулация означава, че трети човек може да бъде включен в отношението между двама като начин за разреждане на ескалиращи конфликти или тогава, когато отношенията са емоционално отчуждени. 

Когато е триангулирано детето, то дори може да развие симптом (вкл. психосоматичен, поведенческа опозиция или свръх-емоционалност, напр. плач за “дреболии”). В случая с по-големи деца това могат да бъдат поведенчески симптоми (напр. да има противообществени прояви, училищен провал или да играе ролята на черна овца). Симптомът (независимо дали поведенчески или психосоматичен) “спасява” двойката от необходимостта да погледне и да заговори за отношенията помежду си и, в по-дългосрочен план, от дилемата да се раздели или да остане заедно, но с променени отношения – и при двете алтернативи обаче, да приеме неизвестността. Така проблемът в отношенията бива заобиколен, а механизмът на триангулация запазва хомеостазата на системата (определена конфигурация в отношенията, близост и дистанция между семейните членове, определени от грижата около симптома, често неудовлетворяващи, но познати и затвърдени модели на комуникация). Фокусът на семейните членове е върху симптома, а семейната система не се придвижва по жизнения цикъл, т.е. отношенията не се преструктурират спрямо новите житейски етапи. Като затворен кръг – симптомът поддържа настоящите отношения, а настоящите отношения поддържат симптома. 

В нашата култура един предаван през поколенията модел на триангулация в отношенията е въвличане на член на някое от родителските семейства в отношенията в двойката (напр. тъща, свекърва…) под формата на свръх-загриженост и близост между родител и дете. Възможно е свръх-загрижеността да е към внуче. “Цената” може да е този трети (той или тя) да бъде обвинен, че е причина за проблема на двойката. От своя страна прекалената близост майка-син, майка-дъщеря и т.н. “е обслужвала” конфликта или дистанцията в партньорските отношения в родителското семейство. Според някои автори в школата на комуникациите заобикалянето на проблема води до създаване на семейно правило за това как биват решавани проблемите (конфликтите в двойката), което, от своя страна, също означава предване на правилото през поколенията.


18.04.2018

0

Popular

Много съвременни автори, които пишат по темата за изневярата, се опитват да интегрират в разбирането ѝ ролята на технологиите, които са неизменна част от нашия живот. В дигиталната ера изневярата се случва не само физически, но и онлайн, въпреки че някои партньори правят опит да се преструват, че виртуалните активности не се броят, защото няма физически контакт. Ако това отричане и объркване бъде разпознато, разбирането на изневярата се фокусира най-вече върху тайната и нейния ефект върху доверието: нарушаване на доверието, настъпващо тогава, когато романтична и/или сексуална тайна бива съзнателно пазена от основния партньор. 

Естер Перел пък описва от какво се състои структурата на взаимоотношението на изневяра (TED Talk 2015 Rethinking Infidelity) – емоционална ангажираност, сексуално привличане и тайна. Тя въвежда идеята, че обикновено изневярата се случва на фона на житейска загуба, която разбърква света ни и идентичността ни и, през търсенето на ново преживяване, ние всъщност търсим нов селф.

Системният подход разглежда изневярата като отношенческа тема – въпреки че обикновено един от партньорите я извършва (понякога двамата) и той носи отговорност за избора си, двамата носят отговорност за вида отношения, които създават, а след изневярата двамата преживяват страдание макар по различен начин, могат да се излекуват заедно и са отговорни за вида на реконструираните си взаимоотношения.

Разбирането на Джералд Уийкс и Нанси Гамбескиа (Weeks G. & N. Gambescia: “Intersystems Approach to Treating Infidelity” 2008) е полезно за терапевтичната практика, защото извежда на преден план уникалното разбиране на самата двойка за изневярата.  Според тези автори във всяко отношение на обвързаност има явни и имплицитни (изказани с думи и неизказани, но подразбрани и споделени) договорености относно близостта. Въпреки че природата на обвързването на всяка двойка е уникална, обикновено тези договорености включват емоционалната и сексуална лоялност към партньора и регулират взаимодействията вътре и извън партньорското отношение. Изневяра е всяка форма на нарушаване на изказаните и неизказаните договорености между партньорите за ексклузивност в близостта. При изневяра емоционалната и/или сексуалната близост бива отклонена от основното взаимоотношение без съгласието на партньора. Това нарушаване на договореностите повлиява партньорското взаимоотношение на много нива, а резултатът най-често е загуба на доверие, объркване и дълбока душевна болка. 

Разкриването на изневярата е един от най-честите поводи, които довеждат двойките на терапия. Терапията обикновено преминава през различни фази: 

1. Фасилитиране и подкрепа в преминаването през кризата и емоционалната турбуленция, следваща непосредствено след разкриване на изневярата.


2. Оценка и работа по индивидуалните теми и темите на двойката – индивидуални рискови фактори (напр. страх от обвързване), модели на комуникация в двойката, стилове на справяне с конфликти и трудности, жизнени събития като загуби, влияние на опита и отношенията в семействата на произход, стилове на привързаност и др.

3. Фасилитиране на “прошката”. Важно е да се разбере, че прошката е дълъг вътрешен процес у всеки, а не еднократно събитие назовано с клише, при което единият партньор изразява съжаление, а другият – приемане, което противоречи на неговото вътрешно състояние. Още повече, че неестественото ускоряване на процеса може допълнително да травматизира пострадалия партньор. Процесът изисква значима емоционална, когнитивна и поведенческа промяна у всеки от двамата и трябва да има споделено значение, взаимно конструирано от партньорите. И още:

4. Идентифициране и работа по факторите, допринесли за изневярата

5. Развиване на комуникация, която води към по-дълбока и автентична близост

Важно е да се отбележи това, че намерението на терапията никога не е да се възстанови отношението във вида преди изневярата, нито фокусът е просто решаване на проблем. Терапията е ориентирана към индивидуално израстване и взаимно конструиране на ново отношение, затова тя акцентира върху силните страни, а не върху дефицитите.

5.05.2018

0

Professional

Ментализацията е отношенческо понятие. В психологията под ментализация разбираме способността на човек да разбира психичното състояние, своето и на другия, което лежи под видимото поведение. Ментализацията може да се разглежда като умствена дейност, която ни позволява да възприемаме и интерпретираме човешкото поведение в термините на вътрешно-психични състояния, които го мотивират (напр. потребности, желания, чувства, вярвания, цели, убеждения, начин на мислене). Способността за ментализация намалява под въздействие на силна емоция, особено при възприемана опасност или принуда. Развитието на способност за ментализация може да бъде нарушено при хора с дезорганизиран стил на привързаност (напр. поради физическа, психическа или сексуална злоупотреба в детството.).


Предлагам на вашето внимание резюме на статията “A Developmental Approach to Mentalizing Communities: A Model for Social Change” (2005) на трима автори, между които Peter Fonagy, правено за проект на Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца, Нов Български Университет. В рамките на тази концептуализация можем да продължим да мислим по посока на това, защо в модела насилник-жертва-наблюдател ролята на наблюдателя, която има потенциал да внесе промяна в модела, в нашия социално-културален контекст непрекъснато се проваля.

 

Развитиен подход за ментализиране на обществото: модел за социална промяна

Предложеният подход включва два основни компонента от гледна точка на социалните системи, които представляват параметри за оценка на семейството, институцията, обкръжението и обществото:

1. Ментализацията – основно психологическо умение, което липсва у индивидите и обществата склонни към насилие. Ментализацията се развива чрез преживяването на сигурна привързаност у бебето и създава основа за умението на човешките същества да разбират своите собствени вътрешни състояния и тези на другите. Резултатът е способността на човек да контролира емоциите си и да преговаря, вместо да атакува.


2. Ролята на несъзнаваните динамики на властта, които могат да създадат принудителни социални сили – те намаляват капацитета на индивида да мисли в термините на психично състояние, своето и на другия, т.е. умението да ментализира. Този процес се проиграва чрез социалните роли насилник-жертва-наблюдател, което може да започне още при раждането (когато грижещият се лишава бебето от капацитета му да преживява собствените си мисли и чувства).

Двата компонента са приложени в различни контексти на интервенция и са подкрепени с емпирични доказателства. Те обогатяват разбирането на социални проблеми като насилието, тероризма, дезинтегрирането и неглижирането на най-уязвимите групи от обществото. Тази теоретична основа предлага гъвкав модел за планиране на интервенции за разнообразни проблеми, засягащи индивиди и групи.


Какво включва понятието ментализация

Понятието ментализация е извлечено въз основа на изследвания на ранните взаимоотношения майка-бебе. В модерното разбиране за човешкото развитие тя е задължително условия за развитие на здрава психика. В същността си ментализацията включва капацитета на индивидите правилно да възприемат, очакват и отговарят на своите вътрешни психични състояния и тези на другите.  В еволюционно отношения тези кооперативни социални взаимоотношения са били възможни с усъвършенстването на капацитета да виждаме другите като водени от желания, информирани от убеждения, реагиращи според емоцията си, страдащи от конфликти между психичните си състояния и т.н.  Широко прието е сред философи, когнитивисти и еволюционни биолози, че такова усъвършенстване на социалното разбиране не би било възможно без високо ниво на осъзнаване на своите собствени състояния на психично функциониране, или т.нар. субективност. 

Изследванията в областта на невронауките локализират психологическия капацитет за развитие на ментализация в междинния префронтален и орбитофронтален дялове на неокортекса. Тъй като те се развиват сравнително късно, пълното социално разбиране се появява късно в хода на човешкото развитие. Активирането на различни структури на мозъка може да обясни несъответствието между двете различни стратегии на поведение, т.нар. атака-или-бягство, и другата, при която има рефлексивен режим на функциониране, включващ капацитета да разпознаваш и интерпретираш психичните състояния у себе си и другите. Доминирането на стратегията атака-или-бягство в поведението е доказана при хора с малфункция на фронталните мозъчни дялове и се счита за доказателство за важността на ментализацията и сериозните последици, ако тя не се развие. На практика индивидите, които не развиват умението за ментализация имат следните психологически проблеми: неспособност да разпознават и, следователно, да контролират своя афект; неспособност да преценяват как се чувства другия спрямо собствените чувства и състояния (често например се подценява или свръх надценява агресия у себе си или другия); приписват отрицателни намерения у другия и са ригидни в очакванията спрямо другите; неспособност да намират решения на междуличностни проблеми, приемливи за всички страни (вместо това, решенията са само в лична полза).

Въпреки че сигурната ранна привързаност поставя основата за процеса на ментализация, това не е единственият механизъм, който предопределя развитието й. По-късно в живота цялата семейна среда, близкото обкръжение и общността влияят на способността за ментализация у детето. Социалният натиск, който може да бъде културално или политически обусловен, също влияе на способността за ментализация на възрастния, дори на хора, отгледани в дом със сигурна привързаност и здрава среда. Принудата и унижението в обществото определят дали ментализацията ще бъде достигната в развитието или индивидът ще функционира в режим атака-или-бягство.


Принудителните динамики на властта

Социалните системи, които се разпадат структурно и икономически стават принуждаващи и, съответно, насилнически. Принудата прекъсва процеса на ментализация и превръща индивидите в егоцентрици, които се грижат единствено за собствените си нужди и тези на своето семейство, защото принудата създава у тях такава настройка на ума като при оцеляване, стеснява възприятието им и увеличава алчността и завистта.  Принудителните динамики на властта се дефинират като съзнателни и/или несъзнателни динамики, които влияят на един индивид или група пoстоянно и безмилостно да принуждават друг индивид или група да извършва действия против своята воля.  Принудата променя начина, по който умът работи и той започва да свръхгенерализира, стереотипизира, преценява въз основа на предразсъдъци, да опростява и отрича. Принудата води до повтарящо се прилагане на погрешни решения към различни проблеми без разбиране, че тези решения са погрешни. Най-важният резултат е намаляването на креативността и стесняване на съзнанието, което е един вид защита в себевглъбено състояние, при което се осъзнават само собствените потребности по отношение на обкръжението.


Приложни изследвания в общността

В приложните изследвания самата общност е лаборатория на изследователите. Три важни резултата от такива изследвания се откриват в литературата по въпроса.

Децата във враждебна, конкурентна и изискваща среда са деца в риск. Такъв е случаят с тормоза в училище, включително при деца с увреждания или психични проблеми, които биват маргинализирани от общността въз основа на предразсъдъци и стигма. Приложен проект в такива училища показва, че ролята на наблюдателя в модела насилник-жертва-наблюдател значително намалява нивата на тормоз в училище и може лесно да бъде симулирана в контекста на общността.

Друго изследване доказва, че системата от ценности в обществото в много по-голяма степен от структурни фактори като бедност, липса на образование, психиатрични проблеми и т.н., определя готовността на индивидите да проявяват алтруизъм и взаимопомощ към другите.

Трети вид изследвания доказват връзката между способността на децата да разпознават психично състояние или намерение по лицевия израз (степента на ментализация) и степента на принуда, която са преживявали в миналото си, в частност в семейната среда. Работи се по това този тест да бъде компютъризиран и да се прилага в училищен контекст за ранно идентифициране на проблеми, свързани с ментализацията. 


Подход на ментализация към семейства с множество проблеми

Подходът е насочен към семейства, които имат множество проблеми – в училище, в общността, в системата за социални грижи и в правосъдната система. Той включва управляема серия от терапевтични интервенции в семейства с висок социален риск и множество проблеми. Интервенциите създават защитено социално пространство, което насърчава ментализацията и намалява принудителните динамики на властта. Хипотезата е, че не само ще се подобри функционирането на семействата, ако с тях се работи по този начин, но ще се намалят и разходите за услуги в общността, което иначе обхваща безкрайна ротация през здравната, социалната и правосъдната система. Работата с тези семейства повишава информираността по отношение на модела на взаимоотношения насилник-жертва-наблюдател, повишава функцията на ментализация в семействата, което подобрява самоконтрола върху афекта, емпатията към другите и уменията за разрешаване на социални проблеми. 

Елементите на програмата включват:


1. Дългосрочна базирана на ментализация психотерапия в дома и в училище като част от плана за закрила на детето, включваща и медицинска супервизия на случая.

2. Силна въвлеченост на общността и държавните служби в създаването на подкрепяща и възстановяваща работна мрежа за семейството.
  •  
  • 3. Дългосрочна експресивна игрова терапия за уязвими и травматизирани деца.
  •  
  • 4. Обучение в родителстване и план за безопасност като част от терапията.
  •  
  • 5. Мултидисциплинарно планиране на интервенцията.
Ролеви модел у всички терапевти, който окуражава ментализацията и управлява отношенията на власт по непринудителен/ненасилствен начин.
  •  
  • 6. Развитие на дългосрочни непринудителни взаимоотношения със системата за социални грижи.
  •  


Този подход възприема един неформален стил, базиран в дома на семейството. Работата в офис или кабинет е малко. Терапевтите трябва да са специално обучени в този подход, да могат да се виждат със семейството ежедневно и да извършват терапия, оценка или други интервенции в дома на семейството. Поради нестабилността и подозрителността на този тип семейства от решаващо значение е да се изгради доверие с някого, който не представлява  властта в системата на йерархия. Неформалният стил е ключов в този подход. Училището също има голяма роля в това да позволи на детето да получава терапия там от гледна точна на голямата нестабилност, в която детето вероятно жевее.  По този начин клиничната служба се локализира в общността, а не в кабинета. Професионалистът работещ по подхода на ментализация се превръща в удържаща фигура на привързаност посветена на предоставянето на помощ на семейството с 24-часова достъпност.

 

Създаване на състрадателно общество: експеримент в публичната политика


Капацитетът на обществото да се развива след преживяване на природна или друга катастрофа, терористична атака и т.н. е всъщност неговата способност за резилианс. Изследвани са следните елементи в общности и училища, необходими за достигане на критериите за резилианс:


1. Хуманистична/състрадателна социална политика.


2. Система, която позволява развитие на естествено лидерство (а не назначаване на лидери)

3. Институционална система, която намалява принудителните динамики на властта и насилието и подобрява ментализацията.

4. Средства за възстановяване на “абдикираната роля на наблюдателя” при участниците в обществото.


Последното в по-широк социален контекст означава индивидите да бъдат въвлечени в социални проекти, и то най-вече онези от тях, които обикновено избягват да бъдат въвлечени и абдикират от своята социална роля и отговорност, като така допринасят за фрагментирането и дезинтегрирането на общностите към които самите те принадлежат.

От тази гледна точка, състраданието е етичен императив за функционирането на обществото, дефиниран като чувствителния отговор на човека предизвикан от преживяването на дистрес или страдание у другите. Така човек, който не преживява състрадание към болни, умиращи, икономически засегнати и т.н., е потенциално опасен за здравето и безопасността на другите. В по-широк смисъл, едно състрадателно общество би обърнало внимание на качеството на живот на индивидите и би дефинирало здравето, например, като не просто отсъствие на заболяване. Управлението на програми за хора със специфични проблеми, увреждания, потребности изисква фундаментално разместване на нагласите към социалната екология, както и значими промени в местните политики, засягащи работното място, социалните услуги, училищата, храмовете. Хипотезата е, че към ред социални проблеми може да се подходи като се насърчи алтруизъм/състрадание – като еквивалент на помагащата роля на наблюдателя в цитирания по-горе училищен проект. В обществото въз основа на процесите на ментализация ще се осигури т.нар. “рефлексивно живеене”, при което общностите могат да се развият в защитени социални пространства и да се подобри тяхната способност за резилианс.

 

Източник:

  1. Twemlow, MD, P. Fonagy, PhD, F. Sacco, PhD, (2005) A developmental approach to mentalizing communities: A model for social change, Bulletin of the Menninger Clinic, 69[4], 265–281

 

 

 

 

0

Practice

Статията е подготвена за брой 11/2014 от бюлетина на Ноу-Хау център за алтернативни грижи за деца, Нов Български Университет (НХЦ). Броят е посветен на подкрепата на биологичното семейство в контекста на деинституционализацията. Повод за написването ѝ са въпроси, възникнали в практиката на Отдел „Закрила на детето“, с който НХЦ си партнира.

Има много публикации и обобщен опит по социална работа и консултиране на недоброволни клиенти. Препращането на такива клиенти към подходящи услуги обаче, провокира множество практически затруднения, особено, когато очакването е то да се случи само през административна процедура. Това, оказва се, е ключов момент при ангажирането и мотивирането на клиентите да участват в процеса на консултиране, а мотивацията и участието им, съответно, имат определяща роля за изходите от този процес. То няма да сработи, ако клиентът го преживява като отхвърляне или като санкция.

В статията правя опит да изведа някои основни принципи на добра практика в препращането на недоброволни клиенти на базата на публикации и нашия опит в българската система за закрила на детето.



Кои клиенти определяме като недоброволни
.

Обикновено терминът “недоброволни клиенти” се използва за хора, които са задължени от закона да си сътрудничат със социалните работници. Тук се включват семейства на деца в системата за закрила на детето, потребители на психично-здравни услуги, стари хора, като например хора с деменция, хора в контакт със системата на наказателното правосъдие (вкл. правонарушители), хора зависими от употреба на алкохол и наркотици. Недоброволните клиенти могат да бъдат от такива, отказващи какъвто и да е контакт със социалните служби, до такива, които сътрудничат, защото смятат, че нямат друг избор. При първоначалната оценка на такива клиенти, често те не са мотивирани да сътрудничат и може да изкривяват информацията. Има случаи, когато съпротивата им да участват и сътрудничат може да се окаже голямо предизвикателство за социалния работник. Примери за това са проявите на вербална агресия, заплахи и обиди, самонараняване (или заплахи за това), физическа агресия, пасивност и отдръпване (привидно съгласие), мълчание или смяна на темата, изразяване на безпомощност, както и “възхваляване” на своите начини за справяне с житейски трудности. За да направи оценка при такива клиенти, социалният работник трябва да разбира причините за поведението им. Сред тях са: страх, фрустрация, незрялост, чувство на гняв, объркване, предишен негативен опит със социалните служби, семейни фактори, интелектуални или психични затруднения, социални фактори (бедност, изолация, липса на образование и т.н.)



Препращането е процес, в който се формулира заявката.

Въпреки че административните процедури и документация за препращане към услуги са относително ясно определени, те в повечето случаи не изчерпват проблема с препращането. В практиката много често става така, че клиентите препратени към доставчик на социални услуги престават да посещават услугата на ранен етап и нищо от записаните в плана за грижа задачи и цели не може да бъде изпълнено. В същото време отговорност за това, че клиентът не е ангажиран и не посещава услугата, към която е насочен, носи не доставчикът на услугата, а препращащия.

Един от ключовите моменти да се преодолее този проблем е да се гледа на препращането като на процес, а не като индивидуален акт, следващ оценката и изработването на план за грижа/действие. Препращането към услуги не е само административна процедура. Социалният работник придружава клиента в един емоционално интензивен процес. Например, родител, на когото предстои детето му да бъде преместено от къщи като мярка за закрила, може да изпитва гняв, съжаление, тъга, вина. Той може да обвинява друг за сегашната ситуация. Възможно е да проиграва сценарии, заучени в житейския му опит или да изпитва гняв към социалните служби и институциите изобщо. В процеса на препращане би помогнало тези емоции да се разпознаят у клиента и да се назоват. Процесът е добре да се обсъжда както с клиента, така и с приемащата услуга, към която ще бъде насочен той/тя (семейството). Този процес може да отнеме различен брой срещи и разговори при различните случаи. Полезно е открито да се обсъдят с клиента неща като:

– какви биха били целите на ползването на услуги и това, че целите, които препращащият има вероятно се различават от целите на клиента

– какъв според клиента е проблемът, ако не е това, което социалният работник назовава

– как се чувства по отношение на това, че от него се иска да се промени

– какво друго има нужда да се промени в живота му, за да може да постигне исканата от него промяна

В крайна сметка, този процес би трябвало да завърши с формулирана споделена заявка за последваща работа между препращащия, клиента и приемащата услуга.


Препращането трябва да има смисъл за клиента.

Това се постига чрез:

            – участието на клиента, и

            – ясната комуникация

Както споделят социалните работници от ОЗД, в българската практика заявката за работа обикновено идва от ОЗД, а не от клиента. Те изготвят доклад и направление, в което дават заявката за работа според плана за работа по случая. На този етап съгласно действащата нормативна база и всеобщото очакване от професията на социалния работник е той да бъде толкова прозорлив, че да оцени и да планира случая. На практика клиентът няма активно участие в този процес. В същото време отнемането на чувството на клиента, че той взема решението да работи по посока на позитивна промяна, често обрича сътрудничеството от негова страна на провал. За сега като най-добра практика за преодоляване на този проблем се цитира метода на семейната конференция (или конференция по случай), на който сме посветили допълнителен материал в настоящия брой на бюлетина.

Ясната комуникация означава на практика избягване на професионален жаргон и съкращения, предоставяне на оптимално количество информация (нито твърде много, нито твърде малко, но информиращо изборите на клиента), обясняване на клиента на целите на услугите/интервенциите/плана. Тя може дори да се състои в едно ясно формулирано и достатъчно кратко послание, което да се повтаря всеки път на клиента, например “Тук съм, защото се тревожим за твоята безопасност. Трябва да се уверим, че си в безопасност.” Много недоброволни клиенти имат трудност да разберат това, което се прави с тях изобщо. Това прави ангажирането им много трудно. Емпатичното отношение и ясните послания са начин за преодоляване на този проблем.


Препращането става на фона на позитивно работно отношение с клиента.

За социалния работник винаги е емоционално трудно, когато вижда как клиентът му избира негативните последствия от своето поведение, независимо дали рискът касае безопасността на детето, родителските права, собственото здраве или това на семейните членове и т.н. В същото време ценностите на професията са такива, че социалният работник уважава правото на клиента да прави избори за живота си, както и отговорността за последствията от тези избори. Понякога най-важният изход от работата по даден случай за клиента остава това, че той е имал поне позитивно преживяване, в което се е чувствал чут, уважен и несъден. Тогава клиентът остава по-отворен към възможността да потърси помощ, услуги или консултиране вбъдеще. Последното важи особено за работата с родители с алкохолна злоупотреба. Няколко основни компонента могат да създадат позитивно работно отношение:

– фокусиране върху прогреса и усилията, които прави клиента. За една майка, живяла години наред в насилие и емоционална и икономическа зависимост е постижение, че е дошла да потърси помощ, например, и това трябва да се признае и окуражи. Всеки малък успех от страна на клиента, колкото и временен да изглежда той, е добре да се окуражава – по-вероятно е многото малки успехи да доведат до устойчива промяна, отколкото резките и драматични промени в живота.

– помагане на клиента да постави постижими цели, имащи смисъл за него

– поддържане на неоценъчно отношение – социалният работник може да не е съгласен с поведението на клиента, но да показва уважение към неговите житейски избори.


Организационна подкрепа

Въпреки съществуващия проблем с недостатъчния ресурс на ОЗД и услугите, все пак е добре социалният работник да знае и използва това, което му помага в неговата работа. Винаги е добре да се потърси подкрепа в тази емоционално интензивна и често пъти рискова за самия социален работник работа. Тук се включват, от подкрепа от колеги в ежедневните задачи, до “поглед отвън” и рефлексия върху работата, например:

– да помолиш колега да те придружи на адрес, ако изпитваш тревога от срещата с този клиент

– да използваш супервизия, в която свободно можеш да обсъждаш как работата с определени клиенти те кара да се чувстваш

– да се включваш във всякакви дейности, които улесняват рефлексията върху работата и предотвратяват изпадането в режим на рутина (административно отмятане на задачи); такива са професионални форуми, в които честно и критично се обсъждат проблемите на професията, дейности, които водят до овластяване на социалните работници, придобиване на самочувствие и увереност, издигане на уважението към професията в обществото. 


Междуинституционалните отношения

Последно, но не по важност е осигуряването на възможност за обсъждане на заявката, препращането и проследяването на случая заедно с доставчика на услугата в регулярни срещи лице в лице, по телефон или онлайн. От съществено значение е взаимната подкрепа, окуражаване и партньорство. Взаимното познаване на границите на професионалната роля на другия значително може да подобри контекста, в който става препращането на недоброволни клиенти и последващата работа по случай.


ноември, 2014

 

0