Professional

Тук представям акценти от текст на Луиджи Онис от сборника “Origins and Originality in Family Therapy and Systemic Practice” от периодичните издания на ЕФТА (European Family Therapy Association). Луиджи Онис (1944-2016) е сред основателите на ЕФТА, един от най-уважаваните автори и сред най-посветените на интегрирането на системната терапия в публичните политики. Той е познат на колегите от семинара “Метафори и “плаващи” обекти”, организиран от Българска асоциация по фамилна терапия през 2019 в София с водещ Мари Жан Шон (Люксембург), която се позова на неговата книга “Тялото в контекст – фамилна терапия при психосоматични проблеми”. Текстът по-долу е преглед на развитието на системния модел от възникването му през 50-те години на 20 в. до днес. Най-важното му послание е извеждането на етичен принцип през признаване на ограниченията на който и да било възглед за света, вкл. системния, и разбирането на комплексността в синхрон с това, без претенция за изчерпателност и цялостност, която би довела до “тоталност” и “тоталитарност”.

Първите системни формулировки и влиянието на Грегъри Бейтсън

Общата теория на системите се поражда, когато настъпва криза в механистичния модел, тръгнал от Декарт и Нютон, който се характеризира с ригиден патерн на причинно-следствено взаимоотношение. При него анализът се прави на отделни компоненти и се търси линейна каузалност помежду им. Недостатъчността на този модел е видима, защото, както пише Берталанфи (1956) “в различни научни полета се появяват темите, засягащи цялото, динамичното взаимодействие и организацията”. Още повече, че механистичният модел не изглежда достатъчен да адресира изучаването на човешкото поведение, където системните концепции се оказват далеч по-полезни.

През ранните 1950 Грегъри Бейтсън и първата група изследователи около него се опитват да адресират чувствителната област на психопатология на шизофренията с помощтта на нов концептуален инструмент и предлагат една напълно иновативна идея (Бейтсън, 1956). В следващите 10 години системният модел, който Бейтсън постепенно развива, се основава на 3 допускания:

(1) Първото е, че индивидът е отворена система, способна на себерегулация в постоянен обмен със средата. Така единицата на изследване (по-късно дефинирана от Бейтсън като “unit of survival”) вече не е изолираният индивид, а индивидът “плюс” средата.

(2) Второто допускане е, че обменът между индивида и контекста не е обмен на енергия, а на информация, което предполага “ретро-активност” и, следователно, циркулярност; човешкото поведение се свежда до комуникация и, като отражение на тази ориентация, се формулира хипотезата, че симптоматичните поведения са комункационни поведения (т.е. симптомът е вид комуникация в контекст, бел моя).

(3) Третото допускане (и едно от най-значимите) е концепцията за психичния процес. За Бейтсън “умът”, в противовес на традиционния Картесиански дуализъм, не е отделен от сомата (тялото), а се характеризира със същата динамика на системна себеорганизация, която отразява организацията на всички функции и приема характера на мета-функция на по-високо ниво на комплексност. Бейтсън прави и следваща стъпка в този възглед за “психичното”: умът не е напълно идентичен с индивида, а обхваща също пътища и послания, които свързват индивида и средата в неразделима корелация. В това системно виждане, което вече е и екологично, индивидът не се адаптира към определена среда, а индивидът и средата ко-еволюират.

Дистанциятата от психоанализата по това време със сигурност не е свързана с факта, че тя се счита за интрапсихична теория, а заради това, че дори психоаналитичният модел се позовава на енергитични концепции, а не на информация.

Всъщност, прозренията, които Бейтсън има по онова време, днес се потвърждават от съвременните невронаучни изследвания. В частност това е откритието на огледалите неврони от група изследователи в Универистета Парма (Gallese et al, 1996, Rizzolatti et al., 1996, Rizzolatti and Sinigaglia, 2006), които показват ясно как психичните фукции са базирани на отношения, започващи на неврологично ниво: умът няма да се развие и да оперира без “храната”, която се осигурява от телесните отношения, от другите, от средата.

Въпреки огромната важност, която Бейтсън придава на психичните функции, първото приложение на системния модел към терапията в ранните 1960 сякаш възприема по ограничен начин тези негови идеи. Свеждането на системната теория към кибернетиката от 1-ви ред довежда до развитие на модел, изграден около идеята за “себекоригиране” и “хомеостаза”, а не около идея за потенциално развитие; Акцентът е върху наблюдаемата “прагматика”, а не върху “семантиката” на комуникацията и комплексността на значенията в полето на “психичното”. Така се приема, че терапевтът може да предостави “обективно” описание на системата и не се разпознава неизбежността на съ-участващо взаимодействие между терапевта и системата.

Въпреки че често са достигали отлични терапевтични резултати, авторите на “Прагматика на човешката комуникация” предлагат една системна епистемология, твърде редукционистка и все още много повлияна от механистичния модел. 

Горната епистемология претърпя огромна ревизия през последните 30 години на базата на изследвания в области, често несвързани с психотерапията и поведенческите науки, а с физиката, химията и биологията, което потвърждава съществуването на изоморфизъм между различните системи, а също стимулира полезна интеграция между различни полета на научното знание. Тази интердисциплинарна интеграция не позволява изпадане в редукционизъм. Тя се поражда в разпознаването на комплексните реалности и, следователно, се стреми да бъде видяна като наука за комплексността.

Епистемологичната ревизия на системния модел е маркирана от 3 срещи, описани по-долу:

Среща с еволюционната парадигма – от модел на хомеостаза към модел на еволюция

Първата група фамилни терапевти, които прилагат системен модел в работата си, т. нар. група на “прагматиката” (групата на Пало Алто – от Дон Джаксън, 1957, до Пол Вацлавик, 1967) работят със силно дисфункционални семейства със сериозни патологични състояния на един или повече семейни членове. Изглежда, че тези семейства са саморегулиращи се системи с тенденция да неутрализират всяко смущение на хомеостазата с помощта на негативна обратна връзка по такъв начин, че всяко поведение на който и да е от семейните членове, започвайки от симптома на идентифицирания пациент, сякаш работи за тази цел.

Тази концепция е все още повлияна от кибернетиката от 1 ред. Тя подчертава хомеостатичните аспекти на системата и, следователно, неглижира възможността за еволюция на симптомите. Само че в описанието на човешките системи като себерегулиращи се чрез повтарящи се и неотменими кръгове на негативна обратна връзка (loops), се губи един основен аспект: измерението на времето. Системата е равна на себе си и, следователно, е система без история. Несъмнено този модел все още има много общо с механистичния, въпреки че свързва симптома по циркулярен начин с останалите поведения в системата. Симптомът остава стабилизиращ елемент на системния безпорядък и е израз на патология. Динамиката на системата се оценява като игра от приноси към взаимодействието и се губят ценности, убеждения, значения и всички елементи между кръговете на обратна връзка, които са “вътрешни” за системата; терапевтът претендира за “неутрална” позиция и продължава да гледа на системата като на “наблюдаем обект”, рискувайки да затвърди единствената наблюдаема интеракция в настоящето, при което минало и бъдеще са размити.

Този хомеостатичен модел отдавна вече е надрастнат в системната терапия чрез значителни епистемологични модификации с позоваване на еволюционанта парадигма, което довежда до развитието на еволюционни модели. 

Идеите за това проникват от полето на термодинамиката – балансът на системата никога не е статичен, а постоянно динамичен, състоящ се от осцилации и флуктуации (“системи на не-еквилибриум”). Ако тези флуктуации достатъчно се увеличат като ефект от вътрешни или външни за системата пертурбации, системата достига до критична фаза, наречена “бифуркация”, отвъд която може да започне промяна в състоянието в непредвидими посока и изходи. Тази еволюционна тенденция е подкрепена от продължаващи циркулярни взаимодействия на позитивна и негативна обратна връзка, които осигуряват продължаващо развитие на системата, следователно можем да говорим за “еволюционна обратна връзка”, която показва, че системата никога не е равна на себе си.

Първият важен аспект на този въглед е, че въвежда дименсията на времето в системата (“лъч на времето” според Prigogine), което изразява необратимостта, а също различията в отделни моменти, маркиращи развитието на системата през времето. Изглежда, че тези развития премахват още от остатъците на механистичния модел. Първо, симптомът не е елемент, който се стреми да усили патологичната хомеостаза на системата, а е момент на екстремна нестабилност, точка на бифуркация, отвъд която са възможни различни посоки и еволюция към по-зрели статдии на развитие. Можете да си представите какво означава това, терапевтът да може да улови този еволюционен потенциал, съдържащ се в страданието и неясно изразен (“метафорично изразен”, бел. моя).

И второ, въвеждането в системата на диахроничното измерение на времето не само възвръща чувството на принадлежност към история, а въвежда значението на миналото не по плоската линейна концепция “миналото е причинило сегашното”, а в смисъл “миналото Е в сегашното” и продължава да живее в него чрез митовете и кохезивната цялост от ценности и значения, включени в образа, който семейната система има за себе си.

Този комплексен процес, разбира се, е опит да се преоткрие вниманието към психичния процес от теорията на Бейтсън; той е опит да се изследват основания, намерения, значения, които индивидите приписват на своето поведение. Това е връщане на индивида на системната сцена, то е отместване – от наблюдаемата прагматика към семантиката на поведенията. За терапевтите това е едно по-дълбоко ниво, под наблюдаемите интеракции, “вътрешен свят” в семейството, където индивидите са интензивно включени и което можем да наречем “митично ниво”, “емоционалното лепило” на семейството, замесено от възгледи, вярвания, ценности и споделени чувства. Изследването на това ниво, също като пътя на неговото конструиране, обикновено обхваща три-генерационни измерения и изключително обогатява клиничната практика. Тези измерения обикновено са пред-вербални и предсъзнателни и поканват много метафоричен и аналогов език в методите и интервенциите на терапевтите (примерно метафори, “плаващи обекти”, скулптури…).

Срещата с парадигмите на конструктивизма и себе-наблюдаващата система

Тази стъпка в епистемологията много повече касае терапевтичната връзка в сравнение с предишната.  Тя поставя под съмнение възможността за “неутралност” на наблюдателя, разделянето на наблюдателя от наблюдвания обект и възможността за обективно описание като функция на това разделяне.

Това е още една област, в която Бейтсън е пионер и вдъхновение. По-късно, т.нар. “кибернетика от втори ред” по терминологията на von Foerester (1984, 1994), биологичните изследвания на Maturana и Varela (1980) върху себе-наблюдението на системите (self-referential system) и конструктивистките насоки в психотерапията, обясняват “конструктивистката циркулярност” между наблюдателя и наблюдаваната система. В терапевтичната система терапевтът винаги е част от своето собствено наблюдение, което значи процес на “себе-наблюдение” и “себепозоваване” на системата. Всъщност терапетът става част от системата в момента, в който започва наблюдението си. И парадоксално, той няма как да знае това, преди да е част от нея. Ето защо представата на терапевта за системата никога не може да бъде напълно обективна, защото терапетвът в същото време спомага за конструирането на реалността, която се опитва да опише.

Смяната от епистемология на описанието към епистемология на конструирането, от епистемология на наблюдаваната система към епистемология на себе-наблюдението, означава поне два важни резултата:

Първият се отнася до когнитивната сфера: когато веднъж изостави мита за неутралност и разделяне на налюдателя от наблюдението, терапевтът оттегля претенцията си за обективно знание за терапевтичната реалност като някаква “абсолютна истина”.

Вторият се отнася по-директно към терапевтичния процес: терапевтът губи своята дистанцирана и “външна” позиция и трябва да се окаже от претенцията, че контролира терапевтичния процес и предсказва изходите от него. Неговата функция е да въведе в системата елементи на по-високо ниво на комплексност, да разшири обхвата на избори в стереотипния и едностранчив възглед, който системата има за собствената си реалност, така че тя да може да я преоцени и да рестартира процеса на своята еволюция. Но системата сама ще създаде формата и посоката на промяната, превръщайки се в “архитект на своето собствено лекуване” (изразът е на Бейтсън).

Признавайки креативността и автономния капацитет на системата, терапевтичният процес се освобождава от манипулации и контрол. Това е причината днес нагласи и техники на “инструктиране” и “предписание” да са заменени с други диалогични видове, в които се предлага предефиниране на ситуацията, което значи, че се предлагат алтернативни възгледи за реалността. В същото време разпознаването на терапевта като “ко-констриуращ” терапевтичната реалност въвежда идеята за нов тип етика, “етична функция” (Keeney, 1995, von Foerester, 1994). Терапетът става “ко-конструиращ” както дефиницията на проблема, така и еволюцията и изхода от страданието. В тази рамка радикално бива ревизирана концепцията за “хроничност”: това вече не е естествен резултат от самия проблем, както би казала медицинската традиция, а е “функция на терапевтичната връзка”.

Среща с възгледа за комплексността

Тази епистемологична ориентация повлиява много както на системния възглед, така и на терапията, като въвежда комплексна структура от нива: поведенческото, което е “тук и сега” и диахроничното ниво на историята и нейните значения, феноменологията на настоящото взаимодействие и семейните митове, спецификите на индивидите и характеристиките на системата, към която принадлежат, терапевтичната система и системата за подкрепа/лечение като съ-участници в конструирането на реалността.

Ценността на този епистемологичен подход е и в опита да се възстанови мултидименсионалността на психичния процес, вдъхновила концепциите на Бейтсън. Това е зрялост, която характеризира системната терапия днес.

Днешните развития в системното поле имат много резонанс с други форми на психотерапия, вкл. с психоаналитичното поле. Всички тези нива на реалност са циркулярно свързани и, в своята автономност, са комплементарни помежду си (а не дихотомно противоположни) – като метафората на Morin (1977), “това, което е свързано заедно, за да формира една тъкан” и за да останем в тази метафора, можем да добавим, че нишките на тази тъкан, от една страна, запазват своята специфичност, но от друга, дефинират своя вид и функция като част от общ сценарий.

Към етика на комплексността

Да поставим себе си в полето на комплексността не остава без последици на методологично ниво.

Първо, заради рекурсивната връзка на множеството нива, традиционната Картесианска дихотомия на противоположностите е заменена с комплементарност. След това логиката от типа “или/или” (или вътрепсихично/или отношенческо, или вътрешен/или външен, или индивид/или семейство) се заменя от логиката на диалогична свързаност от типа “и/и” (и вътрепсихично, и отношенческо; и вътрешен, и външен свят; и индивид, и семейство).

Второ, епистемологията на комплексността се различва от всеки “холистичен” модел, който претендира, че е всеобхватен и изчерпателен и, изхождайки от такива предпоставки, рискува да се превърне в догматичен., защото не допуска други възгледи за реалността; тези възгледи за “тоталност” водят до “тоталитаризъм”.

Обратно, ако има ключова дума в парадигмата на комплексността, то това е “плурализъм”. Потребността от плурализъм на гледните точки произхожда от осъзнаването, че всеки модел, вкл. системния, има своите ограничения и винаги е частичен. Винаги има още различни гледни точки от различни ъгли на наблюдение, които да бъдат зачетени, което пък може да ни доведе до по-добро приближение на знанието ни до реалността чрез сравнение и интеграция между тези гледни точки. В този смисъл, призмата на комплексността разкрива богатството на урока на Бейтсън, където само “различието е матрицата на информацията и знанието” (1972). През призмата на комплексността, обаче, може да се направи още един коментар: има последици, които отиват много отвъд полето на психотерапията. Ако в психотерапията това е отпадане на догмите, в по-широкия социален контекст възгледът за комплексността промотира култура на уважение и толерантност. В днешната култура нуждата от възгледа за комплексността е видима в лицето на възраждащите се расизъм, дискриминация към малцинствата, насилие над жените и децата и отхвърляне на “разнообразието”, които драматично характеризират днешното общество. Поради тази причина вярваме, че системното мислене, вдъхновено от комплексността, има функция отвъд специфичното поле на психотерапията – етична функция.

Източник:

Onnis, L. (2016). From Pragmatics to Complexity: Developments and Perspectives of Systemic Psychotherapy in M. Borcsa, P. Stratton (eds.) Origins and Originality in Family Therapy and Systemic Practice, European Family Therapy Association Series