Professional
МИЛАНСКИЯТ ПОДХОД, ИСТОРИЯ И ЕВОЛЮЦИЯ(Family Process, vol. 60, 2021)
Umberta Telfener & Pietro Barbetta
(превод Б. Мечева)
В статията “Миланският подход, история и еволюция”, публикувана във Family Process vol.60, 2021 двамата автори Умберта Телфенер* и Пиетро Барбета* описват континуитета и промяната на курса на развитие на Миланския подход след отделянето на Мара Селвини-Палацоли и Джулиана Прата. Умберта Телфенер и Пиетро Барбета разказват за учението на Джанфранко Чекин и Луиджи Босколо от началото (1978) до днес. Статията подчертава два нови важни аспекта:
“В днешните времена на война, насилие и тирания ние говорим за епистемологичната и онтологичната позиции като комплементарни позиции”, пишат авторите, “има нужда да позволим на другите да разкрият своите условия за ангажиране в процес. Терапевтичното усилие е да деактивираме опасностите на собствените си презумции и предразсъдъци, които ограничават капацитета ни да правим описание и хипотези”. Авторите твърдят, че има социални онтологии, общности със силна морална интензивност, исторически и социални реалности, които изискват терапевтът да заеме позиция, да вземе страна и да е наясно с категориите, които използва. Историческата и социалната онтология се занимават с продължаващата промяна на симптомите във връзка с продължаващата промяна в социалната панорама в контекста, в който живеем. Ние живеем чрез телата, които сме.
*****************************************************************************************************************
КРАТКА ИСТОРИЯ на Миланския подход
Ние носим със себе си парченцата на нашето уникално съществуване (Angela Carter).
Промени в курса на развитие
Центърът за изследване на семейството в Милано е основан през 1971 от Мара Селвини-Палацоли, Луиджи Босколо, Джанфранко Чекин и Джулиана Прата (Selvini, Boscolo, Checcin & Prata, 1974, 1980a, 1980b). Четиримата психоаналитици решават да възприемат системна рамка, следвайки модела на прагматиката на MRI и използвайки термини като система, промяна на семейството, обратна връзка, лоялности, комуникация.
“Paradox and Counter-paradox”, публикувана в Италия през 1975, а на английски през 1978, е вероятно първият опит да се приложи теорията на Бейтсън (един от най-важните транс-дисциплинарни епистемолози) за double-bind в клиничната практика. Double-bind е възприет като отношенческа хватка, която държи семейната патология: семействата изпадат в парадокс, тъй като не могат да напуснат емоционалното поле. Така, контра-парадоксът е замислен като основна терапевтична практика, стратегическа интервенция по време на сесиите, която да разплете парадокса, в който е изпаднало семейството. Така нар. идентифициран пациент е семейният член, чиято саможертва поддържа целостта на семейството.
Когато излиза книгата на Бейтсън “Steps to an Ecology of mind” (Bateson, 1972), Миланският екип започва да възприема неговата кибернетична епистемология. Повлиян от идеите на Бейтсън, Миланският екип започва да става чисто системен (“системни пуристи”) (Boscolo, Checcin, Hofman & Penn, 1987, Hoffman, 2001). Техен основен фокус става контекстът и епистемологичните предпоставки, а практиката им все повече става отношенчески интерсубективен танц. Въпросите в сесията все по-малко търсят линейна информация и все повече стават инструмент да се пертурбира терапевтичната система и така да се позволи възникването на различие. Финалните преформулирания вече не са стратегически предписания дадени отвън, а афективни описания, свързани с текущия терапевтичен процес.
От 1978 натам историята на Миланския подход, която разказваме, засяга само терапията и обучението на Джанфранко Чекин и Луиджи Босколо. Джулиана Прата и Мара Селвини се отделят и поемат по друг път – те връщат идеята за учене по инструкция и акцентират въху техниките, които те учат да мислиш системно и отварят възможности (Barbetta, 2018; Barbetta & Telfener, 2019). При Миланския подход (Босколо и Чекин) обучаеми и обучители са потопени в “пир” от хипотези (Pearce, 1993), които адресират разликите между семейните членове, това как да се позволи на процеса да възникне, как да се подобрят личните гледни точки и нюансите в тях. Конструират се временни хипотези, които са нестабилни и никога финални, изоставена е идеята за клинична интерпретация.
От началото на 80-те Босколо и Чекин развиват нов начин за правене на терапия. Те оставят настрани стратегическия подход и развиват метод на базата на “не се вклюбвай в хипотезата си”, което изцяло обръща позицията на терапевта. Стратегията се трансормира в стратегизиране (Penn, 1982, 1985; Tomm, 1987, 1988), изкуството да решиш коя временна хипотеза да използваш по отношение на текущия разговор. Методологията, която се развива от това включва циркулярни и рефлексивни въпроси, които възникват за целите на комплексността, пертурбирането и въвеждането на различие без да знаем къде ще стигне системата. Външно диктуваните стратегии вече не се считат за смислени. Стартегическите инструменти, изключително директивни и тактически, вече не се считат за подходящи, тъй като идват от дистанциран терапевт. Сега вече терапевтът е включен страстно в танца на системата.
През 1983 Карл Том организира конференция “Философи срещат клиницисти” в Калгари, в която участват Х. Матурана, Х. фон Форестър, Босколо и Чекин, П. Кронен и Б. Пиърс. Конструктивизмът и кибернетиката от втори ред стават дом на Миланския модел и в следващите 10 години. Обучаемите започват да изучават Матурана и Варела (1980), Prigogine & Stengers (1984) и епистемологиятa на Х. фон Форестър (1884). Акцентът се премества към предпоставките, които организират взаимодействието и рамката, която дефинира “как знаем това което знаем”, както и върху възможността за промяна на отношенията, не на поведението. Темата за “езикуването”, както Матурана и Варела го наричат (1980), става един от маркерите за анализ на терапевтичния процес: действие, което позволява на хората да танцуват заедно. От техническа гледна точка, това отместване подобрява рефлексивните операции и въвежда идеята за наблюдаващата система – взаимоотношението на терапевта с наблюдаваната система и всеки значим друг. В тази рефлексивна епистемологична фаза от развитието на Миланския подход на комплексността се дава клиничен мандат: вниманието се фокусира върху предпоставките, вярванията, и митовете; изследва се времевата линия и всички нейни отрязъци. Миланските последователи все повече се дистанцират от идеята за нормативност, за това какви трябва да бъдат хората и семействата и преместват наблюдението си върху това как взаимодействат.
Континуитет
От най-ранните си дни Миланската системна практика се занимава с тела в страдание (Scarry, 1985), където болката не може да бъде изказана и показва празнина в езика. През 1963 Мара Селвини Палацоли публикува книга на италиански, наречена L’anoressia Mentale (Self Starvation). Заглавитето е стряскащо. Говорейки с гладуващи момичета в болницата, Селвини открива, че те “решават” да гладуват, въпреки че може да не осъзнават това: симптомът става решение. За какво решение говори Селвини? Очевидно става невъзможно (Selvini, 1963) с анорексията на дъщерята в семейството да се работи в психоаналитичен сетинг, психотерапевтичната практика трябва да се измести от индивида към семейството.
Вторият опит с “тялото” е терапевтичната практика със семейства с “шизофренно взаимодействие” (Selvini, Boscolo, Checcin, Prata, 1975). Миланската група решава да допринесе към процеса на де-институционализация на психичната болест чрез фамилна терапия. Групата открива, че семейните членове проиграват ригидна система от взаимоотношения около позицията на идентифицирания пациент (IP).
Двата опита от терапия с анорексия и шизофрения демонстрират, че акцентът на Миланската системна фамилна терапия е тялото: тялото на гладуващото момиче и фрагментираното тяло на шизофренната система въплътена в семейството като система, която оперира отвъд думите. Семейните тела с техните уникални различни double-binds, всъщност винаги са били във фокуса на фамилната терапия: нелингвистичен, пред-рефлексивен режим на работа с “knowing how” вместо “knowing that” (De Landa, 2016). Основно става значението на контекста, в който да разглеждаме позиционирането на хората.
Миланската група предлага процесен, еволюционен и комплексен начин на мислене, радостта от изследването на множество възможности, несъдене, неоценяване, ирония, лекота, капацитет да зачетеш адаптивната нагласа на всеки патерн на взаимодействие. Това става, когато обучители и професионалисти от цял свят идват за да участват в летните курсове Mount Isola, където се случват колаборативни обмени на клинични теми и където се формират първите локални международни екипи.
Миланският подход взема конструктивистка позиция и разграничава епистемологията от онтологията. Въпреки това, не отхвърля онтологията. Можем да наречем техния конструктивизъм “изкуството на призмата, през която гледаме”, термин широко използван от Lynn Hoffman (Hoffman, 2001) и Luidgi Boscolo (Boscolo & Bertrando, 1993). Реалността може да бъде наблюдавана от безкраен брой гледни точки, въпреки че винаги има две гледни точки в две противоположни посоки: отвътре навън и отвън навътре. Понякога нещо, което изглежда смътно от една гледна точка, изглежда различно от друга по-маргинализирана, странична позиция: гещалтът се променя. Позиционирането е това, което дефинира формата. В терапията, епистемологичната позиция е тогава, когато работим с много различни гледни точки и обяснения, изследвайки предпоставките на всички хора. Съществува обаче също и нуждата да работим с “истинската” история, която навлиза в терапевтичното взаимоотношение (онтология). Ние трябва да използваме нашето тяло и интуиция, да почувстваме, да се запитаме за възможното “сляпо петно” и предразсъдъци, които нашата теория незбежно поставя и ни пречи да видим нюансите. Това двойно ниво на описание е жизненоважно за терапевтите, които трябва да подобрят и трудни социални ситуации, с които се срещат.
През 1980 миланците започват да изместват своето внимание извън терапевтичната стая като работят по общи случаи заедно с професионалисти от различен контекст. Семействата и психотерапията вече не са основен фокус на Миланската системна терапия. Босколо и Чекин преподават системното мислене като рамка, която може да бъде приложена във всякакви контексти (училище, болница, съдебна медиация, обществени институции, големи компании) по различни теми (семеен живот, осиновяване, насилие, приемна грижа и много други). Системното мислене става скелет, който позволява терапевтите да работят с много различни системи. Като представители на Миланския подход ние не се занимаваме специфично със семейства: ние разглеждаме проблем-детерминираните системи – хората, които споделят една и съща дефиниция за ”проблем” (Anderson, Goolisjian & Windermand, 1986) и наричаме “фамилна терапия” или “системна терапия” всяка интервенция на процесно ниво, която се занимава с комплексността. В системната рамка, за нас, да работим с един човек или цяло семейство, група или институция, предполага винаги да работим с комплексността на цялата система. Ние или открито работим със значимите други, или ги вземаме предвид без директен контакт с тях.
ОБРЪЩАНЕ КЪМ ТЕЛЕСНОТО
“Ако искаш да разбереш, научи как да действаш, защото начинът, по който действаш, определя това, което ще видиш” (Heinz von Foerester)
Новата тенденция в Миланската системна терапия се изразява от автори, които ние намираме за много съответни на идеите на Грегъри Бейтсън. Те не са имали директен контакт с него, но също като Бейтсън се интересуват от новостта, нестабилността, включването и несъответствието. Точно като Бейтсън, техните идеи създават нещо като “chaosmotic attractor” (Guattari, 1992): съюзът между хаоса и космоса, парадокс, който обединява две несъвместими позиции и става генеративен. Ние изучаваме Deleuze & Gattari (1980), Foucault (2008), Viveiros de Castro (2008) и много други.
Сред скорошните развития в нашата школа идва и концепцията за “corporeal turn” – обръщане към телесното (De Landa, 2016; Farnell, 2012; Latour, 2005; Stiegler, 2019), обозначаващи действия и форми на въплътено познание. Тялото има значение отвъд медицинския организъм, неврологичната мрежа и психоаналитичната сексуалност; действията не са просто тема на културологична разлика.
До 1970те тялото и движението не са считани за активни ресурси, които могат да бъдат използвани като подход към социалните реалности, там където терапевтът не може веднага да разбере какво се случва. Семейните тела, по наше виждане, са много мощни взаимосвързани системи с правила, навици и неизговорени действия. Това, което сега наричаме “обръщане към телесното” е било характеристика на Миланския модел от самото начало, имайки предвид, че миланската група се занимава с взаимоотношението между телата и социално-политическите теми на ежедневния живот. Тези теми включват икономическия бум, деинституционализацията на психичното здраве през 80те, бежанците, търсещи убежище в днешно време, природни катастрофи и война, злоупотреба с деца, насилие над жени, пристрастяване към игри, хазарт, токсико-манията и възвръщането на репресивни институционални практики (Barbetta, 2019).
Пример от Pietro Barbetta:
Семейство Орлани идва в Центъра за работа с анорексия. Двамата родители – Героламо и Мария са лекари. Те имат две деца – Клаудио и Джана. Когато се появяват на вратата на Центъра в 8 вечерта в зимна вечер, двамата терапевти виждат тръбичка през носа на Джана, малко нежно момиче на 13. Не за първи път виждаме подобна непосредствена презентация на семейство. Въпреки това, всеки път, когато това се случи, виждаме тръбата като символ на още един участник идващ на сесията – смъртта. Този път възрастта, детското тяло, и милото изражение на Джана са толкова силни, че единият терапевт напълно се вцепенява. Сядат в терапевтичната стая, двамата терапевти един до друг, като че ли да си осигурят защита един на друг, докато семейството изглежда отворено и спокойно. Единият терапевт е замръзнал, другият обяснява обичайната информация за продължаване на сесиите, имена, правила за конфиденциалност, стъклото и т.н. През това време другият продължава да стои замръзнал и безпомощен. Когато обяснението свършва, “замръзналият” терапевт решава да “счупи леда”. Той се изправя и много тихо, с малки стъпки, приближава стола на Джана. Когато вече е до нея, той внимателно я пита: “Знаеш ли какво е това?”, посочвайки тръбичката от носа ѝ, а тя, докосвайки тръбичката отговаря “да, назогастрална сонда/тръба за хранене”, усмихвайки му се. Той продължава: “Позволяваш ли ми да я пипна?”, тя отговаря “Да”. Двамата докосват тръбата заедно. После терапевтът казва “Благодаря” и се връща в стола си, пемествайки се по-близо до семейството. Сега терапевтите могат да продължат разговора.
По време на супервизия терапевтът казва: “Не мога да обясня какво се случи, то е като да съм докоснал Тора (Torah Scroll, свещен свитък/книга на евреите – Б.пр.), отървах се от “аурата”, мисля, че в този момент де-сакрализирах симптома”. Наричаме първата част от тази история “онтология” – това, което се е случило, чувствата, а втората част, това което терапевтът казва в супервизията – “епистемология”, неговото обяснение.
Терапията продължава седем сесии и ние можем да продължим да разказваме как за седем сесии в рамките на една година Джана стана красива тийнейджърка, но това, което искаме да илюстрираме тук, това което наричаме обръщане към телесното не е решението да използваме нова или стара техника. Това не е просто да се движим в сесията. Това е по-скоро вкарване на малко или повече “миг на въплъщение” (Bateson, 1972, “From Versailles to Cybernetics”). В този случай читателят може да види, че нуждата да се използва тялото започва от терапевта, с уважение към семейството, към личността и в частност към т.нар. идетифициран пациент. Терапевтите не са имунизирани към усещания и чувства, точно обратното, те могат да ги използват със смирение, за да подобрят терапевтичната връзка. Те могат да бъдат любопитни за широките компетенции, притежавани от семейството за техния собствен живот. Ние наричаме тази компетентност “онтология”, не нещо теоретично, а нещо въплътено в техните навици. Ние наричаме “епистемология” всички хипотези, които ние като терапевти можем да развием за това, което се случва по време на сесията: клинична епистемология. Обръщането към телесното не означава, че използваме тялото по всяко време, без рефлексия, а по-скоро означава, че ние като терапевти трябва да се отървем от всякаква абстрактна теория, която рамкира семейството: системна теория, стратегически идеи и всякаква друга теория, която генерализира.
В този режим движението се разбира като въображение. Животите са изразени чрез действия, чувства, преживявания и усещания в социалния домейн. На единици движение се придава значение и клиницистите им обръщат внимание, зачитайки езика на тялото, дълбоките вярвания и навиците – дори тези, за които няма думи, могат да бъдат изразени, те биват достигнати чрез доверие в интуициата си, както и през периферен разговор с използване на истории и анекдоти. Използването на тялото в терапията означава много неща: разглеждане на невербалната последователност, която клиентите показват и виждане на техните/нашите телесни усещания. По принцип, тялото на другия – клиент/пациент – не е основен фокус; основен фокус е взаимодействието между телата, танцът, който телата създават заедно в терапевтичната стая.
Случай на Умберта
Във втора сесия аз хипотезирам, че Мария (на 19 г.), която идва при мен, оплаквайки се от страхове през нощта, невъзможност да заспи и генерализирана тревожност откакто е за първи път във връзка, вероятно е преживяла “злоупотреба” от някого, когато е била много млада. Имам тази идея заради нейната подозрителност и страх от привързване, въпреки очевидно сравнително обикновеното семейство на произход. Вярвам на чувствата си, но знам, че питането не е достатъчно. Не искам по никакъв начин да налагам хипотезата си: хората често нямат думи за това, което им се е случило, дали защото се е случило в предвербалния период на тяхното израстване или защото са блокирали спомена и нямат думи да го изразят. Решавам да играя с фигурки, както правя понякога. Моля я да избере някои, които описват нея и значимиите й връзки. Аз от своя страна избирам две, които описват нея на пръв поглед. Тя избира една за майка си (делфин, който плува в дълбоки води), една за брат си (розовата пантера, която изглежда разсеяна) и една за нейната нова любов (Чип и Дейл, герои-катерици на Дисни, прегърнати). Фигурите, които избира, за себе си са една плаха костенурка, която да опише нейната стеснителност, и едно заплетено кълбо прежда, което да опише нейната несигурност. За да я опиша, аз избирам диамант с много лица и кон с крила, който иска да лети високо в небето. Трябва да й напомня да намери образ за баща си. Тя избира крокодил с отворена уста и октопод с много пипала. Когато я помолвам да ми разкаже история за тези предмети, тя избира само някои от тях, избира катериците, делфина и коня с крила като обсъждаме защо е неспособна да лети и колко виновна и прилепена към земята се чувства.Това се превръща в метафора, с която работим в сесията: момиче, което иска да лети, но е държано на ниско, а сякаш майка й не я е научила да плува в дълбока вода. В петата сесия тя спонтанно се връща към фигурките, които е избрала, и се чуди защо е избрала крокодил за баща си. И си отговаря: “защото беше гаден и злобен, с майка ми определено, може би и с мен”. Това е всичко, което е казано експлицитно в нейните сесии. Ние ще работим по взаимоотношението по-натам в сесиите, въпреки че аз няма да изразя хипотезата си. Сякаш е достатъчно това, че съм формулирала мисълта в ума си, така че нейната еволюираща сила продължава да пертурбира.
Друг пример:
Един ден Етно-клиничният екип, състоящ се от антрополог, психииатър и психолог-психотерапевт, получава обаждане от професионалист от социална услуга. Те представят, както го наричат много сложен случай, с който работят от 4 години. Някои от практиците смятат, че са допуснали грешки в подхода си и затова го пренасочват. Етно-клиничния екип ги кани да дойдат заедно. Срещата се провежда с 20 човека, които никога преди не са се срещали да координират своята работа. Те са психиатри от болница, други са психиатри в общността, психолози от услуги за деца, социални работници от социалните служби и хора от други институции. Те говорят за “чернокожа жена” – така ще я наричаме и ние (идентифицираният пациент), децата й в момента са под попечителство на бащата и тя не може да ги вижда по заповед на съдия от младежкото праводъдие. Съдията, между другото, не присъства на срещата. Той е взел решението си само на базата на документи. Етно-клиничният екип се интересува какво се е случило преди това и професионалистите от услугата разказват историята. В самото начало жената била агресивна към човек от екипа и към другите “чернокожи жени” в общността, където е настанена. Насочват я към социалните служби. Тя е изпратена и към регионалната психиатрия от Приемния център за бежанци и търсещи убежище, защото не говори. В психиатрията получава лекарство, след това е изпратена в социалните служби за оценка. Професионалистът, който прави оценката казва, че в този първи разговор с нея жената заявява, че е дъщеря на “бяла принцеса”. Професионалистът продължава: “нали разбирате, тя беше напълно психотична”. Психотерапевтът от Етно-клиничния екип пита: “Защо не си помислихте, че тя извиква някаква своя материална мечта в този момент, а веднага помислихте за психоза?” В цялата група този въпрос предизвика любопитна реакция, а професионалистът отговаря: “не съм го мислила по този начин, бях повлияна от това, че тя вече е преминала през психиатрична услуга и взех психозата за даденост, и че само трябва да потвърдя. Сега като го мисля, започвам да съжалявам. Дали е било грешка?…” След срещата с цялата проблем-детерминирана система ние се срещнахме и с “чернокожата жена”. Тя беше със свръх-тегло, гледаща в нищото, ръце върху краката, безизразно лице. Беше трудно да се говори с нея, но чувствата, разпознати и приети от антрополога, който знаеше много за нейния регион, помогнаха. Той ни разказа пред нея за региона, от който идваше тя. Така тя си позволи да стане “Igbo жена”, идваща от региона Igbo, който английските колонизатори са нарекли Нигерия. По-нататък, тя ни каза, че е Ogbanje, дъщеря на бяло божество от водата на потоците край нейното село. С цел да реконструираме историята заедно с нея – история, която хипотезирахме, не е поучителна, а много жестока – ние въведохме културен медиатор, човек от село близко до нейното, който работеше с нас в Италия и понякога говореше с нея на Igbo, понякога малко на английски, понякога малко на италиански. На една от сесиите терапевтът нарисува какво си мисли. “Аз виждам слон”, каза жената и терапевтът нарисува слон. “Името на слона е Кевин и Джонатан, моите деца”. Терапевтът написа имената до рисунката. За първи път жената заплака. След тази интервенция тя започна да става все по-активна в психиатричната общност и след известно време институциите позволиха на Ogbanje да види децата. Към този момент институционалните услуги вече се бяха оттеглили от сцената на терапията, както обикновено незбежно оплаквайки се от липса на време. Ние продължихме да работим с нейните спомени, докато тя стана “способна” да вижда децата и съпруга си отново на сесии с нас. След това историята е дълга и трудна.
В нашия свят ние използваме нашето име да обозначим себе си и говорим за себе си в първо лице, използвайки “Аз”, това принадлежи към нашата ежедневна “онтология”. Може да е трудно за нас да разберем личност, която променя името си при различни обстоятелства, като чернокожата жена, за която говорим. Тя е представила себе си със своето традиционно име, когато се е почувствала нежелана в Европа – отделена от децата, оценена легално като некомпетентна, сввръх-медикализирана – и с брачното си име, когато системната интервенция започва да събира системите около нея, започва да вижда отново съпруга и децата си, получава адвокат, който да защити правата й, намалява се дозата лекарства. Когато използва традиционното си име тя се чувства дебела и плешива, когато започва да живее отново, отслабва и косата й пораства: нейното тяло има онтологична рамка. Нейната реалност не е социален конструкт, а резултат от живяни чувства и истории.
Това, което искаме да подчертаем в случая на Ogbanje е как социалните служби не се координират помежду си, а с използваната обща идея какво се случва могат да увековечат патологията. Колко опасно е да се приеме за даденост домейнът на психиатричната диагноза, при който ако човек идва от психиатрията, говори странен език, казва странни неща, без значение кой е, то трябва да е психотичен. Още повече, ако изглежда със свръх-тегло, нейният говор не тече гладко, гледа празно в пространството, често поради самите лекарства, ако мълчи, сигурно е тежко болна и опасна за децата. Искаме да разберем колко полезно е да примемем разказаната история, как любопитството да слушаме без осъждане води до признаване, как търпението без спешност да разберем, води до движение и еволюция. Този случай илюстрира колко важна е връзката между тялото и социалните теми. Тази връзка проиграва форми на познание и разбиране. Кинестезията става сензорно усещане за клиницистите, определящо реципрочно позициониране; терапията става все повече отношенческа практика на резоаннс.
Ние подчертаваме и в двата случая нуждата на клинициста да се синхронизира към историята, да отвори телесните си усещания и да вярва на чувствата си със страст и нежност и без спешност да стигне някъде в сесията. “Би могло да съм аз” трябва да е водещият предразсъдък.
Точно както писателят става етнограф или наблюдател на терен, така терапевтът трябва да разглежда не само думите на хората, които идват на терапия, но също жестовете, лицевият израз, тонът на гласа, други звуци. Също като в киното на неореализма, “хващането” на чувства от дистанция, временното спиране на действието, е базирано на позиционирането на тялото в контекста. Субектът е социалният контекст където са вградени телата, където се случва събитието в сцената на този конкретен момент. Доминантното лицево изражение (Guattari, 1992) на агресивен мъж, на стара жена, която живее на село, на властен управител, свикнал да командва другите, на потисната жена от средна класа, на дете насред война, те всички имат своите нюанси. Има и разлики вътре във всяка категория – не всички потиснати жени средна класа имат еднакво лицево изражение, въпреки че със сигурност има общи неща. Лесно е например да се различи лицевото изражение на Сицилиански мигрант в Германия от това на управител, свързан с мафията.
Ние не се занимаваме с части на тялото, а с цялата телесна последователност на взаимодействия, където всяка позиция е фотографски образ, следван от друг и от следващ, в продължаващата прогресия на взаимодействието. Извън обсега на своето зрение, наблюдателят, когато действа може да види нещо различно, което възниква от неговото действие. Интерактивният сетинг се подобрява, терапевтът танцува с клиентите и с всички значими други в проблем-детерминираната система. Сцената не е направена от герои, а е направена от последователности – също като това което Бейтсън донася от Бали, където работи с Маргарет Мийд – последователност от фотографски образи (1942). Системните терапевти работят с последователности: потиснати жени, психиатрични пациенти, завързани за леглото, ветерани, връщащи се от война, хора, измъчвани в Либия, деца, разделени от семействата си на мексиканската граница, бедни семейства с отвлечени деца за органи, отегчени домакини, буржоазни бракове, разглезени деца, съперничество между сиблинги, други последователности идващи от днешната антропоцентрична ера на земята, където маргиналността крещи.
На изложба през 2018 в International Center of Photography в Ню Йорк фотографът Eugene Richards показва как камерата като инструмент може да послужи за “социално застъпничество, изследвайки трудни теми като бедност, расизъм, спешна медицина, наркомании, болести, американското семейство, остаряването, последиците от война и тероризъм…”(Barnes & Zagazagoitia, 2017). В една от най-предизвикващите снимки, направена в Денвър, Колорадо (Лекар, след загуба на пациент, 1987) всеки може да почувства отчаянието на лекаря при загубата на пациента: разтворена бяла манта, ръка върху главата, тялото стои безпомощно, лицето помрачено от тъга и дискомфорт. Веднага се разбира, че пациентът е беден, жертва на приватизираната здравна система на Колорадо, която не осигурява адекватно оборудване на Medicaid-болниците.
ЕПИСТЕМОЛОГИЯТА И ОНТОЛОГИЯТА КАТО КОМПЛЕМЕНТАРНИ ПОЗИЦИИ
Трябва да спрем да мислим в обичайния колковоз, да се усъмним в това, което вече си мислим, че знаем, в името на това, което все още не сме си представили дори (Eduardo Viveiros de Castro).
В днешно време се стремим да не разделяме епистемологията от онтологията – предпочитаме да разглеждаме връзката между двете. Ако епистемологията се състои в анализа на предпоставките в контекста на отношенията, онтологията се състои в ядрото на всеки човек танцуващ заедно с другите. Онтологията и епистемологията не са две отделни преживявания. Връзката между двата домейна задължава терапевтите да останат във взаимоотношение тук и сега, използвайки личен стил: слушане вместо интерпретиране, внимание към резонанса, чувствителност, да бъдеш там.
“Обръщането към онтологията” (ontological turn) е методологично предложение, базирано на антропологични и етнографски методи на описание (Wagner, 1981). В системната практика темата не е това, което е природата на реалния свят. Ние се интересуваме от създаването на условия, при които външния свят може да бъде наблюдаван като множество реалности (multiverse), със свои условия на ангажиране. Има социални онтологии: моралистични общности, където жената трябва да внимава как се облича; репресивни институции, където детето може да бъде психологически малтретирано; големи компании, където работниците са принудени да допринасят към замърсяването на околната среда под заплаха, че ще изгубят работата си; криминални общества и терористи, които купуват оръжия от обикновени легални фабрики; криминални фамилии (мафия), където лоялността е необходима, за да се поддържа “нормален вид”; бежанци, които не получават убежище в Европа, въпреки че идват от лагери и война. Как могат подобни реалности да се разглеждат като “лингвистична конструкция”?
Ние знаем, че терапията изисква интуиция, а интуицията изисква много практика, което е причината да караме студентите да влизат в сесиите още от първия ден на своето обучение. Това е въпрос на оставане в сесията, изследване на тайминга (последователностите на взаимодействието) (Boscolo & Bertrando, 1993), правене на различни взаимовръзки, научаване да се скиташ и луташ с другите, показвайки, че нашата експертиза не е диагностична, а буквално артистична, локална или театрална. Наричаме я терапевтичен перспективизъм, изкуство да работиш с различни гледни точки. Системният перспективизъм размества позицията на хората, за да се промени обменът на действия, докато се обсъждат различията без да се дисквалифицират едно друго.
Историческите и социални отнологии помагат на терапевтите да възприемат позиция дори по отношение на тях самите. Терапевтите трябва да вземат страна чрез това да са наясно с категориите, които използват. Като системни етно-клинични терапевти, ние можем да слушаме директно от търсещите убежище, ние можем да докоснем раните по телата им причинени от бой, стрелба, изтезания (Barbetta, Finco & Rossi, 2018). Като професионалисти, трябва ли да избягваме тези социални и политически теми? Трябва ли да се придържаме към институционалния мандат да правим телата послушни? Това ли е нашият мандат? Ние не мислим така – както генерално, така и в частност в тези трудни времена на бягство от свободата (Fromm, 1941). Ние твърдим, че като терапевти трябва да заемем позиция, трябва да заемем страната на хората, които посещават психотерапия. В началото Boscolo & Checcin говореха за “неутралност” (Selvini, Boscolo, Checcin & Prata, 1980a), капацитетът да не се заема страна и да не се възприема нито една гледна точка като по-валидна от другите; след това те промениха концепцията си на “любопитство” – нагласата на клинициста да не “купува” хипотезата на системата. Ние развиваме по-натам концепцията за любопитство: 1. разпознаваме социалните аспекти, в които клиентът и значимите други са включени. 2. оставаме верни на еволюционната позиция – възможностите на текущата еволюция дори в отчаяни ситуации. Терапията не е само диалогична практика и работата с тялото по никакъв начин не е лесна. Ако телата не са само медицински или сексуализирани, ако не са послушни тела, как терапевтите развиват собствен стил да правят връзка? Системната терапия ни запознава с нежността в срещата с другия. Терапията не е нито антагонистична, нито авторитарна практика, защото антагонизмът и авторитаризмът изглежда са две страни на една и съща монета. Нежността предполага някои техники, които са част от обучението в Миланския подход. Те са същите, които възприемаме и в практиката си: действай с цел да увеличиш възможните избори (von Foerester, 1984); не се вклюбвай в собствените си хипотези (Checcin, 1987); задавай циркулярни и рефлексивни въпроси, за да поддържаш комплексността и да подобриш възможностите; избягвай всяка инструктираща практика; винаги се оглеждай за възможни непреднамерени изходи (Telfener, 2011).
МИЛАНСКИЯТ ПОДХОД, КАКВО СЕ ПРОМЕНИ
Labour well the Minute Particulars: attend to the Little Ones;
And those who are in misery cannot remain so long,
If we do but our duty: labour well the teeming Earth…
(William Blake)
Хипотезиране, циркулярност и любопитство са трите точки, които описват Миланския подход и остават непроменени. Те бяха единствените три технически аспекта, които подходът предлага, а цялото усилие беше съсредоточено в мисленето по системен и комплексен начин. В днешно време чувстваме, че сме въплътили системната епистемология, но трябва да работим с нови психопатологии и институционални динамики. Ние все още вярваме, че патологичните системи са заседнали, а не болни, и по тази причина са достойни за възхищение, понеже намират невероятни способности да се справят с живота, който постоянно се променя. Ние не се концентрираме върху наблюдаваната система, а вземаме предвид наблюдаващата система (von Foerester, 1984), което означава активно участие на клинициста в това, което става в терапията. Ние внимаваме да не споделяме същата гледна точка с проблем-детерминираната система (всички хора, които споделят едно виждане за проблема) и сме внимателни да не се свържем (collude) с доминантните идеи, за да останем способни да въвеждаме несъгласие и различие. В свят където клиентите влизат в контакт с различни здравни агенции това, което възниква е обща и споделена гледна точка, която става ятрогенна, тъй като засилва същите процеси и същата визия на системата, които я правят заседнала. В Миланския подход обръщаме внимание на динамиките, които рискуват да поддържат системата стабилна (т.е. заседнала – б.пр.).
Това, което е ново в Миланския подход е нуждата от внимание към дискриминацията, бедността, социалните теми и човешките права. Ние се занимаваме със социални теми като маргинализацията, това, което ние системиците наричаме “out of order” (нещо извън конструирания ред), а психиатрите наричат разстройство. Нашето любопитство се насочва към социалните аспекти, които създават дискриминация и патология, ние се интересуваме от връзката между институционалните форми на нарушение на човешки права и новите форми на патология. Ние не се ангажираме с макро политика; политическите аспекти на нашите интервенции се занимават с “minutes particular” (малкият конкретен момент, в който нещо възниква – б.пр.) (Bаteson, 1972), които възникват в терапевтичния процес. На макро ниво ние откриваме несправедливост, насилие, тормоз в социалния домейн, но за нас е важно да не останем на това ниво, въпреки че споделяме обвинението. В “minutes particular” ние се опитваме да накараме чувствата да се появят и заедно да създадем линии на борба, (Deleuze & Gattari, 1980) което често променя телесната поза. В първия пример с гладуващото момиче ние виждаме как малкият жест на терапевта, който докосва тръбичката променя атмосферата, променя телесната поза на всеки в сесията.
Важно е да помним, че личната история на терапевта влиза мощно в терапевтичния процес и има моменти в нашия живот и има теми, които ни правят временно уязвими и неспособни да се справим с тях.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
За разлика от медицината, която основно се води от статистически вероятности, психотерапията работи с “тук и сега”, това, което възниква момент по момент/минута по минута. Това е свързано със стила и качеството, повече отколкото с количеството. Това което Pasolini и Deleuze наричат “свободен недирективен стил” в литературата и “свободен субективен образ” в правенето на филми, е как артистите подхождат към езика на своите герои, към техните лицеви и телесни движения (Deleuze, 1986; Pasolini, 1988): жаргон, диалект, акцент и език на тялото. Според Пасолини, стилът е въпрос на близост или дистанция между писателя и героя: дистанцията от една крачка е идеална. Системният терапевт по подобен начин би трябвало да се стреми да създаде нежно и афективно взаимоотношение с клиентите, само на една крачка разстояние.
Миланският подход твърди, че основните симптоми на нашето време са социални симптоми. Ние не сме съгласни с мейнстрийм идеята за редуциране на всичко до мозъка и езика; ние предпочитаме да обозначаваме единици движение, изучавайки междутелесния социален/политически живот. Ние се стремим да развием капацитет да работим с емоциите (affections) във взаимоотношението, организирани от предпоставки, които възникват от динамиките на социалния свят. Историческата и социалната онтология се заниимават с променящи се симптоми, свързани с продължаващи промени в социалния пейзаж, в който живеем. Ние живеем в телата, които населяваме.
***********************************************************************
Статията е със свободен достъп във Family Process, vol. 60, 2021 и в ResearchGate. Там може да бъде видяна библиографията към нея.
***********************************************************************
За авторите:
*Умберта Телфенер е фамилен терапевт с дългогодишен опит, ученичка на пионерите Босколо и Чекин, Х. фон Форестър, Лин Хофман и др. Преподавател в Centro Milanese di Terapia della Famiglia и в Sapienza University of Rome, бивш председател на Камарата на обучителните институти в Европейската асоциация по фамилна терапия (ЕФТА), от 2022 започна своя тригодишен мандат като президент на ЕФТА.
*Пиетро Барбета е фамилент терапевт, директор на Centro Milanese di Terapia della Famiglia и професор в University of Bergamo (UNIBG · Dipartimento Scienze Umane e Sociali)
**************************************************************************
Няколко бележки под статията:
“Стратегизирането” (Tomm, 1987, 1988) не е просто промяна на думата “стратегия”. При стратегията има съзнателна цел (“conscious purpose”) (Bateson, 1972) на властовия терапевт; стратегизирането е гъркаво движение, където терапевтът, уважителен към семейството и уверен в промяната, фасилитира промяната, пертурбирайки системата с въпроси, които помагат на семейните членове да опишат себе си като автопоетични и гъвкави системи.
“Пертурбация” е термин на Maturana and Varela (1980). Терминът заменя термина “информация”. Информацията е количествен термин за комуникацията, която се предава от предаващия към приемащия. Пертурбацията е качествен жест във взаимоотношението, както пишат Матурана и Варела “Единият ориентира другия в когнитивния домейн”. С други думи, комуникацията не е информация, а пертурбация.
Peggy Penn (1982, 1985) и Karl Tomm (1987, 1988) задълбочават работата по въпросите – методологият ана Миланската група.
“Езикуването” не само език, а идеята за продължаващ процес, където езикът е само част от нещо по-комплексно (позициониране на тялото, език и жаргон, нещо по-различно: език в действие).
Психоанализата приема възприятието за даденост, за системните мислители то е нещо фундаментално. За Бейтсън несъзнаваното е съставено от образи.
Елементът, който очарова Бейтсън е жестът/позата. Ние можем да дефинираме позата като взаимоотношение между различни органи: шамарът или милването означават две различни взаимоотношения между вътрешната част на дланта и бузата. Ако си студент по актьорство и се учиш да удариш шамар, преподавателят ще ти каже “Не се колебай! В този момент ти не си нищо друго, освен шамарът”.